Джон Конъли
Време на мъчения (1)

1

Те кръжат и бавно, едва забележимо се спускат надолу в безшумна спирала: ястреби в човешки облик, които следват своя двойно преобразен предводител — изгубен и намерен, човек и птица. Най-млад от всичките и стъписващо стар, устоял на изпитанието и в изпитанието прероден отново. Видял свят отвъд този. Зърнал лицето на нов бог.

Достигнал мир със себе си и готов да поведе война.

Спускат се все по-бързо, спиралата се стеснява. Тримата изглеждат като един с разперените си в хладния есенен въздух плащове. Ни шепот, ни мимолетна сянка, ни сепнато врабче възвестява идването им. Само замръзналият покой на един свят, очакващ да бъде разбит, и съвършеният баланс между живот, който ще бъде спасен, и живот, който може би ще свърши.

Облаците се разделят, пронизани от сноп светлина, който ги улавя в полет, сякаш за миг са привлекли вниманието на задрямало божество, внезапно пробудено от дрънкането на оръжия и сбирането на армии в името на Капитана, на Чакащия зад стъклото, на Бога на осите.

И старото божество ще изправи детето Си срещу тях, а ястребите ще го последват.

Сивия отдавна не мислеше за възможността да го заловят, защото всъщност не съществуваше. Нямаше физическа форма. Обитаваше заедно с друг, деляха една кожа и едва в самия край можеха да се зърнат дълбините на истинската му природа, въпреки че дори тогава предпочиташе да остане скрит в сянката и мрака. Нямаше нищо против причиняването на болка, макар това да бе просто каприз като всеки друг вкус. Всяка смърт беше само начало, което и бе причината толкова дълго да остане незабелязан. Всяка плячка можеше да отнеме години. Физическата болка имаше край, защото рано или късно тялото предаваше душата, но емоционалната агония бе способна на безброй вариации, а най-малката промяна можеше да накара от раната да рукне нов порой от страдание.

В персоната, с която се явяваше на света, Сивия беше обратен хамелеон. Името му бе Роджър Ормсби — дребен, колоритен, предизвикващ всеобща симпатия. Малко над шейсетте, с дяволито чувство за хумор. Косата и брадата му бяха побелели, но старателно оформени. Носеше малкото си шкембе гордо като бъдеща майка, хвалеща се с радостта на натежалия си корем. Харесваше червените тиранти и екстравагантните елеци. Обличаше се в туид през зимата и в лен през лятото. Предпочиташе кремавите и бежовите цветове, но винаги ги подчертаваше с добре подбрани ярки вратовръзки и кърпички. Умееше да свири на пиано и с лекота танцуваше валс и кънтри; вътре в него обаче живееше противно същество, което го управляваше като марионетка, и само опитно око можеше да забележи стерилността, с която претворява любимите си класики върху клавишите, или безрадостната прецизност на движенията му по дансинга.

Ормсби не говореше за политика и религия. Приемаше сериозно само фриволните теми, поради което беше особено ценен като гост на вечеря. Беше щастлив вдовец, дотолкова верен на покойната си съпруга, че да не си позволява повече от флирт с недотам самотните вдовици на Шампейн, Илинойс, но не дотам влюбен в призрака й, че да позволи загубата да помрачи неговия дух или този на околните. Вечно го търсеха за компания за театър, кино, дори и за някоя по-лека опера, а липсата на сексуален подтекст предполагаше спокойно преминаване от една социална ситуация в друга. Беше член на клуба „Приятели на библиотеката“, на природозащитното дружество „Одубон“, редовен слушател на лекции по местна история и щедър, макар и не прекалено, дарител за добри каузи. Вярно, имаше и такива, които не го харесваха — не може да бъдеш любимец на всички, но мнозинството гледаше на тях предимно като на нарочни зложелатели, неспособни да приемат факта, че някой просто иска да дари радост на света.

И така, Роджър Ормсби се носеше из живота в яркото си оперение, прокламираше присъствието си и нищичко не криеше, но щом затвореше вратата след себе си, изкуствената светлина в очите му угасваше и ликът на Сивия увисваше като мъртва луна на черния фон на зениците му.

