Джон Конъли
Време на мъчения (54)

54

Нора Медоус прие доставката от осем чувала с дрехи и два кашона с обувки от салвадорския имигрант на име Хектор, когото беше наела да събира пратките от домове в постоянно разширяващия се радиус на Кълъмбъс. Това беше каймакът на даренията за тази седмица според съпругата на Хектор, която имаше добро око за мода и според Медоус беше относително честна, доколкото това означаваше, че не краде твърде очевидно от шефа си. Всъщност Медоус нямаше повод да смята, че Близа Риос Силва въобще е откраднала нещо през живота си, независимо дали от нея, или от когото и да било другиго, но тъй като самата тя не познаваше честността, неволно приписваше същия недостатък на всички околни — и то в по-голяма степен.

Медоус, разбира се, нарушаваше закона, но поне не вредеше на хората — не че беше сигурна дали главният прокурор, който отговаряше за благотворителността, би погледнал на нещата по същия начин. Медоус караше Хектор и семейството му да разпространяват листовки, според които се търсеха дарения от запазени употребявани дрехи, за да бъдат продадени, а парите — използвани за подпомагане на бедни семейства в Латинска Америка. Или, ако дрехите се окажеха негодни за взискателния американски потребител, то да бъдат директно изпратени на най-нуждаещите се. Хората биваха приканвани да оставят дрехите пред вратите на домовете си в определен ден, откъдето те щяха да бъдат прибрани без много шум и използвани за добри цели.

Медоус се стараеше да работи само в заможните квартали: не й трябваха стари боклуци от „Джей Си Пени“, въпреки че самата тя имаше немалко такива тоалети, пък и мнозина бедни граждани с радост биха ги приели, и то не само на юг от границата, но и много по-близо до дома. Не, Медоус търсеше дизайнерски продукти или такива, които можеха да минат за дизайнерски с помощта на етикетите на реални, но никому неизвестни модни къщи в Европа, които жената на Хектор произвеждаше по образци, осигурени от шефката й. Останалите продаваше на килограм на хора, по-непретенциозни и от нея самата, и въртеше бизнеса доста добре — дотолкова, че се бе видяла принудена да наеме склад близо до шосе 23, в който да съхранява и сортира даренията. С тази задача с удоволствие се бе нагърбило голямото семейство на Хектор — срещу няколко долара на час и дрехи по избор от по-евтините. Да, без него беше изгубена. Не разбираше защо толкова много от съседите й негодуваха срещу имигрантите. Без Хектор и неговата рода щеше да й се наложи да върши цялата тази гадна работа сама.

Тя се зае да прегледа чувалите в задната стаичка на „Старо и ново от Сю“, нейния бутик за винтидж облекло близо до „Нийл Авеню“. Сама беше измислила името на магазина и се гордееше с него. На клиентите, които питаха, казваше, че Сю е второто й име, въпреки че то всъщност бе Алисън. Нора Медоус обаче беше толкова затънала в лъжи и измами, че самата тя не можеше да различи истината от неистината, а и това не я тревожеше особено.

Тя извади дрехите на шивашката маса. Вече бяха изпрани и сгънати от сестрата на Близа, а самата Близа беше пришила хващащи окото дизайнерски етикети, където бе нужно. В третия чувал я чакаха истинските съкровища: риза на Саша Каневски, която изглеждаше необличана, и дантелена рокля на Оскар де ла Рента, която вероятно бе струвала към хиляда долара като нова. Медоус я огледа с обиграното си око и едва при третия опит откри поправката на Близа върху неприятното триъгълно скъсване под лявата мишница. Мислено си отбеляза, че в края на седмицата трябва да даде още двайсет долара на Близа — такава добра работа не биваше да остава невъзнаградена — и в същото време благодари наум за невъздържаността на консуматорството. Най-хубавото беше, че според бележката на Близа роклята беше част от дарение от Синсинати от преди месец, така че имаше минимална опасност собственичката й да се натъкне на нея в бутика. Медоус обаче се беше застраховала и срещу това. На стената до вратата, скрита за почти всички клиенти, освен за онези с най-зорките погледи, имаше малка табелка, на която пишеше, че процент от печалбата отива за подкрепа на благотворителни каузи в Латинска Америка. Този процент варираше между пренебрежимо малък и нулев в зависимост от приходите и настроението на Медоус.

