Джон Конъли
Време на мъчения (5)

5

Макар още да не го знаеше, проблемът на Роджър Ормсби беше пряко следствие от този сблъсък в Риобот и други подобни, макар и не толкова скорошни. Не че това разкритие, когато му дойдеше времето да го разбере, щеше да го успокои.

Тъкмо напротив.

Засега не му оставаше друго, освен да вдигне празния чувал от багажника на колата си, сякаш се надяваше отдолу да намери някакъв умален образ на детето. После погледна под колата и установи, че там също няма никого. Пролуката между заялата врата на гаража и пода беше твърде малка, за да се промуши момичето отдолу, а в самия гараж нямаше къде да се скрие. Следователно, трябва да беше някъде в къщата. Ако той беше на нейно място, щеше да се насочи право към входната врата; значи, вероятно се беше разминал с нея на връщане от разговора с куриера. Може би се беше скрила в кухнята или в дневната, която беше свързана с трапезарията.

Ормсби грабна един пистолет изпод рафта с инструменти и бързо излезе от гаража. Почти очакваше да чуе звук от счупено стъкло, защото входната врата беше заключена, а на прозорците имаше решетки, така че единственият начин детето да избяга бе да счупи стъклото. Дори не си направи труда да огледа стълбите — нямаше никаква логика момичето да е тръгнало към горния етаж.

Спря се на вратата на дневната. Завесите бяха спуснати и в помещението беше тъмно. Не искаше да рискува детето да изскочи насреща му. В стаята имаше множество тежки предмети — стъклени вази, лампи, бронзови статуетки. Дори бегъл удар с някой от тях беше достатъчен, за да го повали на пода, което щеше да го направи още по-уязвим.

— Миси, там ли си?

Не получи отговор, но му се стори, че чува тихо шумолене.

— Виж, извинявай, че те ударих в багажника, но те предупредих, а аз съм човек, който държи на думата си. Честна дума, не искам да ти причинявам повече болка.

Опита се да измисли оправдание за случващото се, което би било приемливо и разбираемо за едно дете.

— Просто ми трябват малко пари. Ще изпратя съобщение на майка ти и баща ти, те ще ми платят, колкото поискам, и аз ще те пусна. Те те обичат, нали? Щом те обичат, ще си платят и много скоро всичко ще свърши. А дотогава можеш да гледаш телевизия и да ядеш каквото поискаш. Хладилникът е пълен и имам всякакви филми. Имам даже компютър, на който можеш да играеш. Какво ще кажеш? Хайде, покажи се, а после ще се настаним удобно и ще видим как да те върнем при семейството ти. Какво ще кажеш? Разбрахме ли се?

Усети нещо студено на врата си. Нямаше нужда да поглежда, за да се увери, че е пистолет.

— Не — каза мъжки глас. Веднага го позна от разговора на вратата преди няколко минути. — Не мисля, че е приемливо.

Ормсби се почуди дали да не включи собствения си пистолет в действие, но той беше в дясната му ръка, а мъжът стоеше леко отляво. Щеше да е мъртъв, преди да натисне спусъка. Въпреки това не изпадна в паника. Сивия не беше от хората, които изпадат в паника.

— От полицията ли сте? — попита той.

— Как мислите?

— Ако сте от полицията, значи, сте влезли незаконно в дома ми.

— Адвокат ли сте?

— Не, но познавам законите.

— Много телевизия гледате, а?

— Чета.

— Браво.

— Не ми говорете покровителствено.

Дулото леко го смушка.

— Господин Ормсби, допрял съм пистолет до врата ви. Откровено казано, ще правя каквото си поискам, а вие ще правите каквото ви кажа. Като начало ще пуснете пистолета, който държите в ръка.

Ормсби се подчини.

— Не сте ченге.

— Доста време ви отне да се сетите.

— Какво искате тогава?

— Вас, господин Ормсби. Искаме вас.

Искаме?

В дневната светна лампа и Ормсби влезе, напътстван от дулото. Там видя момичето, седнало в един фотьойл и загърнато в широкото вълнено огледало, с което понякога се завиваше самият той. Имаше няколко синини по лицето, но не изглеждаше изплашена. Това му се стори чудно, но после видя мъжа до нея.

