Джон Конъли
Време на мъчения (49)

49

Уилямсън изпрати Паркър със същия поглед, с който го беше посрещнал. Застанал до прозореца на кабинета си, той наблюдаваше детектива, който пресече улицата и се запъти към музея и изложбата „Ноктюрно“. Напълно уместно, помисли си: Паркър беше дете на мрака.

Полуразсеяно Уилямсън протегна ръка към стъклената кутийка на близкия рафт. Вътре стоеше отломка от разрушената църква в Просперъс. Професорът отвори капака и завъртя камъка между пръстите си. Стори му се, че усеща съвсем лека вибрация, остатък от енергията, която някога бе притежавал.

Дълъг път бе изминал Уилямсън, за да стигне до Паркър. Беше отказал по-добре платени позиции в името на „Боудън“ и беше използвал всичките си връзки и ресурси, за да се добере до мястото.

И ето че Паркър сам беше дошъл при него.