Джон Конъли
Време на мъчения (59)

59

Денят зазори ясен и чист: със синьо небе, едва загатнати облачета и усещане, че светът отново се преобразява под плаща на есента. Тя още не си беше отишла, но дърветата вече бяха оголели, а стреловидните силуети на гъските се носеха високо над тях, напомнящи повече на рисунка, отколкото на истински птици, като припрени драскулки на дете върху синя хартия.

Госпожица Куини отвори вратите на „Шелби“. Тиона Уотсън сложи първите кани с кафе и се върна в кухнята, за да се заеме с бекона. Приготвянето на кафе беше работа на сервитьорките, но тази сутрин и двете бяха закъснели, с което си бяха навлекли сурови погледи от Куини, способни да замразят пикня в движение, както се бе изразила по-възрастната, Деби, и още се оправяха в тоалетната. На госпожица Куини й се стори, че Тиона изглежда уморена и я попита дали всичко е наред у дома. Тиона отвърна, че не е могла да спи през нощта заради крясъците на някакво животно в гората. Чудеше се дали не са били съвкупяващи се лисици, но беше малко рано за това — пикът обикновено настъпваше през януари.

В осем сутринта почти всички маси в заведението бяха вече пълни, а до високите столчета на бара разговаряха още множество мъже и жени — хората наоколо винаги се стичаха в „Шелби“, когато имаше новини за обсъждане или разпространяване. Предната вечер Пери Лътър не се беше прибрал у дома, а родителите му, които бяха излезли да го търсят на развиделяване, не бяха успели да го намерят на обичайните му места за разходка. Шерифската служба беше уведомена и бяха изпратили патрулни автомобили да го търсят. Междувременно шериф Хенкел бе помолил всички, които имат време, да претърсят земите си, в случай че Пери бе претърпял инцидент и лежеше някъде в безпомощно състояние, както и шофьорите да се оглеждат за него по пътя.

— Ще се появи отнякъде — каза Куини с увереността на жена, която бе живяла тук над седемдесет години и познаваше ритъма на хората в общността, и най-вече този на Пери Лътър. Само че и тя беше чула мълвата: че именно той е открил телата на онези две момчета и може би е видял кой ги е заровил. Говореше се за мексиканци от Охайо, а тези хора не се ебаваха, въпреки че последното бе изразено с по-деликатни думи пред нейните уши.

Улисани в темата на деня, госпожица Куини и служителите й не обърнаха внимание на двамата непознати, седнали в дъното на заведението, въпреки че на подобни места непознатите лица обикновено привличаха известен интерес. По-високият от двамата, чернокож мъж в тъмно спортно яке, четеше „Ню Йорк Таймс“, който се продаваше само на една бензиностанция в окръга — нещо, което въпросният мъж вече добре знаеше, защото можеха да седнат да хапнат час по-рано, ако с колегата му не бяха научили този интересен факт по трудния начин. Другият — по-дребен и определено не толкова елегантен, държеше пред себе си списание и го прелистваше на подозрително равни интервали, като възприемаше малка част от напечатаното на страниците му и всичко, което чуваше и виждаше около себе си.

На паркинга спря патрулна кола, от която слезе един от помощник-шерифите. Той влезе в „Шелби“ и си поръча кафе. Малка група хора, сред които и госпожица Куини, бързо го наобиколиха, а мнозина други надаваха ухо отстрани или от масите наоколо, но новини нямаше. Нито следа от Пери Лътър. Хората бяха помолени да се съберат в единайсет сутринта пред шерифската служба, където щяха да бъдат разпределени по групи и райони за претърсване. Обикновено трябваше да минат четиридесет и осем часа, за да бъде обявен някой за изчезнал, но в случая ставаше дума за Пери Лътър и такова отлагане не беше необходимо.

А двамата мъже седяха в ъгъла, пиеха кафето си и слушаха.

