Джон Конъли
Време на мъчения (80)

80

Хенкел си легна. Цялото тяло го болеше. По-рано през деня беше свалил задната врата на къщата от касата й, защото пантите се бяха повредили, и докато се усети, беше започнал да я търка с шкурката. Много скоро целият беше покрит с прах и пот, но поне бе успял да се разсее от мислите за Отреза и пристигането на Паркър. Сигурен беше, че лекарят няма да одобри тази борба с вратата, докато не оправи сърцето си, но ако започнеше да мисли по този начин, изобщо нямаше да излиза от вкъщи.

Беше потънал в толкова дълбок сън, че когато телефонът иззвъня, той го вписа в съновидението си и сянката му вдигна слушалката, за да чуе гласа на Пери Лътър, който плачеше за майка си и молеше Хенкел да я доведе, защото го боли корем.

Имам кръв на ризата си, каза Пери. Имам кръв навсякъде.

Хенкел се събуди. Телефонът още звънеше. Беше Айрин.

— Знам, че още е тъмно — каза тя, — но можеш ли да дойдеш насам?

Хенкел седна.

— Какво става?

— Мисля, че има мъже в гората, които наблюдават къщата. Може и да греша, затова звъннах на теб, а не на 911. Не исках да изглеждам глупачка, ако са само сенки, които се движат от вятъра.

— Заключи вратите. След десет минути съм там.

Когато Хенкел звънна в службата, помощник-шериф Роб Чанър тъкмо отиваше да нагледа Дела Уоткинс в изтрезвителното. Дела не беше редовен посетител, но когато й се случеше да прекали — което ставаше около три пъти в годината, — беше склонна да вдига скандали и да чупи предмети, които не й се полагат, като врати, прозорци и чужди глави. Този път се беше ограничила с едно от старите огледала в „Бара на Бъри“, чийто собственик надали щеше да повдигне обвинения. Щеше да настоява само да му се платят щетите, а щом изтрезнееше, Дела щеше да се разкае и да плати още на същия ден.

— Проблем ли има, Луси? — попита Чанър диспечера.

— Шерифът тръгва към дома на Айрин Колтър. Сторило й се, че някакви мъже обикалят наоколо.

— Разтревожен ли звучеше?

— Напоследък да не е звучал разтревожен?

Чанър погледна кафеварката. Тъкмо беше сложил нова доза, в случай че Дела се освести по-скоро от очакваното.

По дяволите.

Одел Уотсън седеше до прозореца на стаята си и се опитваше да довърши домашното си по география и да начертае карта на всички големи реки в Съединените щати. Нямаше представа за какво можеше да му е нужно това по-нататък в живота, освен ако не възнамеряваше да стане речен капитан, а той определено нямаше такова желание. Едно беше да знае имената им, съвсем друго — да ги нарисува с всичките им притоци. Трябваше да поспи, но сънят като че ли беше твърдо решен да му се изплъзне и тази нощ. Събудил се беше малко преди три сутринта и бе почел на нощната си лампа, след което се беше сетил, че е забравил за големите реки. Решил, че това му е пречило да заспи, и той се бе замислил за удивителните начини, по които работи мозъкът. После беше станал, извадил учебниците от чантата си и се бе заловил за работа. Тъкмо беше свързал Пекос с Рио Гранде, когато на градинската порта се появи Пери Лътър.

Одел знаеше, че го издирват, и беше чул някои от слуховете за изчезването му, защото майка му и баба му постоянно шепнеха за това. Пери продължаваше да бъде основна тема в „Шелби“, където липсата му беше хвърлила сянка върху целия персонал, а госпожица Куини беше станала по-раздразнителна от всякога. А ето че сега Пери стоеше до портата: с маратонки, панталони, закопчана догоре риза и ветровка.

И все пак това не беше истинският Пери. Одел го познаваше, откакто се помнеше — още откакто майка му го водеше в заведението като бебе, за да заработи няколко допълнителни часа. Госпожица Куини не възразяваше, стига Одел да кротува, което той обикновено правеше. Не беше от децата, които плачат често; харесваше му да наблюдава света, когато е буден, и да сънува за него, докато спи, а останалата част от времето му беше заета с храна и игри.

Така лицето на Пери Лътър беше едно от първите, които Одел опозна. То се беше запечатало в съзнанието му. И макар фигурата на портата да приличаше на него, сходството им беше като между тушираните фотографии на модели в някои от списанията на майка му и действителните образи в по-евтините журнали, които тайничко предпочиташе тя — онези, в които коремите на жените висят от банските костюми, а тлъстините на бедрата им са прищипнати. Сякаш някой внимателно беше редактирал чертите на Пери, за да направи малките му очи пропорционални на останалата част от лицето и да изчисти петната по кожата му. Одел си помисли, че сега изглежда направо красив. Там стоеше Пери, какъвто можеше да бъде, ако лекарите не бяха оплескали нещата при трудното му раждане и не бяха стиснали черепа му с форцепса с една идея по-силно от необходимото. Това беше Пери, какъвто винаги бе трябвало да бъде. Мъжът, когото Пери Лътър виждаше, когато се погледнеше в огледалото.

Може би Одел трябваше да се уплаши, но не изпита страх. Знаеше със сигурност, че Пери е мъртъв — инак това същество с неговия лик нямаше да стои сега до оградата, — но Одел не усети никаква заплаха. Мъжът имаше очите на Пери, меки и приятелски както винаги, но сега в тях се четеше и интелигентен поглед, който липсваше преди и който го озаряваше отвътре, сякаш някой беше пъхнал крушка в главата му и беше натиснал копчето.

Майката и бабата на Одел спяха. Той не ги повика. Вместо това отвори прозореца, покатери се през него и скочи навън. Тръгна към съществото на портата — Пери или новата му версия — и застана достатъчно близо до него, за да може да го докосне. Подухна лек ветрец и Одел усети новата миризма на Пери: на дим, изгоряло дърво и кал, като че ли някой беше запалил огън в тресавище.

По лявата маратонка на Пери имаше кръв, и то не просто капки: беше петно от рана, която не е спряла да кърви, докато кръвта му не е свършила.

— Болеше ли? — попита Одел.

Пери не отговори. Само се усмихна.

— Съжалявам — каза Одел, макар да не знаеше за какво точно. Не беше сторил нищо, а и не мислеше, че може да предотврати случилото се с Пери. Просто съжаляваше, че се беше случило.

Пери кимна. Обърна се с гръб към Одел, пресече пътя и спря, за да изчака момчето. Одел се огледа наляво и надясно и го последва. Знаеше, че Пери няма да му направи нищо лошо и където и да го заведеше, значи, там трябваше да бъде.

Дори не се поколеба, когато се запътиха към Отреза.