Джон Конъли
Време на мъчения (89)

89

Около Квадрата се вдигаха барикади от паднали дървета, тежка покъщнина, чували с пясък. Повечето жени, по-възрастните мъже и всички малки деца бяха събрани в затвора, в който доскоро бяха живели Пейдж и Гейл. Не бяха въоръжени и бяха инструктирани, в случай че Отрезът падне, да се предадат на властите. Нямаше и следа от Касандър, но Касия и Яна, две от по-младите жени с малки бебета, бяха отишли в бункера да го молят да премисли и да изпрати някого да преговаря с властите, преди да влязат в Отреза. Двама от верните лакеи на Касандър обаче, Коли и Логмар, ги спряха, защото Касандър търсел съвет.

Те го почакаха, но той така и не се появи.

Хенкел прозвъни няколко телефона. Първите полицейски части вече бяха пристигнали в шерифската служба, а се чакаха и още. Според Луси двама агент от ФБР също звънели и много държали да говорят с шерифа. Изглеждали особено загрижени заради Паркър, което не учудваше Хенкел, макар да не беше сигурен как са разбрали, че се намира в Пласи. Шерифът съзнаваше, че много скоро всичко ще излезе извън неговия контрол. Ако и когато ФБР се намесеше официално, щяха да пратят професионални преговарящи, но Хенкел знаеше, че местните познания за Отреза ще бъдат от най-голяма полза. Не искаше да се стига до касапница: искаше да се предадат. И се надяваше все още Оберон да е този, с когото ще разговаря по въпроса.

— Ще се опитаме да преговаряме — каза той на Паркър, — но може би ще е по-добре, ако ти и приятелите ти останете тук.

— Аз дойдох да намеря Джеръм Бърнел — отвърна Паркър.

Пейдж Дънбстан му беше казала, че е видяла как една нощ неотдавна са довели мъж с покрита глава, а синът на Тиона Уотсън го потвърди. Възможно бе там някъде Бърнел все още да е жив.

Хенкел се обърна към Чанър. Ако всичко това не минеше добре, Чанър можеше да се озове на шерифския стол по-скоро, отколкото очакваше.

— Аз предпочитам да влезем с пет оръжия, отколкото с две — каза Чанър. — А и колкото по-малко униформи вижда Отрезът, толкова по-добре.

Значи, беше решено.

— Имам проблеми със сърцето — каза Хенкел.

— Знам.

— Това няма да му се отрази добре.

— Вероятно.

Хенкел стана. Не се чувстваше добре. А това, което предстоеше да направи сега, нямаше да го накара да се почувства по-добре. Обърна се към тримата пришълци.

— Назначавам теб и приятелите ти за помощник-шерифи. От този момент насетне сте подчинени на заповедите на шерифа на окръг Пласи, с цялата власт и защита на длъжността, но ако натиснете само веднъж спусъка без достатъчна причина, по дяволите, лично ще ви убия. Някакви въпроси?

Само Ейнджъл вдигна ръка.

— Назначението върви ли с ключ от тоалетната?

Влязоха в Отреза с два автомобила: Хенкел и Паркър — в шерифския пикап, водени неохотно от Бенедикт. Чанър, Ейнджъл и Луис бяха в колата под наем, която ги следваше отблизо. След около половин километър се натъкнаха на първата блокада. Беше проста, но ефективна. На средата на пътя лежеше, обърнат по таван, стар буик със спукани гуми, използван вероятно за резервни части, а от двете му страни се възправяха гъсти редици от дървета.

— Можем да го избутаме настрани — предложи Паркър. — Ще го завъртим с пикала и ще го заобиколим.

Хенкел огледа дърветата. През тях се виждаше къща. Изглеждаше спокойна.

— Това е домът на Тинсли, нали? — попита той Бенедикт.

— Да.

Аким Тинсли имаше две деца — момче и момиче. Момчето беше на около двайсет, момичето — с една година по-малко. Аким беше свестен тип, доколкото можеше да се каже за някого от Отреза, но жена му, Приска, си беше чешит.

Хенкел включи високоговорителя на пикала и каза на Бенедикт да повика Аким, като изрично му нареди какво да каже. Поднесе рупора към устата му и кимна.

— Аким! Аз съм Бенедикт. Шерифът иска само да поговори с Оберон. Той смята, че може да се намери мирен изход от тази каша.

Десетина секунди никой не отговори, после измежду дърветата се донесе мъжки глас. Звучеше млад.

