Джон Конъли
Време на мъчения (34)

34

Бирария „Портърхаус“ се намираше на една пряка в Южен Портланд, която не би могла да бъде по-далеч от обновлението, ако ще и непрестанно да гореше. Отвън беше изцяло черна, а за потвърждение на ирландската й автентичност на едната стена бяха нарисувани няколко зелени детелини и един тъжен леприкон, чиято тояга беше заменена с нескопосана, макар и оптимистична импресия на вирнат член. В действителност „Портърхаус“ беше толкова ирландска, колкото и „Дворецът на Цезар“ във Вегас — римски, въпреки че двете заведения имаха още нещо общо: и двете бяха сцена на множество сбивания.

Репутацията на „Портърхаус“ беше толкова кървава, че местните я наричаха „Кланицата“. Всъщност никой не беше умирал там, поне засега, вероятно защото някой си правеше труда да извлича ранените до най-близкия пущинак и да ги оставя да умрат там. Това беше от онези барове, в които всички знаят името ти, стига то да е „копеле“.

Паркър се обади на Ейнджъл и Луис веднага след като с деликатно разпитване и общо петдесет долара за развързване на езика установи, че Харпър Грифин е в бара. Отне му двайсет и четири часа да го проследи, което беше твърде много за вкуса му, дори за територията на цял Портланд заедно с предградията. Имаше хора, които просто не искат да бъдат намерени.

Редовните клиенти на „Портърхаус“ не обичаха следобедното им пиене да бъде смущавано по каквато и да било причина. Не беше изключено Грифин да се е променил към добро в „Уорън“ и да ги посрещне с отворени обятия, но по всичко, което бе чул за него, Паркър предполагаше по-скоро обратното — още повече че пиеше в „Портърхаус“.

— Често ли идваш тук? — попита Ейнджъл, когато спряха пред заведението.

— Да, постоянно. Мислех даже да празнуваме тук следващия рожден ден на Сам.

— Сериозно? Само първо ги накарай да изтрият хуя на онзи леприкон. Изглежда бая грамаден за такова малко човече.

— Трябва да те предупредя, Луис — рече Паркър, — че тези хора никога не са виждали такъв като теб.

— Чернокож или гей?

— Не, просто чист.

Отвътре „Портърхаус“ не изглеждаше толкова ужасно. Прозорците можеха да са малко по-големи, а дървото — малко по-светло, но не миришеше по-зле от повечето барове в града и определено по-прилично от някои. Музиката беше рок, но не толкова силна, че да те заболи глава, а няколкото бутилки, наредени зад бара, показваха добър вкус към алкохола, макар да изглеждаха неотваряни. Клиентелата беше това, което принизяваше атмосферата. Ако не беше точно утайката на обществото, то много се доближаваше до нея точно в този съботен следобед.

Жената, седнала най-близо до вратата, носеше бял суичър с флага на САЩ и надпис „Тези цветове не избледняват“, което вероятно щеше да изглежда по-ефектно, ако червеното не беше сведено до бледорозово. Ръцете й бяха толкова натежали от пръстени и гривни, че сигурно й беше нужно усилие да надига чашата, но съдейки по замъгления поглед, с който удостои новодошлите, явно се справяше чудесно. Косата й беше цялата в червени и руси кичури, като че върху главата й се бе разтопил голям сладолед, а отляво на шията си имаше татуировка на черна роза. Погледът й заобиколи Паркър и Ейнджъл и се спря върху Луис. Той забеляза последователността на чувства, които се изписаха на лицето й — любопитство, лека похот, объркване и раздразнение, докато дълбоко вкорененият расизъм не надделя и тя не се извърна с изражение, показващо, че бездруго ограниченият стандарт за клиентела в „Портърхаус“ е стигнал до дъното.

Отдясно на вратата седяха двама кльощави двайсетинагодишни типа с широки джинси, тесни потници и племенни татуировки на рамото — от онези, които изглеждат задължителни за всеки кретен, който не принадлежи към истинско племе. Пиеха бира и следяха резултата си с купчинка халки от кутийките. За разлика от жената, дори не погледнаха новодошлите. Паркър предположи, че ако на паркинга ги хванат ченгета и ги отърсят с главата надолу, от джобовете им ще се посипят хапчета като градушка от райското небе на наркоманите.

Навътре барът тънеше в полумрак, но все пак Паркър различи табела, залепена за стоманената врата в дъното на заведението, на която на ръка беше написано: „Зона за пушачи“. Верен на принципа, барманът също имаше татуировки. Първата, изписана по дължината на лявата му ръка, гласеше: „Познай себе си“, а втората, от вътрешната страна на дясната — „Не ще се побоя от злото“. Беше четиридесетинагодишен, с масивно телосложение, без твърде много тлъстини. Очите му подсказваха, че е видял на практика всички неприятности, които място като „Портърхаус“ може да привлече, но няма да се учуди, ако види и нови.

— С какво да ви помогна? — попита той.

— Търсим мъж на име Харпър Грифин. Един човек ни каза, че е тук.

Един от туземците на масата до вратата повдигна глава, но нищо повече. Луис, който не го гледаше, продължи да не го гледа, само че по-внимателно от преди.

