Джон Конъли
Време на мъчения (6)

6

Да се върнем далеч, далеч назад в годините, при младия Ормсби и първото предупреждение, че някой ден ловецът може да дойде…

Ормсби не би го нарекъл точно изнудване. Е, да, имаше заплаха и тя бе ясно изразена от жената, която се появи на вратата му преди десет години, малко след като бе убил едно момче на име Джоузеф Слокъм, направило грешката да избяга да се цупи в един канал близо до дома си след разправия с майка си. Миризмата от изгарянето му още се усещаше в сутерена. Новата игра започваше.

Ормсби остана изненадан колко много знае жената за него: не разполагаше с всички имена, само с две, но информацията беше достатъчна, за да го съсипе, особено като се имат предвид снимките, на които се виждаше как хваща момчето. Изглеждаха така, сякаш са направени през затъмнено стъкло, и Ормсби смътно си спомни паркирания наблизо бус.

Жената обаче не желаеше да ги предава в полицията. Вместо това му предложи сделка: мълчание в замяна на услуга, когато я поиска, и той прие — какъв друг избор имаше? Минаха пет години и Ормсби тъкмо бе започнал да си мисли, че може никога да не се наложи да изпълни дълга си, когато жената отново се свърза с него. Този път му даде името на дете — момиченце — заедно с часа и мястото, на което ще бъде най-незащитено. Жената щеше дори да се погрижи майката на момиченцето да бъде заета с друго — нищо сериозно, просто пламнал кош за боклук, — за да даде време на Ормсби.

Той направи, каквото му бе поръчано. Не пожела да узнае дори защо детето трябва да изчезне, защото можеше и сам да се досети. Не беше глупак. Родителите на изчезнало дете нямат време за други грижи, а при правилния подход случаят можеше да задържи вниманието им до края на живота им. А въпросните родители — активисти, прозелити, добротворци — трябваше да бъдат отклонени от мисията си. Затова Ормсби отвлече момиченцето и започна нова игра. Жената повече не го потърси, освен за да му отправи това предупреждение за късмета и вниманието и колко важно е да си мълчи.

Ето че изпитанието започваше.

Паркър мина покрай Ормсби, без да го погледне, и се приближи до момиченцето. То инстинктивно стисна ръката на Ейнджъл. Паркър се сниши на коляно пред нея, като че отдаваше почит на светица.

— Ти си Шарлот, нали?

Тя кимна.

— Но ти казват Чарли.

Момичето отново кимна.

— И аз се казвам така.

Тя го погледна усъмнено, но Ейнджъл стисна ръката й:

— Вярно е.

— Може ли да ти казвам Чарли?

Детето погледна към Ейнджъл и той кимна.

— Да — съгласи се.

— Благодаря ти, Чарли. След няколко минути ще се обадим на родителите ти и на полицията и ще им кажем да дойдат да те вземат. Първо обаче трябва да си поговорим с този човек — той се казва Ормсби, но не го мисли, — защото смятаме, че не си първото дете, което отвлича, а има и други майки и бащи, които са изгубили синовете и дъщерите си заради него. Не можем да върнем техните деца, но можем да им дадем покой, като разберат истината. Ала аз знам какво си преживяла и че може би не искаш да чакаш. Затова, ако кажеш, веднага ще се обадим на родителите ти и ще се надяваме, че по-късно в участъка полицаите ще научат каквото е нужно. Подозирам обаче, че господин Ормсби няма да им каже нищо. Разбираш ли, успяхме да го хванем твърде късно, иначе въобще нямаше да му позволим да те хване. Ако никой не беше видял какво се случва, ако нямахме доказателство, той можеше и да се измъкне. Хората като него умеят да лъжат много добре. Ако това се случи, ще му се размине не само това, което причини на теб, но и всичко, което е сторил с другите деца. Така че изборът е твой, Чарли. Ще ни дадеш ли малко време?

Тя се замисли дълго и съсредоточено; толкова дълго, че на Чарли му се стори, че може да откаже, и тогава той трябваше да удържи на думата си. Накрая обаче малката каза:

— Да, може да поговорите с него.

Паркър й благодари и се изправи. Извади от джоба си мобилен телефон и й го подаде.

— Ако си съгласна, Ейнджъл ще те заведе в кухнята, за да ни изчакаш, докато ние с Луис поговорим с господин Ормсби. Знаеш ли номера на мама или татко?

— Знам и двата.

— Набери когото предпочиташ. Ако се уплашиш или се притесниш, или ти се стори, че се бавим твърде дълго, просто натисни зеленото копче. Никой няма да се опита да те спре и никой няма да се разсърди. Благодарни сме за възможността, която ни даваш.

Чарли погледна към Ормсби и на лицето й лъсна чиста омраза към него.

— Ще изчакам, колкото кажете.

Без да пуска ръката й, Ейнджъл я изчака да стане от стола, а после я заведе в кухнята. Ормсби остана сам с Паркър и Луис. Щом се увери, че момичето е излязло, Паркър премести един стол пред Ормсби и седна.

— Знаеш ли кой съм?

— Натрапник в дома ми. Педофил, който нахлу тук с перверзните си приятелчета, след като спасих малкото момиченце от тях.

— Казвам се Паркър.