— Оберон е мъртъв.

— Този не е от семейство Тинсли — каза Бенедикт.

— Тогава кой… — понечи да попита Хенкел, но пикапът беше засипан от дъжд от куршуми, свистящи откъм къщата и гората.

Предното стъкло се пръсна, Хенкел и Паркър залегнаха. Чуха изстрели зад гърба си: Чанър и другите двама отвръщаха на огъня. Бенедикт не помръдваше. Един куршум го беше уцелил в гърдите, друг — в брадичката. Тялото му се катурна настрани, когато Паркър и Хенкел отвориха вратите и изпълзяха на земята, за да се скрият зад буика. Пушката на Чанър прогърмя два пъти и от храстите вляво се чу вик. Стрелбата замря.

Чанър и Хенкел внимателно се приближиха. На парче гола земя лежеше момче на не повече от шестнайсет-седемнайсет години, с дупка в торса и пушка до себе си. Мигаше учестено, мъчейки се да се фокусира върху небето над себе си. Хенкел си помисли, че Паркър беше прав: влезеха ли със сила в Отреза, рискуваха да изцапат ръцете си с кръвта на деца, ако ще и това да бяха деца с пушки в ръцете. Не биваше да се стига дотам.

— О, по дяволите — каза Чанър. — Това е най-малкото момче на Парсънс, Никон.

Парсънсови бяха толкова близки с Хоб от поколения насам, че на практика бяха едно семейство.

— Парсънс има още двама сина и… — подзе Хенкел, но в този миг се случиха две неща.

Момчето на Парсънс спря да мига, защото животът си отиде от него, а във въздуха хвръкна парче от скалпа на Роб Чанър, последвано от облак от кръв и кости и повторното изпукване на пушката, която го беше убила. Той се свлече на една страна, а Хенкел падна до него. Тялото на помощник-шерифа пое и втория куршум и спаси живота на Хенкел. Този път ответната канонада от страна на Паркър, Ейнджъл и Луис беше насочена към единия прозорец на къщата, и щом спря, настъпи тишина.

Хенкел се измъкна иззад трупа на Чанър и пропълзя между дърветата.

— Моля ви — извика женски глас от къщата, — спрете стрелбата.

Хенкел позна Приска Тинсли. Погледна мъртвия Чанър и се опита да успокои гласа си.

— Приска, тук е Ед Хенкел. Стана отвратителна касапница. Не искам да продължава.

— Аким е ранен — отвърна Приска. — Уцелиха го в престрелката. Не мога да го помръдна.

— Само двамата ли сте?

— Язон Парсънс също е тук, но е мъртъв. Децата са горе в Квадрата. Останахме само двамата с Аким.

— Тогава излез с вдигнати ръце, а ние ще се погрижим за него.

Вратата на къщата се отвори и оттам излезе слабичка петдесетинагодишна жена. Жълтата й блуза и сините джинси бяха изплескани с кръв. Паркър и останалите я държаха на мушка, а Хенкел се приближи с вдигнато оръжие.

— Легни на земята, Приска — каза той.

Жената падна, олюлявайки се, на колене, и се подпря на ръце, преди да легне върху пръстта. Хенкел я претърси, но не откри нищо. Паркър отиде при него и заедно продължиха към къщата. Паркър рискува да надникне вътре. До надупчената стена се бе свлякъл мъж с дълга бяла коса, който изглеждаше с десетки години по-възрастен от жената отвън, а под тялото му се събираше локва кръв. Очите му бяха отворени, но каквото и да виждаха, не беше в този свят. До тялото му лежеше пушка.

Паркър влезе пръв и заедно с Хенкел претърсиха едноетажната къща. Намериха още едно тяло и веднага забелязаха приликата с момчето отвън. Този младеж беше уцелен два пъти в горната част на торса. Изглеждаше с година-две по-голям от брат си. Той също държеше пушка в ръцете си. Чанър беше убит от един от двамата.

— Дотук с преговорите — каза Хенкел.

— Да поговорим с жената.

Излязоха отново навън. Приска Тинсли още лежеше на земята, а Ейнджъл и Луис стояха до нея.

— Трябва да повикаме помощ за Аким — повтаряше тя неспирно.

Хенкел коленичи до нея — жената, която бе участвала в убийството на помощника му, и й каза колкото можеше по-внимателно, предвид че тялото на Чанър още лежеше до тях:

— Вече никой не може да му помогне, Приска. Но ти можеш да ни помогнеш да спасим останалите.