Джон Конъли
Време на мъчения (18)

18

Бърнел се появи една минута преди уреченото време. Паркър предположи, че е чакал някъде наблизо или просто е обикалял наоколо, докато стане пет. Позна го от снимките, които бе намерил, докато проучваше случая му, макар че беше преждевременно състарен от затвора и носеше на плещите си бремето на лошата храна и ограниченото движение.

Някои твърдяха, че могат веднага да разпознаят бивш затворник по осанката и вида му, но повечето бяха лъжци, а останалите — ненадеждни. Ако Паркър не знаеше истината, можеше да вземе Бърнел просто за мъж на средна възраст, със среден ръст и телосложение, само с нотка безпокойство от затвореното пространство на „Мечката“. Главата му беше приведена, но очите му скачаха от лице на лице, също като в затвора, когато се налагаше да проверява кои от другите затворници трябва да отбягва, кои са неутрални, кои са приятелски настроени — а последните не бяха много, не и към човек като Бърнел. Паркър не хранеше илюзии за това, което бе преживял той: побоища, телесни течности в храната, че и по-лошо. Много по-лошо.

— Той ли е? — попита Ейнджъл.

— Да.

Паркър усети как Ейнджъл се стяга. Запита се дали и сподвижникът му би бил сред мъчителите на Бърнел, ако се окажеха затворени зад едни и същи стени. Искаше му се да вярва, че не, но никой не можеше да каже. В такива мигове — и само в тях — потушената му ярост намираше искра и започваше да тлее. Луис хвърли само един поглед на Бърнел и с нищо не издаде посоката на мислите си.

Паркър се изправи и вдигна ръка за поздрав. Бърнел го забеляза и тръгна към него. Вместо да се приближи по права линия обаче, описа крива, за да заобиколи отдалеч шепата клиенти, насядали на бара.

— Господин Паркър?

Паркър кимна и му подаде ръка. Бърнел подходи отначало плахо, но после откликна и отвърна на здравото му ръкостискане.

— Благодаря, че приехте да се срещнем — каза Бърнел.

— Няма проблем.

Паркър представи Луис и Ейнджъл като свои „сътрудници“. Луис вдигна един пръст за поздрав, а Ейнджъл сви мускулчетата около устата си като човек на зъболекарския стол, който се опитва да разбере дали усеща болка, или само дискомфорт.

— Останах с впечатлението, че работите сам — отбеляза Бърнел.

— Това впечатление понякога помага. Заповядайте, седнете.

Луис се надигна, взе чашата си с червено вино и се премести в съседното сепаре. Тъй като Паркър беше избрал най-крайната маса, разговорът им не можеше да бъде подслушан. Ейнджъл и Паркър пиеха кафе и детективът попита Бърнел дали да му предложат същото, или би предпочел нещо по-силно.

— Не съм пил, откакто излязох навън — каза Бърнел.

— Сериозно?

— Мислех си, че това ще бъде първото, което ще ми се иска да направя… е, едно от първите неща — продължи Бърнел. Говореше колебливо, като че ли не беше сигурен, че все още притежава всички думи, необходими, за да изрази мислите си. — Но когато ми се отвори възможност, оказа се, че не е.

— А кое беше?

— Не знам. — Бърнел изглеждаше искрено объркан.

— Голям шок е, нали?

— Да си свободен ли?

— Да.

— Така излиза. Имах толкова много планове, толкова много идеи как ще прекарам първите си дни навън, но нито един не се осъществи. Пих хубаво кафе. Но най-вече ми харесва да се разхождам. Харесва ми и да храня гълъбите, въпреки че някой ми каза, че не е разрешено. Не знам дали е вярно. Надявам се, че не е. Бих искал да си взема куче, но…

Той млъкна и се усмихна извинително.

— Не ви трябва да слушате всичко това. Не е важно. А и аз не съм истински свободен, защото трябва да се съобразявам с куп условия. Засега не мога да напускам щата и съм длъжен да разговарям с терапевти и със службата за пробация. Когато искам да седна някъде, трябва да се уверя, че наблизо няма деца. Забранено ми е да влизам в интернет. Името ми е в регистъра за сексуални престъпници, което само по себе си е отвратително, но в едно кафене видях вчерашния вестник и там имаше статия за освобождаването ми заедно със стара моя снимка. Променил съм се, но не толкова, та хората да не ме познаят по нея. Вече ме гледат с други очи или поне така ми се струва. Не знам дали са разбрали кой съм, или само си въобразявам.

— Постепенно ще стане по-лесно — отвърна Паркър.

— Не, няма, но поне няма да се тормозя дълго.

— Защо?

— Защото ще бъда мъртъв.

Бърнел огледа пръстите на дясната си ръка. Ноктите не бяха изгризани, но кожичките бяха накъсани на местата, на които ги бе чоплил. Започна отново да го прави под погледите на Паркър и Ейнджъл, като наблягаше на десния си показалец, от който откъсна малко парченце кожа, оголвайки розов триъгълник от плът.

— Мислите да се самоубиете ли?

— Не. — Бърнел не вдигна очи. — Мисля, че някой ще ме убие.

— Заплашват ли ви?

— Не.

— Боите се от последствията от вписването на името ви в регистъра или публикуването на снимката ви във вестника?

— Не. — Бърнел омекна. — Малко. Гледам да не ходя по улиците след мръкване и винаги се оглеждам, преди да вляза във входа на жилището си. Но ако се случи нещо такова, то ще бъде просто бой, а с боя съм свикнал. Не че ми харесва и нямам желание да ме бият отново, но няма да си ида, защото някой мерзавец е решил, че ще направи услуга на обществото, като ме нарита в ребрата.

— За какво говорите тогава, господин Бърнел?

Бърнел спря да измъчва кожата около ноктите си. Вече беше потекла кръв и това явно го задоволяваше. Той я избърса с левия си палец и впери очи в Паркър.

— Не съм направил това, което казват. Не съм събирал детска порнография. Не съм я поръчвал. Не съм я гледал. Не беше моя. Единственото ми прегрешение е, че спрях на неподходящата бензиностанция в неподходящия момент, и затова ще умра. Затова се случиха всички тези неща. Ако просто бях продължил по пътя си, сега нямаше да разговарям с вас. Щях да имам бъдеще.

Той се усмихна.

— Знаете ли какво, мисля да изпия една бира, ако нямате нищо против.

— Каква?

— Просто бира. Каквато и да е. Всяка ще ми хареса.

Паркър поръча един ейл от „Бирена компания Мейн“.

Смяташе, че няма лошо парите да циркулират в щата. Когато бирата дойде, Бърнел отпи голяма глътка за начало, но после продължи съвсем бавно. Докато приключи с разказа си, на дъното на чашата му беше останало съвсем малко, а кафето на Паркър беше изстинало. Светлината в бара се бе променила, шумът се беше усилил, но нито един от четиримата мъже не бе забелязал нищо. Луис се бе присъединил към другите, защото Бърнел говореше тихо и нямаше опасност някой да го чуе.

Един мъж шофира в тъмна есенна вечер, в далечината се появява бензиностанция. Да спре или да продължи? Такива решения спасяват живот, отнемат живот, съсипват живот…