Джон Конъли
Време на мъчения (52)

52

Дженифър обикаляше из къщата на баща си. Знаеше, че той спи на горния етаж, но не смееше да се доближи до стаята му, колкото и да обичаше да бъде близо до него. Той беше станал много чувствителен към нея. Понякога дори когато го гледаше отдалеч или мълчаливо го наблюдаваше от сенките, той се обръщаше сякаш за да я зърне, а изражението му беше като на човек, който едновременно иска да види нещо и се бои да го види.

Макар да не усещаше минаването на времето, когато седеше край езерото, тук тя ясно чуваше тиктакането на часовника в коридора, бръмченето на хладилника в кухнята, трепкането на крушката, която винаги светеше в кабинета на баща й. Мислеше си, че той държи лампата светната заради нея, за да може лесно да го намери през нощта, въпреки че тя винаги с лекота прекосяваше блатата към къщата на хълма. Харесваше й отново да бъде част от този свят, който бе напуснала — от тази преходност, това бавно разложение, измервано в минути и часове. Езерото бе винаги тихо и неподвижно, сред непомръдващия въздух на пейзажа. Само краткото присъствие на баща й, преминаващ между сферите на съществуването, го бе променило за малко: появила се бе корубата на сграда, както и стара кола, шофирана от създания, възприели формата на бабата и дядото, които тя никога не бе виждала. Той бе предизвикал проявлението им, но когато си тръгна, те също изчезнаха, предпочитайки да не поемат по Дългия път.

Дженифър се чудеше какво се крие в края на пътя на мъртвите, отвъд разбиващите се вълни. Спомняше си почти майка си и предполагаше, че това, което очаква всички, е едновременно битие и небитие — загуба на Аз-а, разтваряне в цялото. Ала Дженифър не искаше да изгуби себе си. Искаше да запази сложнотата на емоциите си, очарованието и объркването, любовта и омразата, радостта и тъгата, дори завистта, яростта и… всичко. Искаше да задържи всичко, а когато се върна в света, от който я бяха изтръгнали насила, си спомни и защо. Може би ако баща й тръгнеше с нея, всичко щеше да бъде различно. Веднъж той бе успял да промени другия свят. Дали не можеше да го направи отново? Или просто да седят заедно до езерото и да наблюдават преминаващите мъртъвци подобно часовои.

Но нали в края на краищата единствен баща й беше останал тук, а тя и майка й бяха другаде и когато той умреше, нейната връзка със света на смъртните също щеше да се прекъсне? Тогава те щяха да се влеят в редиците на мъртвите, които вървят хванати за ръка към съществуване, в което старите имена вече нямат смисъл; съществуване, в което нещо толкова малко и мимолетно, но и толкова дълбоко и трайно като човешката любов ще бъде изгубено завинаги, като сълза, отронена в морето.

Тя се приближи до бюрото му. Отгоре лежеше разтворена книга, а до нея купища документи — бележки, написани с неговия почерк, копия, карти, самолетни билети за следващата сутрин за Кълъмбъс, Охайо, потвърждение от фирма за коли под наем. Тя ги прелисти. Ако в този момент по коридора минеше някой — не баща й, — вероятно щеше да си помисли, че вятърът някак си е минал през рамките на прозореца, за да посее хаос, където може.

Дженифър прочете името върху листата.

Мъртвия крал.

Шумоленето спря.

Тя си бе отишла.