Джон Конъли
Време на мъчения (48)

48

Листата падаха, студентите идваха и си отиваха. В Музея за изкуства на колежа „Боудън“ от другата страна на улица „Мейн“ имаше изложба, озаглавена „Очи в нощта: ноктюрно в американското изкуство, 1860–1960“. Паркър си помисли, че ако му остане време, с удоволствие ще я разгледа.

Уилямсън се занимаваше с машината „Неспресо“. Докато приготвяше кафето, се опитваше да подреди мислите си, а физическите му действия отразяваха мисловните процеси. Паркър му бе споменал нещо за причината да разпитва за мъртви крале, при което Уилямсън пребледня, правейки връзка с човека, изгорен жив в колата си предишния уикенд.

— Сигурен съм, че ще ми простите, ако звуча поразен, но това е твърде неясен фолклор — каза Уилямсън, когато кафето започна да капе в чашата. — Защо мислите, че този Грифин не е говорил просто за някой човек с особен вкус към прякорите?

— Доколкото ми е известно, няма дори и рапър Мъртвия крал, а те обират всички хубави имена — отвърна Паркър. — Трябва обаче да призная, че и аз смятах, че съм отхвърлил всички възможности и започвах да мисля в същата посока — че Грифин нарича някого по прякор, — докато не попаднах на една книга, „Насилие и набожност в средновековното общество“, публикувана през 1945 г., в която се споменава за мъртъв крал.

— И така стигнахте до мен.

— Затова на визитките ми пише „детектив“. Освен това, книгата е написана от английски учен на име Норман Уилямсън, което ме накара да се замисля дали не сте последвали семейното поприще.

— Това е дядо ми. — Уилямсън огледа лавиците, намери своя екземпляр от книгата и я подаде на Паркър. — Не знаех, че може да се намери в интернет.

— Някой я е сканирал и публикувал. Бих казал, че това ви ограбва, но подозирам, че авторските права вече са изтекли.

— Не съвсем — отвърна Уилямсън, — но така или иначе се съмнявам, че щях да си купя яхта с тях.

Книгата имаше семпли кафяви корици, а името на автора беше изписано със златни букви. Заглавието почти се беше изтъркало. Паркър я разтвори и видя посвещение: „С бащинска обич и възхита“ към някого на име Алис.

— Майка ви?

— Леля ми. Сигурен съм, че и майка ми е имала екземпляр, но се е изгубил някъде. Тя предпочиташе романите, с което не целя да критикувам личността й, към която питая само преданост.

Той наля мляко в кафето си и отново седна. Междувременно Паркър бе открил страницата, която си беше разпечатал и от интернет, в случай че Иън Уилямсън нямаше връзка с Норман Уилямсън или пък че първият не притежава екземпляр от въпросната книга.

— Мъртвия крал е споменат само мимоходом в частта за тотемите — каза Паркър. — Разполагате ли с нещо по-подробно или по-съвременно?

— Не мисля, че някой е работил по въпроса. На суеверията и фолклора са посветени цели речници и енциклопедии, но и най-добрите сред тях не могат да обхванат всичко, и това дори преди да стигнете на микрониво. „Съзнание, характер, фолклор и обичаи на северен Йоркшир“, публикувана през 1898 г., се простира на петстотин страници и включва над четири хиляди идиома, а се отнася само до една трета от графството. Или ето, погледнете тук…

Той отвори една вратичка под библиотеката и Паркър видя множество подвързани документи. Уилямсън прекара пръст по гърбовете им, докато стигна до този, който търсеше, и го подаде на детектива.

— „Примери за печатен фолклор в Източен Йоркшир, събрани и редактирани от госпожа Гъч“ — прочете на глас Паркър. — Коя е госпожа Гъч?

— Илайза Гъч. Тя предложила да се създаде Фолклорното дружество в Англия през XIX век. Разгледайте съдържанието.

Паркър го направи. Книгата обхващаше теми като: Естествени и неорганични предмети; Отдаване на почит към дървета и растения в азбучен ред; Животни, птици и насекоми. Всичко това само разкриваше усилията на госпожа Гъч да подготви читателите за същинското удоволствие: Светът на гоблините; Врачуване; Вещерство; Продажба на съпруги; Поличби за смърт; Ден за биене на кучета с камшици за изкарване на бесовете; Откриване на удавник; Скърцащи ботуши.

