Джон Конъли
Време на мъчения (23)

23

Бърнел още имаше няколко глътки бира в чашата си — достатъчно, за да разквасва уста, докато довършва историята си. В „Мечката“ бяха останали само шепа клиенти. Беше спокойна вечер.

— Около два месеца след стрелбата съпругата ми се обади да се прибера, защото у дома имало полицаи, които искали да разговарят с мен — продължи той. — Не ми каза защо. Реших, че е свързано с онези двамата. Може би най-после ги бяха идентифицирали или се бе случило онова, от което толкова много се боях — приятелите им ме бяха открили.

Бърнел се разсея за миг. Погледът му проследи млад мъж, който отиваше към тоалетната, и той веднага започна да чопли кожичките на ноктите си. Устните му се движеха, но не издаваха звук. Паркър забеляза, че Ейнджъл го наблюдава. Струваше му се, че изражението на партньора му е омекнало, но не можеше да бъде сигурен.

— Господин Бърнел?

— А?

Бърнел спря да чопли кожичките си.

— Стори ми се, че познавам този човек. Или че той ме познава. Но съм сгрешил. Вероятно.

Тримата мъже зачакаха да продължи.

— Докъде бях стигнал?

— До посещението на полицията — подсети го Паркър.

— Посещението. Да. Бях в Кенебънк, така че успях бързо да се прибера. По пътя не спирах да мисля какво ще правя, ако се окаже, че някой иска да си отмъсти за стрелбата. Ами ако бяха руснаци или чеченци? Чувал бях, че тези хора могат да бъдат по-жестоки дори от италианците. В такъв случай може би полицията щеше да ме скрие някъде. И единствената ми мисъл беше, че не искам месеци или години наред да стоя затворен с жена си в някакъв апартамент. По онова време бракът ни вече беше в предсмъртна агония и май се изкушавах да се предам на руснаците или чеченците, ако обещаеха да ме застрелят бързо.

— Полицията обаче въобще не идваше, за да ме защитава. Бяха получили този… материал, тези снимки и филми с деца. Показаха ми ги. Попитаха ме дали са мои и аз казах, че не са; личеше си, че не ми вярват. Разпознах някои от полицаите, с които бях говорил след стрелбата — онези, които ме бяха тупали по рамото и наричали герой, — и виждах разочарованието и отвращението им. Арестуваха ме, закараха ме в участъка, разпитаха ме, а после ме отведоха в окръжния затвор на Къмбърланд. На следващия ден се явих пред районния съд, който ми определи гаранция от четиридесет хиляди долара — според прокурора с моя бизнес и достъп до скъпоценности можех лесно да избягам.

Аз обаче не разполагах с толкова средства. Магазинът на Нора беше фалирал, а и аз не изкарвах същите пари, както преди. Като погледна назад, мисля си, че може би съм страдал от посттравматичен стрес, и се бе наложило баща ми да поеме голяма част от ангажиментите. С общи усилия обаче успяхме да платим гаранцията и ме пуснаха да си вървя.

Така името на Бърнел се оказало отново в новините, но по съвсем други причини. Къщата му била маркирана с червена боя, редовно намирал гумите на колата си спукани. Съпругата му се изнесла и подала молба за развод. Споразумяли се да продадат бързо къщата, а със своя дял Джеръм платил на адвокатите. Върнал се да живее при родителите си. Спрял да работи. Баща му се оттеглил официално и завинаги от бижутерския бизнес, защото името му било опетнено от престъпленията, приписвани на сина му.

Накрая Джеръм Бърнел отишъл в затвора.

— Да ви казвам ли какво ми се случи в „Уорън“? — попита той.

— Само ако искате — отвърна Паркър.

— Сами можете да се досетите, но побоищата бяха най-малкото. Не бях в безопасност въпреки мерките за сигурност. Над четири от петте години живях в ада. Последните месеци беше само чистилище.

— Какво се промени? — поинтересува се Ейнджъл.

— Бях боксова круша за всеки, който се добере до мен, но си имах групичка от основни мъчители, а главатарят им се казваше Харпър Грифин. Освободиха го няколко месеца преди мен, но той ми остави нещо, с което да го запомня. На деня след излизането му петима се изредиха да ме изнасилват. Казаха, че е почерпка от Харпър.

Бърнел допи бирата си.

— Ето какво мисля аз, господин Паркър: всичко, което ми се случи, беше последствие от действията ми в бензиностанцията. Инсценираха го, за да отида в затвора и да бъда наказан за стореното. Освен това е възможно същите хора да са докопали Пейдж Дънстан и Кори Уайът и да са ги заличили от лицето на земята. Много скоро същото ще се случи и с мен.

Той бръкна във вътрешния джоб на якето си и извади дебел кафяв плик, който плъзна към Паркър.