— Не ми пука.

— Колко деца си отвлякъл?

— Не знам за какво говориш.

— За Елизабет Кейнс.

От всички възможни, точно това име. Услугата, дългът.

— Никога не съм я чувал.

— Лъжеш. В тази къща кънтят писъците на умиращи деца.

— Въобще не разбирам какви ги плямпаш. Това е само някакъв шум.

— Не се ли страхуваш какво можем да направим с теб?

— Да ме убиете ли? — засмя се Ормсби. — Няма да го направите.

— Защо?

— Защото, ако ме убиете, губите. Нищо не получавате.

— Можем да те измъчваме.

Ормсби впери поглед в мъжа срещу себе си.

— Не, и това няма да направите. Не е в стила ви. — Той се приведе леко напред. — Може би е в стила на приятелчето ти тук, но не мисля, че ще му позволиш да направи нещо, което ти самият не си готов да сториш.

— Значи, все пак знаеш кой съм?

— Както казах на приятеля ти, чета много. Виждал съм снимката ти. Знам какво си.

— Какво ще стане според теб, ако те предадем на полицията?

— Ще им разкажа как съм намерил това момиченце да се скита и съм я довел вкъщи. Може да ми повярват, може и да не ми повярват, но един добър адвокат ще посее достатъчно съмнение, за да ме пуснат. Вероятно ще поровят в миналото ми, ще се опитат да ме свържат с нещо, което според теб или някого другиго съм направил, но нищо няма да открият. Аз ще си продължа по пътя, а тези деца, за които говориш, ще си останат в неизвестност и родителите им няма да знаят дали да ги оплакват, или да се молят за завръщането им. Аз не съм млад човек. Смъртта скоро ще ме отнесе и земята ще погълне всички тайни, които знам.

— А ако не те предам на полицията?

— Искаш да кажеш, ако просто си тръгнете с момичето? Да, сигурно можете да го направите, но няма да получите нищо в замяна. Пазарът е на продавача, господин Паркър, а аз няма нищо да ви продам, независимо от цената.

Паркър се изправи. Ормсби неволно потрепна, но детективът само се отдалечи и застана до панорамния прозорец на гърба на къщата. Завесите бяха спуснати. Той ги разтвори.

— Господин Ормсби — каза той, без да се обръща, — бихте ли дошли насам?

— Чу го — каза Луис. — Ставай.

Ормсби се надигна от стола си и отиде при Паркър. На черната морава отвън видя мъж, пушещ цигара, но не това прикова вниманието му и накара краката му да се подкосят, а жената, която стоеше толкова близо до външната страна на прозореца, колкото Ормсби — от вътрешната. Носеше прокъсана червена рокля, изцапана с кръв и пръст. По черепа й нямаше никаква коса, а очните й орбити зееха празни. Кожата около устата й беше сива и сбръчкана като съсухрена ябълка. Тя разтвори устни и под разложените венци Ормсби видя оголените корени на зъбите й. Жената вдигна лявата си ръка и пръстите й заскърцаха по стъклото, оставяйки след себе си люспички като мъртви молци.

Зад гърба й се появиха още фигури, мъже и жени, наобиколиха непознатия, който спокойно си пушеше и наблюдаваше студено Ормсби.

— Няма да те предам на полицията — каза Паркър, — а на тях.

Ормсби отстъпи назад от стъклото и смразяващата жажда на жената от другата страна на прозореца.

— Какво са те?

— Те са празни и безмилостни. Засега това ти стига. Когато те вземат, сам ще разбереш останалото.

— А този с тях?

— Олицетворение на справедливостта. Инструментът, който ще те отведе при тях.

Ормсби имаше чувството, че е попаднал в капан за сънища.

— Не е възможно.

— Можеш сам да му го кажеш. Сигурен съм, че с удоволствие ще изслуша теорията ти.

Онзи на моравата като че ли го чу, защото извади нож от гънките на палтото си и острието му проблесна на лунната светлина.

— Ще го оставите просто да ме убие?

— Ако се наложи, но с това проблемите ти тепърва ще започнат. Няма забрава. Възмездието е вечно и след време ще се озовеш от другата страна на някой прозорец, загледан в някого досущ като себе си.

Обзет от жалък страх и изправен пред реалността на собственото си проклятие, Ормсби пак се опита да се пазари.

— Защо да ви давам, каквото искате, ако ме чака това?

— Защото вече знаеш. Сега имаш време.

— За какво?

— За покаяние. За изкупление. Но в мига, в който те предам на онзи с ножа, шансът ти ще бъде пропилян…

Ормсби се отдръпна от прозореца и седна отново на стола си. Той беше Сивия, Сивия беше той, и двамата се бояха от онова, което ги чакаше зад прозореца.

— Съгласен съм.

Какво друго му оставаше?

— Ще признаеш пред полицията.

— Да.

— Ако се отметнеш, ще те намеря.

— Няма да се отметна.

— Вярвам ти. — Паркър даде знак на Луис. — Обади се на Рос. Кажи му, че имаме още един.

После отново се обърна към прозореца. Събирача стоеше сам в градината и все така пушеше. Паркър поклати тава, Събирача с отвращение хвърли цигарата си на земята и се отдалечи в мрака.