— Госпожа Гъч явно е имала широк кръг от интереси — отбеляза детективът.

— Обезпокоително широк — съгласи се Уилямсън. — Но пък е била полезна. Без нейните усилия много ценни материали щяха да бъдат изгубени. Това изследване на Източен Йоркшир е особено старателно, което прави невключените елементи още по-привлекателни.

— Мъртвите крале?

— Много добре.

— Може би просто не е чувала за тях.

— Ако тя не е чувала за нещо, значи, не е съществувало. Там е работата: тя е чувала за мъртвите крале, но е решила да не ги включва.

— Откъде знаете?

— Защото дядо ми е говорил с нея при писането на книгата си и тя го е потвърдила на четири очи.

— И защо ги е изключила?

— Защото някой така й е наредил.

— Тя ли го е казала?

— Донякъде. Бележките на дядо ми сочат, че това е единственият случай, когато е забелязал нежелание у госпожа Гъч да говори за нещо. Тази жена се е чувствала като у дома си в света на митологията и фолклора. Не мога да знам доколко е вярвала в тях, но определено не се е смущавала лесно.

— Дядо ви направи ли си някакъв извод от това?

— Подозираше, макар да не можеше да го докаже, че някъде в Източен Йоркшир има мъртъв крал.

— Което ни навежда на главния въпрос — каза Паркър, — а именно: какво точно представлява мъртвият крал?

Група студенти подритваха малка топка на паркинга пред „Ашби Хаус“. Отсреща вече се беше образувала малка опашка за музея. Повечето сгради по улица „Мейн“ бяха собственост на или най-малкото свързани с „Боудън“, въпреки че „Масачузетс Хол“, най-старата колежанска сграда в щата, беше на известно разстояние, от северната страна на първоначалния четириъгълник. Това придаваше на отделните факултети чувството за самодостатъчни вселени. А кабинетът на Уилямсън със своите кръстове, мандали, шофари^[1] и мурти^[2] на индуистки божества приличаше на отделен свят, особено с езическите си артефакти: образи на богини на плодородието или мъжки фигури с огромни фалоси, гравюри на демони, толкова избледнели с годините, че от определен ъгъл на човек можеше да се стори, че се скриват обратно в камъка, защото никой не вярва в тях, или обратното, подават се бавно от скривалището си, убедени, че тяхното време отново е дошло.

— Какво знаете за ръцете на славата? — попита Уилямсън.

— Нищо, което да прозвучи благоприлично.

Уилямсън изпсува безгласно който там бог се бе случило да изучава в момента.

— Имам си стотици тийнейджъри, които изпитват търпението ми — каза той. — И току-що и вие се присъединихте към тях.

— Прощавайте.

— Свикнал съм. Ръката на славата е изсушената, консервирана ръка на обесен човек. Обикновено лявата, но ако става дума за убиец, може да бъде предпочетена ръката, извършила деянието. За съхраняването имало различни методи, включително накисване в различни видове урина, но крайната цел била да се направи талисман, който да се използва за изцеряване на болести или, като му се добави свещ — за отнемане на силата на движението и словото. Ала не ставало дума само за ръцете. Хората се биели под ешафодите за ръце, уши, кичури коса — всичко, което може да е запазило същността на покойника. Ръката на славата е част от дълга традиция за приписване на сила на тленните останки. Неотдавна един американец бе заловен, докато се опитвал да превози бебешки останки от Тайланд, където се вярва, че те носят закрила и успех, ако монасите изпълнят определени ритуали. През 2010 г. в храма Файнгуерн Чотинарам в Бангкок бяха открити две хиляди незаконно абортирани плода, готови да бъдат благословени и продадени. Християнската традиция също винаги е приписвала сила на мощите на светците: пръсти, коса, нокти, сърца. И отсечени глави.

Тук професорът потърка брадичката си, сякаш да се увери, че собствената му глава още стои непокътната на мястото си.

— Глави, глави, глави…

Уилямсън стана, отиде до една лавица и взе малка сребърна монета, която подаде на Паркър. Беше пробита близо до ръба може би за да се наниже на верижка.

— Какво е това?