— Един човек, а?

— Да, един човек — потвърди Паркър. — Може да беше майка му. Тревожи се за него. Подозира, че не си яде зеленчуците.

Барманът кимна.

— Мила дама. Ченге ли си?

— Професионален детектив.

— А тези двамата?

— Загрижени граждани.

— Документи?

Паркър му подаде картата си. Барманът дълго я изучава — достатъчно дълго, за да даде възможност на един от онези двамата, и по-точно на този, който не реагира на името на Грифин, да вземе пакет цигари от масата и да се насочи към вратата в дъното. Само че се спря доста изненадан, когато Луис, застанал с гръб към него, леко се извърна и попита:

— Къде си тръгнал?

Онзи вдигна пакета.

— Да пуша бе, човек.

— Я си сядай на задника.

Младежът си седна на задника и погледна към приятеля си, който поклати глава. Барманът, който не бе пропуснал цялото това шоу, върна картата на Паркър.

— Свършихме ли с мотаенето? — попита Паркър.

— Само внимателно — отвърна барманът.

— Чудесно. Грифин отвън ли е?

— Да.

— Сам?

— Не, има още двама с него.

— Познаваш ли ги?

Барманът поклати глава.

— Бегло.

— Ами тези двамата? — Паркър посочи с палец туземците.

— Само се опитваха да сторят добро. Нищо лошо не мислеха. — Барманът се приведе над бара, като че ли възнамеряваше да сподели голяма тайна. — Слушай какво, не искам неприятности.

Паркър също се приведе напред.

— Сериозно? Ти обръщал ли си внимание къде работиш? Бас ловя, че някъде отзад има гъба за под, накисната в кървава вода. Ако не искаш неприятности, трябваше да си потърсиш работа другаде, например във Фалуджа или Кабул. Сега ние излизаме, за да си поговорим с Харпър Грифин. Ще вземем три безалкохолни, да не си капо.

Паркър остави десетачка на бара, а барманът наля три чаши с нещо газирано и много лед. Тримата мъже ги взеха и се отправиха към зоната за пушачи зад заведението. Вратата зад гърба им се отвори, но никой не погледна натам — всички погледи бяха залепени в Паркър и спътниците му.

Щом се отдалечиха, единият от туземците извади мобилния от джоба си и започна да набира. Отгоре му падна внушителна сянка, моментално последвана от още една. Сякаш от космоса бяха паднали две планини и се бяха приземили в „Портърхаус“. Ако барманът си беше помислил, че нещата няма накъде повече да се влошат, скоро щеше да се убеди, че дълбоко греши.

Туземецът на име Дейл Питски установи, че отгоре му са се надвесили масивните фигури на братята Фулчи. Бяха се забавили, докато паркират, защото монстъртръка^[1] им напомняше повече на къща на колела.

Братята Фулчи рядко удостояваха „Портърхаус“ с присъствието си. Предпочитаха да избягват подобни компрометирани заведения, защото бездруго носеха проблеми със себе си и да пият на такова място бе все едно да мъкнат пясък в Сахара. Според Луис бяха на ново лекарство, но то не изглеждаше да работи по-добре от предишното, въпреки че според Поли Фулчи от него всичко добивало вкус на мюсли със стафиди.

Тони посегна и взе телефона на Дейл от ръката му. Беше стар модел с капаче и Тони любопитно го заразглежда както палеонтологът изучава загадъчен фосил.

— Не знаех, че още ги правят — каза и го подаде на Поли, който се заигра с капачето, като го отваряше и заваряше с палеца си с форма и размери на чук. Забавлението свърши, когато капачето изпука и екранът остана да виси на една жичка. Поли го разтърси като котка, която се опитва да разбере защо мъртвата мишка не иска да си играе повече.

— Ей, това беше шибаният телефон на момчето — упрекна го Тони.

— Съжалявам — каза Поли и върна поразения апарат на собственика му.

— Няма значение — отвърна Дейл.

— Нали знаеш, че вече има едни неща, дето им викат смартфони — осведоми го Тони. — Трябва да си вземеш такъв.

— Непременно.

— На кого звънеше?

— На никого.

— Е, май се опитваше да се обадиш на някого. Ето, защо не вземеш моя телефон?

Той подаде на Дейл смартфона си, който напомняше на тухла в гумен калъф.

— Нямаш нищо против да слушаме, нали? Все пак може да решиш да звъннеш във Франция или… — Той се опита да се сети за още някоя държава, но не успя, затова се задоволи с: … някъде другаде.

Дейл не взе телефона. Искрено му се искаше този ден да не беше излизал от вкъщи. Майната му на Харпър Грифин. Бездруго почти не го познаваше, а и вече не виждаше смисъл да му звъни.

— Не е спешно — отказа той.

— Ако си сигурен… — Масивният смартфон се скри в джоба на якето му и го изду като тумор. — В такъв случай просто ще си поседим тук спокойно и ще изчакаме нашите приятели да си довършат работата, а после всички си тръгваме.

Тони махна на бармана.

— Имаш ли настолни игри?

— Не.

Тони сви рамене и се обърна към Дейл.

— Да знаеш някоя песен?