Джон Конъли
Време на мъчения (11)

11

Къщата приличаше на семеен дом: два етажа, мансардно прозорче, гараж за два автомобила. Имаше даже басейн, въпреки че в момента беше покрит с винилово покривало, което се беше откачило в единия край и се вееше на нощния вятър. Имотът беше уединен и отделен от малкото пътче с млади фиданки вместо ограда. В една от стаите на горния етаж светеше лампа; през завесите на стаята, която гледаше към басейна, също се процеждаше светлина и хвърляше огнена линия по тревата.

Хенри паркира до един голям сив бус с кални номера от Ню Хампшир. Щом го видя, нещо накара Кори да потрепери. Нямаше логично обяснение — това беше просто един бус — но Кори достатъчно дълго се бе занимавала с хищничество на дребно, за да познае кога нещо не е както трябва. Изведнъж осъзна, че е допуснала огромна грешка, набелязвайки си Хенри.

Тя потърка лицето си и сложи ръка пред устата си.

— Добре ли си? — попита той.

— Много съжалявам, но ми стана лошо.

— Да влезем вътре. Ще ти сипя вода.

Кори поклати глава.

— Не, искам да се прибера. Ще ти бъда много благодарна, ако ме закараш обратно в града. А мога да си повикам и такси.

Тя извади мобилния телефон от чантата си. В указателя си имаше номерата на няколко таксиметрови компании и конкретни надеждни шофьори, готови да затворят очи за много неща, но те служеха предимно за показно. Спешният номер се подвизаваше под името „Ев“ — „Ела веднага“.

Хенри обви лявата си ръка около нейната, а с дясната измъкна телефона от пръстите й.

— Какво правиш? Върни ми телефона.

— Ще пийнем по едно и ще си поприказваме — отвърна той, — точно както се разбрахме. Не знам защо се притесняваш толкова.

— Казах ти: стана ми лошо.

Хенри й върна телефона.

— Добре, повикай си такси. На мен ми стига толкова шофиране за тази вечер.

Кори се изненада, но нямаше никакво намерение да вика такси. Другите бяха близо и тя искаше просто да знаят, че трябва да побързат. Ако поискаха, можеха да продължат с първоначалния план, но тя нямаше намерение да прекара повече време с Хенри, отколкото се налагаше, и със сигурност нямаше да влезе в къщата с него, каквото и да й говореше. Десният й палец се спря на името „Ев“.

Вратата на къщата се отвори и там се показа мъжки силует. Кори не виждаше лицето му, но беше висок, много по-висок от Хенри. Стоеше прегърбен — като човек, който твърде дълго е живял в свят, създаден от и за по-ниски от него хора. Не можеше да е сигурна, но й се стори, че на главата си носи шапка за баня.

— Кой е това? — попита тя.

— Забравих да спомена, че и аз имам съквартирант. Трябва да се запознаете.

Това определено й беше достатъчно и тя се приготви да натисне бутона за позвъняване. В следващия миг десният юмрук на Хенри се стовари между очите й и счупи носа й.

Следващият удар я повали в безсъзнание.