— Вътре са всички пари, които са ми останали, без няколкото долара, с които ще живея, докато дойдат за мен. Когато си отида, бих искал да разберете какво се е случило — ако не заради мен, то заради Пейдж и Кори и заради семейството, избито от онези двамата, и заради застреляните приятели на Кори.

Паркър не докосна плика. В най-добрия случай Бърнел беше наранен човек, в най-лошия — тежко заблуден. Търсеше причина за случилото се. Искаше му се да вярва, че за страданието му си има логика и причина.

Отгатнал мислите му, Бърнел попита:

— Защо ми е да лъжа за детската порнография, господин Паркър? Защо сега? Какъв смисъл би имало? Аз излежах присъдата си. Никога няма да си върна изгубените години. Репутацията ми няма да се изчисти. Ако ми остава достатъчно време живот, вероятно ще си намеря работа благодарение на щата или адвоката ми, където ще бъда заобиколен от други хора, обвинени в същите престъпления, и заедно ще чистим боклуци и плевели от обществените паркинги, но дори това няма да се случи в действителност. Нищо лошо не съм направил. Само спрях за кафе на неподходящата бензиностанция, но скоро ще си платя за това с последното, което ми е останало — като Пейдж Дънстан и Кори Уайът. Там е работата, господин Паркър: нямам нищо против да платя цената, след като вече съм платил толкова много. Просто не искам да е за едното нищо.

Луис си поръча още вино. След като му го донесоха, той беше и първият, който проговори:

— Бива си я историята.

— Но не й вярвате — каза Бърнел.

— И по-странни съм чувал.

Беше ред на Бърнел да погледне скептично, но съмнението му се стопи под непреклонния поглед на Луис.

— Трябва да отида до тоалетната.

Всъщност не се налагаше, но усещаше, че тримата мъже искат да обсъдят насаме чутото. Влезе в една кабинка и заключи вратата, защото тялото му винаги се тресеше от ужас, когато стъпеше в тоалетна.

— Е? — попита Паркър, когато Бърнел се отдалечи, и зачака отговора на Ейнджъл.

— Мисля, че казва истината за детската порнография.

— Хубаво — отвърна Паркър. — Аз също.

— Но що се отнася до цялата конспирация… — продължи Ейнджъл, — мисля, че преувеличава.

— Ако казва истината за порнографията, значи, някой го е накиснал.

— Бих заложил на жена му — обади се Луис.

— Бившата — уточни Паркър. — Но какво е спечелила тя? Той явно не е имал намерение да се противопостави на развода, дори преди престрелката.

— Може би просто не го е харесвала — каза Ейнджъл.

— Трябва доста много да не харесваш някого, за да искаш да отиде в затвора и редовно да го изнасилват — възрази Луис.

— Знаем само едната страна на историята — напомни Ейнджъл. — Може да е бил кошмарен съпруг.

— Мислиш ли? Въобще не ми прилича на такъв.

— Имаме и две изчезнали жени — каза Паркър.

— Съвпадение? — предположи Ейнджъл. — Освен това не знаем нищо за тази Кори Уайът. Това, че е спряла да ходи на свиждане, не означава, че е похитена или мъртва.

— И въпреки всичко е странно — отбеляза Луис и вдигна чашата си към Паркър. — Ти решаваш.

Бърнел се върна от тоалетната. Около ноктите на два от пръстите му се виждаше прясна кръв. Поне едно е истина, помисли си Паркър: не му остава много. Той е изсъхнал лист, който чака да падне.

Бърнел не седна, а застана прав до масата.

— Спестих ви една подробност — каза той. — Реших, че ще ви се види твърде странна или ще сметнете, че си измислям, но докато бях в тоалетната, се замислих над думите на този господин. — Той посочи Луис. — Той каза, че сте чували и по-странни истории от моята, а доколкото мога да съдя по това, което прочетох за вас, господин Паркър, може и наистина да е така.

Паркър виждаше какво усилие му струва да продължи.

— Малко преди освобождаването си Харпър Грифин ме изнасили за последно. Двама от приятелите му ме държаха. Беше си намерил отнякъде „Адерол“^[1], така че беше по-зле от по принцип. Обикновено ме кълнеше, че съм педофил, урод или просто педал, в зависимост кой термин си беше избрал за момента. Онази сутрин обаче беше в съвсем различно състояние: целият трепереше и халюцинираше. И влагаше сила, много сила.

Бърнел не гледаше мъжете, на които говореше, а някъде в масата.

— По едно време Грифин се наведе и прошепна нещо в ухото ми. Каза…

Това е за Мъртвия крал.

— И го повтаряше с всеки нов тласък.

Това е за Мъртвия крал. Това е за Мъртвия крал.

Мъртвия крал. Мъртвия крал.

Мъртвия крал.