Около Отреза обикаляха и други непознати: Джейсън Хейуърд отпрати двама японски туристи, след като бяха стигнали чак до бариерата, препречваща пътя към имота му. Те започнаха да се усмихват и да дърдорят насреща му, а той им показа, че са подминали половин дузина табели „Частен имот“. Наложи се да им помогне да обърнат с множество маневри, а после единият се опита да му благодари, като му натика някакъв тъп бонбон в ръцете. По-късно Брайон Молин каза на Тобин, че е срещнал същите японци на един от южните пътища към Отреза, приведени над полевия определител „Птиците на Западна Вирджиния“ от Стан Текила, но дотогава Отрезът вече си имаше по-големи тревоги от обърканите японски туристи.

Хенкел беше слязъл по същия път малко преди обяд, а когато Тобин го попита по каква работа, шерифът недвусмислено го предупреди да не се закача с него и го осведоми, че ако не вдигне бариерата до десет секунди, ще го закопчае с белезниците за някое дърво, а с правните последици ще се оправя по-късно. Заяви, че иска да се срещне с Оберон, а Тобин, като забеляза погледа му, сметна, че ще е най-добре наистина да вдигне бариерата и да го заведе при Оберон. Гледаше да не бърза, за да се обади на Оберон от пикапа си и да му даде колкото се може повече време да се приготви.

Оберон ги чакаше в южния край на Квадрата и Тобин забеляза, че бариерата зад него е спусната: шерифът нямаше да навлезе по-дълбоко в сърцето на Отреза. Хенкел слезе от колата си и тръгна право към него.

— Пери Лътър е изчезнал — каза той.

— Откъде знаете? — попита Оберон. — Пери Лътър постоянно кръстосва окръга.

— Влиза ли в Отреза?

— Не мисля.

— Е, трябва да разберем със сигурност. Искам разрешение да претърсим.

— Това е частна собственост, шерифе.

— Затова моля за разрешение.

— Не мога да ви позволя. Ние ценим уединението си.

— Глупости.

Оберон замълча. Не беше свикнал да му говорят така.

— Не ми харесва нито тонът ви, нито езикът ви, шериф Хенкел.

— Не ме интересува. Пери няма навика да пренощува навън, без да е казал на майка си и баща си къде ще бъде, и дори тогава винаги стои достатъчно наблизо, за да го виждат от вкъщи. Разтревожени сме за безопасността му. Това е най-голямата частна територия в окръга. Възможно е да е навлязъл в границите й.

— Ако беше така, щяхме да знаем.

— Това сигурно ли е?

— Да.

Тобин наблюдаваше отстрани в очакване на неизбежното избухване. Нямаше да се изненада, ако единият от двамата внезапно скочеше срещу другия в сблъсък, който неминуемо щеше да прерасне в откровен конфликт между Отреза и окръга. Вместо това обаче Оберон отстъпи.

— Ще организирам претърсване на Отреза — каза той.

— Не е достатъчно.

— Какво повече искате?

— Искам хората ми да участват.

— Земята е наша.

— Става дума за човешки живот.

Оберон отново отстъпи.

— Добре, но аз трябва да одобря хората. В окръга има някои личности, които ще стъпят тук само през трупа ми.

Дори Хенкел остана учуден от предложения компромис. Тобин си помисли, че това е повече, отколкото е очаквал.

— Съгласен.

— И ще стоят вън от къщите и стопанските ни постройки.

Устата на Хенкел се изкриви.

— Съгласен — повтори той, макар и по-неохотно от преди.

— Дайте ми час. Ще организирам хора, които да чакат на основните ни входове. Кого ще изпратите?

Хенкел обмисли въпроса и даде списък с имена, две от които бяха незабавно отхвърлени от Оберон без обяснение. Шерифът ги замени с други и Оберон ги прие.

— Ако Пери не бъде открит скоро, ще започна да разпитвам хората за действията и местонахождението им през последните двайсет и четири часа. Това включва и вас, ясно? Ако се наложи, ще ми осигурите достъп до жителите на Отреза.

— Няма проблем. Да се надяваме, че Пери ще се намери жив и здрав и няма да се наложи.

Хенкел погледна през рамото на Оберон към тримата мъже, които бяха излезли от една къща от дясната страна на Квадрата. Дори от това разстояние разпозна внушителната фигура на Касандър и двамата му сина до него. Наблюдаваха отдалеч, без да се приближат. Мариус тъкмо обличаше палтото си, а двигателят на пикапа му работеше.

— Да — каза шерифът, — да се надяваме.