— Монета от периода на крал Етелред, изсечена в Кеймбридж, Англия. Над хилядагодишна. Може някога да е била свързана с мъртъв крал.

Паркър, който до момента потриваше монетата между пръстите си, спря и я остави на масата. Още не беше сигурен що е то мъртъв крал, но предпочиташе да пази дистанция, докато не разбере.

— Вероятно мъртвите крале са произлезли от Англия — поне най-старите са открити именно там, но е възможно традицията да е била повлияна от викингските наемници. През 2009 г. в Риджуей Хил, в района на Дорсет, Югозападна Англия, беше открита погребална яма, в която беше намерена и тази монета. В ямата бяха заровени останките на повече от петдесет млади викингски мъже — петдесет и четирима, ако трябва да бъдем точни, по причини, които след малко ще изясним, — като всички са били убити и след това обезглавени. Макар да не е съвсем ясно кои са, според един изследовател от Кеймбридж, д-р Брит Бейли, са били йомсвикинги — елитни наемни убийци, които са действали от база в Йомсборг на брега на Балтийско море. Орденът, който ги е убил, сигурно е дошъл от англосаксонския владетел Етелред Втори, наричан още Етелред Неготовия, защото упорито отказвал да се вслушва в съвети. На 13 ноември 1002 г., деня на св. Брайс, той заповядал да убият всички викинги в Англия. В миналото той често се възползвал от услугите на викингските наемници, които вършели мръсната му работа, но постепенно му писнало от викингските нападения по брега, а и се боял за живота си, така че решил да се отърве от тях. Йомсвикингите в Риджуей Хил, ако наистина са били такива, били екзекутирани особено жестоко — гледали екзекуторите си в очите, докато са ги обезглавявали. Това говори за голяма храброст. В гроба са намерени петдесет и четири тела, което подсказва, че трябва да има и петдесет и четири черепа, тъй като всички глави били струпани в единия край на рова. Само че черепите се оказали не петдесет и четири, а петдесет и пет.

— Изгубено тяло? Някой е бил екзекутиран на друго място, но са пренесли само главата, защото е било трудно да довлачат трупа? — предположи Паркър.

— Би било логично, ако и петдесет и петата глава беше на викинг, само че тя не е. Изотопното изследване на зъбите показа, че главата е на човек от Южна Европа, може би от тогавашния Кордовски халифат. Освен това е с най-малко век и половина по-стара от другите останки, а дупките в черепа подсказват, че някога е бил украсен, може би със злато или скъпоценни камъни… или монети. — Уилямсън посочи сребърната монета на масата, — които са били иззети от убийците на викингите.

— Какво е обяснението?

— Черепът е бил тотем, талисман. Един от първите, а може би първият мъртъв крал. Викингите са стигнали чак до Хазарския хаганат, между Черно и Каспийско море. Кордоба била на пътя им и била ограбена още през IX век. Дядо ми, мога да кажа, би останал очарован от находката в Риджуей. Самият аз отделих време да посетя разкопките, докато бях у дома за няколко седмици. Това беше най-малкото, което можех да направя за първия професор Уилямсън. Мъртвия крал всъщност е фигура, в чийто център типично стои черепът на жертва, но се среща много рядко дори и в най-основната си форма, а създаването на такъв, доколкото ни е известно, е запазена марка на най-крайните престъпни групи. По същество той изисква обиграност в убиването, защото силата и ефективността на тотема се усилва от добавянето на части от нови жертви. Всъщност няма значение колко големи или малки са останките — важното е да символизират жизнената сила на мъртвеца.

— Приемете го като ритуала на някои туземци да консумират месото на убитите в битка. Колкото по-храбър е падналият воин, толкова повече сила носи месото му. Тази сила е свързана с вярата. В определен смисъл, може да се каже, че виждаме един от най-великите мъртви крале във всяка християнска църква — разпнатият Христос. Той може да не е съставен от телесни части, но християнската църква компенсира с мощите на светци, достатъчни да напълнят цяло гробище. Според католическата транссубстанциация пък вярата превръща хляба и виното от светото причастие не просто фигуративно или символично, а действително в тялото и кръвта Христови — стига да изберете да вярвате.