Ето това правеше Роджър Омсбри — или Сивия, ако щете, тъй като двамата бяха двете лица на едно и също, като палто и хастар. Нарочваше внимателно жертвите си и отделяше цели месеци за подготовка. Преди беше известен със склонността си да се впуска в случайни авантюри, но днес този род престъпления бе по-опасен от преди, защото навсякъде имаше камери. А и беше трудно да се прецени какво би предприел друг в такава ситуация, защото Ормсби подбираше жертвите си по много специални критерии. Не можеше да бъдат самотници, изолирани от близките и приятелите си. Не желаеше огризки. Колкото по-обичани бяха, толкова по-добре. Търсеше любими деца. Тийнейджъри от щастливи семейства. Добри майки на пораснали деца. Търсеше емоционална връзка.

Избираше животи, които бавно и усърдно да руши години наред, дори десетилетия.

Ормсби караше хората да изчезнат, след което наблюдаваше как близките им се терзаят за участта им. Добре разбираше обречеността на надеждата: защото не отчаянието ни погубва, а тъкмо обратното. Надеждата напряга, отчаянието отпуска. Отчаянието е свързано с възможност за завършек. Доведено до крайност, логичният му изход е смъртта. А надеждата крепи човека. И може да бъде експлоатирана.

Действията на Ормсби бяха принудили неколцина да отнемат собствения си живот, но той смяташе това за провал — и техен, и свой. Онези, които убиваше, бяха просто първите жертви, при това най-безинтересните. Най обичаше да наблюдава останалите, които се опитваха да се справят с връхлетялата ги трагедия. Знаеше, че всяка сутрин те ще се будят, за миг забравили какво са изгубили: майка, син, дъщеря. (Предпочиташе да не се занимава с възрастни мъже. Беше по-силен, отколкото изглеждаше, но не толкова, че да си мисли, че може да се разправи с тях, особено с напредването на възрастта си.) Но само след секунди отново си спомняха — и това изпълваше Омсбри с невъобразима наслада.

Напомнянето и отварянето на стари рани не му бяха чужди, но бяха рискована работа. Случвало се бе да изпраща предмети на близките по пощата — огърлица, часовник, детска обувка — само и само да се порадва на последвалия смут. Принуждаваше отвлечените от него деца да напишат писма до родителите си, в които ги уверяваха, че са в добро здраве и се радват на чудесни грижи. (Понякога успяваше да убеди и родителите да напишат нещо такова, но само под физическа заплаха.) В зависимост от възрастта на детето и реакцията на близките му, понякога чакаше с години, преди да изпрати тези писма. Пускаше ги по пощата далеч от дома си, често когато беше на почивка, и винаги внимаваше да няма камери наблизо.

Интернет улесняваше проследяването на истинските му жертви, но Омсбри внимаваше да не оставя следи и в електронното пространство. Прикриваше търсенията си със случайни разглеждания на вестници и списания, често в обществени библиотеки или онези интернет кафенета, често посещавани от имигранти. Не посещаваше обществените събития, посветени на изчезналите, нито църковните служби, в които паствата се молеха за щастливото им завръщане, защото знаеше, че следователите ги държат под око. Обикновено му стигаше да знае, че причиненото от него страдание продължава с пълна сила. Ако не друго, Сивия имаше живо въображение. Така Ормсби съумяваше да оцелее дълго, без да убива: с течение на годините и броят на жертвите му постоянно нарастваше. Знаеше как да се потопи в нечий погубен живот, а после неусетно да се измъкне от него. Беше емоционален вампир.

Докато шофираше към дома си, Омсбри се замисли колко подходяща е тази метафора предвид обстоятелствата. Спомни си една сцена от „Дракула“ по Брам Стокър, в която графът се връща в замъка си и подхвърля на трите си вампирски невести бебе, вързано в чувал. Сега и в неговия багажник лежеше дете, вързано в чувал. Казваше се Шарлот Литълтън. Беше на девет години и бе попаднала там при една от онези негови случайни авантюри. Момиче, заиграло се с топка по залез-слънце, отворена порта, пуста улица, големи къщи с прозорци, гледащи в другата посока…

Късмет. Ако Бог съществуваше, явно в този миг бе отклонил вниманието си.

Вътре в него Сивия танцуваше.