Джон Конъли
Време на мъчения (69)

69

Хенкел чу някого да вика името му, докато вървеше по отъпканата пътечка към постройката, но не се обърна. Надигна се на пръсти да погледне през тесните прозорци, но вътре беше тъмно, а дърветата наоколо скриваха и малкото дневна светлина.

— Мога ли да ви помогна, шериф Хенкел?

Той се обърна. Оберон стоеше по средата на пътеката. Не се усмихваше, но не изглеждаше и притеснен.

— Какво е това място? — попита Хенкел, като посочи бараката с палец.

— Ползваме го за склад. Има също легла, както и тоалетна и душ.

— Защо?

— Понякога хората се карат. Жена се спречква с мъжа си, син с баща си. Живеем в затворена, сплотена общност и това обикновено е хубаво, но ако имаш проблем с близките си, няма къде да идеш, за да се успокоиш. Затова хората идват тук, когато имат нужда.

— Прилича на затвор.

— Някога е било затвор. А сега служи и за изтрезвително. Някои мъже, когато прекалят с пиенето и се разлютят, идват тук, докато им мине.

Хенкел погледна отъпканата пътечка.

— Май идват доста често.

— Казах ви: ползва се и за склад.

— Отворете го, моля.

— Пери Лътър не е там, а и е излишно да ви напомням, че нямате заповед за обиск.

Оберон не помръдна. Зад гърба му Хенкел видя двама от Отреза, които ги наблюдаваха от началото на пътеката. Единият беше Лусиъс.

— Казах „моля“ — отвърна Хенкел.

Оберон откачи един ключ от колана си, скри костния ключодържател в шепата си, и се приближи до Хенкел. Вратата се отвори лесно към друга, незаключена врата с пластмасов прозорец, зад която се откри голямо помещение, пълно с най-различни кашони, стари столове, два дивана и маса. В единия край имаше две стаи с по едно легло и шкафче, а помежду им — малка баня, която едва побираше душ, тоалетна и мивка. Миришеше на ароматизиран сапун или гел. Хенкел видя косми около душа. Изглеждаха мокри. Поне банята беше използвана съвсем скоро.

Върху леглата имаше само голи дюшеци. Шкафчетата бяха отворени и празни. По стената се виждаха следи от тиксо, с които са били залепени някакви снимки или картини.

Сградата имаше дебели стени, които вероятно държаха хлад през лятото и топлина през зимата, помисли си Хенкел. Покривът може да беше ламаринен, но беше и добре изолиран. Подът беше от ламиниран паркет, почистен от прах. Изглеждаше солиден. В ъгъла на основното помещение имаше няколко килима, навити на руло.

— Какво има в кашоните? — попита Хенкел.

— Не знам. Не съм идвал скоро. Ако искате да ги претърсите, заповядайте.

Хенкел не си направи труда. Щом Оберон му позволяваше да рови, значи, не съдържаха нищо, което да си струва да види. Той стоеше в средата на стаята, пъхнал ръце в джобовете си. Нещо тук не беше наред, но не можеше да определи какво точно.

— Ако сте приключили…?

Какво пропускам? — чудеше се Хенкел. — Какво недовиждам?

— Да — каза той на глас, — приключих.