— Както и да е, когато туземците ядат враговете си, жизнената сила на убития воин преминава в тях. При мъртвия крал е по-сложно: той не е просто символ и името му не е случайно. Човек служи на мъртвия крал. Подчинява му се. И добавя нови части към него, от което силата на мъртвия крал нараства, а оттам — и властта му върху онези, които са го създали.

Паркър наблюдаваше Уилямсън, който жестикулираше трескаво, за да придаде тежест на думите си. До сребърната монета на масата лежеше екземплярът от книгата на дядо му. И всичко това, помисли си Паркър, благодарение на едно словосъчетание в стара книга, на която се бе натъкнал след часове ровене в интернет. Може би трябваше да се учуди, че връзката с това, което търсеше, се явява под формата на човек, който живее само на половин час по магистралата от Портланд — учен, от когото бе търсил помощ и преди и чийто дядо бе споменал въпросното словосъчетание в труда си.

И все пак той не го намираше за странно.

Имаше време, когато детективът почти бе изгубил вярата си — в седмиците и месеците след загубата на съпругата си и първата си дъщеря. Питаше се що за бог би позволил две невинни души да понесат такова страдание и се изкушаваше да отсъди, че единственият отговор е, че такъв бог няма. Ала оттогава насам бе видял твърде много, за да повярва, че след смъртта няма нищо, защото Дженифър се бе върнала, други — също, а той самият бе седял на бреговете на спокойното езеро, очаквайки колата, която да го поведе по Дългия, сетен път.

Каквото и битие да владееше отвъдното — великодушно, нехайно или просто разюздано жестоко, то не бе изгорило всички следи. Беше оставило знаци за себе си и ако погледът на човек се плъзгаше върху тях, без да им обръща внимание, без да ги забелязва, той можеше да ги вземе за съвпадение или късмет. И понякога си беше точно така. Номерът беше да се научиш да различаваш случайното от умишленото.

Ако това, което казваше Уилямсън, беше вярно, то мъжете с Харпър Грифин в „Портърхаус“ бяха замесени в създаването на мъртъв крал. Джеръм Бърнел явно беше привлякъл вниманието им, убивайки двама от техните в бензиностанцията на Дънстан, и това го беше обрекло на смърт.

Ами съпругата на Бърнел? Двамата с Грифин бяха от един и същи окръг в Западна Вирджиния. Ако тя някак си бе продала мъжа си на слугите на мъртвия крал, но съпругът й бе провалил плана, снабдявайки се тайно с оръжие, ако след това тя се бе заела да го съсипе докрай… дали бе направила всичко това по своя инициатива, или по чуждо подстрекателство? В случай че се окажеше второто, то това можеше да са единствено същите индивиди, които бяха накарали Грифин да превърне живота на Бърнел в ад. Това, което свързваше Грифин със съпругата на Бърнел и ги разделяше от самия Бърнел, беше родното им място.

Някъде в окръг Пласи, Западна Вирджиния, имаше мъртъв крал.

— Има още нещо, което трябва да вземете предвид — каза Уилямсън със сериозно, почти тъжно изражение.

— Какво по-точно?

— Този Грифин не е казал „мъртъв крал“, а конкретно „мъртвия крал“. Разбира се, може да е било случайно и да не значи нищо.

— Или?

— Госпожа Гъч казала на дядо ми следното: ако създадеш сигурно и сухо местенце в градината си, някоя твар непременно ще се настани в него, била тя паяк, щипалка или нещо по-голямо, като прилеп или птица. Подобно нещо се случва с мъртвия крал: ако стане достатъчно силен, достатъчно могъщ, може да започне да действа като магнит. Ще привлече към себе си нещо, което с радост ще свие гнездо в старите му кости. Може да си няма име или форма, не и докато мъртвите останки не му я дадат, но щом се вмъкне там, не ще си тръгне. Изведнъж онези, които са искали талисман, за да ги защитава, и в отплата са му отдавали почит само на думи, ще открият, че мъртвият им владетел не е толкова безжизнен, колкото са си мислили преди. И може това да им хареса.

И ако това гнездо от кости е достатъчно старо и могъщо, през вековете то ще привлича към себе си зло от същата величина. Вече няма да бъде просто мъртъв крал. Хората ще са дали физическа форма и смисъл на нещо крайно неприятно. Ако Харпър Грифин не се е изразил случайно по този начин, той не е говорел просто за някакъв талисман.

Говорел е за определено битие.