Беше брадясал, на неопределена възраст между четиридесет и шейсет години. Носеше зелено военно яке, достатъчно старо и протъркано, за да е служило във Виетнам. Първата мисъл на Ормсби бе, че непознатият прилича на бездомник и следователно, в момента обира дома му. Това го накара за миг да повярва, че все още може да се измъкне от цялата тази работа. Имаше някакви ценности и известна сума в брой. Можеше да се спазари с тези хора в зависимост от липсата им на скрупули. Ако вкусовете им се накланяха в определена посока, можеше дори да им предложи момичето. За Ормсби беше все едно как ще умре тя, стига само да умреше. С мъжете щеше да се разправи по-късно — веднага щом успееше да докопа друго оръжие. Държеше много такива скрити в дома си, за всеки случай.

Тогава видя, че лявата ръка на мъжа е преметната през облегалката на фотьойла и момичето я държи със своята дясна. Уловените им ръце се преплитаха пред тялото й като щит. Тя сякаш извличаше сила и утеха от присъствието му. Имаше му доверие. Той гледаше Ормсби с мъртвия поглед на фермер, който се кани да обезглави змия, застрашила овца от стадото му. Ако беше крадец, със сигурност не беше от онези, които биха наранили дете. Ормсби почувства как надеждата му се стопява. Все пак не всичко беше изгубено, но трябваше да бъде находчив. През ум не му минаваше обаче, че са дошли заради самото момиче. Толкова дълго полагаше усилия да бъде предпазлив, че му се струваше невъзможно да го заловят. Ако понякога въобще го навестяваха подобни опасения, те бяха свързани с мъже в униформи и следователи със значки, а тук такива нямаше.

— Седнете — каза гласът зад гърба му и Ормсби седна в един от другите фотьойли, откъдето вече виждаше и мъжа с пистолета.

Беше висок, чернокож и плешив, с едва забележима сивкава козя брадичка. За разлика от другия, той изглеждаше относително развеселен: ако първият, стига да имаше възможност, би обезглавил Ормсби с един замах, този оставяше впечатлението, че би предпочел първо да си поиграе с жертвата.

Докато Ормсби ги гледаше и пресмяташе шансовете си, Сивия се опитваше да разбере как са проникнали вътре. Щом се замисли над това, си даде сметка, че не е било толкова трудно. Вратата на гаража не беше заяла случайно: тези мъже някак си бяха преодолели дистанционното управление, а при отворена врата алармената система не работеше. Докато чернокожият беше отвличал вниманието му на вратата, другият вероятно беше вдигнал вратата на гаража, взел момичето и влязъл в къщата, като при това бе успял да я накара да мълчи, докато Ормсби се върне при колата си.

Откъм коридора се чуха стъпки. Силуетът, който се появи на вратата, беше среден на ръст, малко по-масивен от обичайното. Движеше се бавно и се оглеждаше с изражение, издаващо лека погнуса от това, което вижда. И макар че Ормсби беше чул приближаването му и със собствените си очи беше видял как се появява пред вратата, струваше му се, че непознатият се е спуснал връз него, че е влетял в дома му като хищна птица, зърнала ранена плячка. Той спря в сянката на прага и огледа първо Ормсби, после и момичето. Наклони глава настрани като ястреб. Ормсби си спомни думите, които бе чул преди много години.

Ако си достатъчно внимателен и имаш късмет, ще умреш в леглото си и никой няма да разбере какво си извършил. Но ако шансът ти измени — а той е винаги непостоянен, въпросът е само доколко — ловците ще те открият, а случи ли се това, ти няма да им кажеш нищо за нас. Защото има и по-лоши неща от това, да те заловят.

Непознатият влезе в стаята; светлината проблесна върху белите кичури на косата му, преди да се изгуби в студените му очи.

Дълбоко в Роджър Ормсби Сивия прошепна името на ловеца, след което се опита да се скрие в непотребните кухини в сърцето на гостоприемника си.