Чу звънчето, което означаваше, че някой е влязъл в магазина. Медоус беше поставила камери в два ъгъла, но те служеха само против най-недодяланите крадци. Тя работеше сама, така че бездруго нямаше кой да следи мониторите, пък и досега Медоус успешно бе бранила територията си. Сама беше проектирала мястото, така че нямаше почти никакви слепи петна, а всяка дреха беше закачена със свинска опашка за закачалката. Налагаше й се да ги реже, за да могат жените да пробват облеклата, но неудобството и разходите за това бяха незначителни, а и й позволяваха да следи броя дрехи в ръцете на всеки клиент. Достатъчно дълго време се бе задържала в бизнеса, за да не се учудва на желанието и способността дори на най-заможните на вид жени да крадат, стига да им се удаде възможност за това. Забравете тези глупости, че кражбата била вик за помощ: бедните понякога крадяха, защото нямаха избор. Богатите крадяха, защото можеха и искаха.

Медоус се върна в магазина и почти не се учуди, когато видя мъж пред щанда. И това се случваше. Някои идваха да търсят дизайнерски чанти или оригинални шалове за жените си. Други се надяваха да изберат впечатляващ подарък на ниска цена. А трети просто питаха за упътване към някое друго място. Този обаче приличаше на човек, който не влиза през врата, преди да се е уверил, че помещението има поне още един изход. Имаше сиво-сини или зеленикавосини очи в зависимост от светлината, които излъчваха особена зимна топлина. Носеше елегантно черно сако, джинси и бяла риза с тясна яка, отворена на врата. Не беше висок — най-много метър и осемдесет — и не можеше да се нарече точно красив, но и не би останал незабелязан, когато влезе някъде.

— Мога ли да ви помогна? — попита тя.

— Да, ако вие сте госпожица Медоус — отвърна той и тя веднага застана нащрек.

Мъжът не приличаше на ченге, но имаше подобно излъчване. Медоус отново си помисли за прокурора, но ако се наложеше, разполагаше с достатъчно подправени документи, които да докарат главоболие и на най-добрия счетоводител.

Листовките, които Хектор разнасяше, не уточняваха крайната цел на даренията, а най-отдолу с дребен шрифт бяха изписани разни случайни кодове и лицензи за заблуда на по-неподозрителните.

Хектор, от своя страна, имаше ясни инструкции за действие, ако му се стореше, че го разпитва човек, който не просто си проветрява устата — да настоява, че не знае нищо и не говори английски, след което бързо да бяга. В случай че се намесеше полиция, трябваше да си мълчи и да се обади на адвокатската кантора „Пейнтър-Мейнс“, която работеше за хърватите, изкупуващи непотребните дрехи от Медоус, и беше свързана с офисите на Даниъл Старчър в Луисбърг, Западна Вирджиния. Те щяха да освободят Хектор достатъчно бързо, за да вечеря със семейството си боб с ориз или каквото там ядяха в малкия апартамент, нает им от Медоус — още една причина Хектор да си мълчи, ако законът се намесеше.

За щастие, такава ситуация не бе възниквала до момента. Хектор имаше вътрешен усет за близостта на властите — резултат от факта, че немалко негови роднини бяха избити от националната гвардия на Салвадор по време на продължителната гражданска война в страната. Същата национална гвардия и дори според Хектор — същите индивиди, заемащи в момента високи длъжности, които бяха изнасилили и убили три американски монахини и една католическа мирянка през 1982 г. — зверство, принудило американското правителство да оттегли военната си подкрепа към режима за цели шест седмици. Когато чу за това, Нора Медоус още повече се зарадва, че прецаква данъчната служба — нямаше никакво желание нейните данъци да се използват за такива неща.

Но ето че сега пред нея стоеше непознат мъж, може би представител на властта, който я търсеше по име. Тя се усмихна широко с два реда избелени зъби и потвърди, че е Нора Медоус.

Мъжът извади портфейла от джоба си и й подаде визитка.

— Казвам се Чарли Паркър — представи се той, — и съм частен детектив.

Тя прочете внимателно визитката, включително и телефонния номер, за да спечели малко време и да помисли.

— Мейн — каза тя.

— Точно така.

— И аз съм живяла в Мейн.

Това със сигурност му беше известно, но тя реши, че така ще изглежда по-открита.

— Да, знам.

— Предполагам, че затова сте тук. Щом идвате от Мейн, вероятно става дума за бившия ми съпруг. Не ми хрумва друга причина да биете толкова път до Охайо.

— Знаете ли, че е освободен от затвора?

— Не. Предполагах, че скоро ще го пуснат, но не знаех кога точно.

— Излязъл е миналата седмица.

— О!

Само толкова: „О“.