Джон Конъли
Време на мъчения (86)

86

Пейдж се беше старала да поддържа, доколкото може, физическата си форма, но разходките в оградения двор най-много по час на ден между сексуалните насилвания, бременностите и трудните раждания не бяха добра подготовка за бягство.

Божичко, та аз се шегувам, помисли си тя. Бягам, по-точно препъвам се, за да си спася кожата. Бях изнасилвана, измъчвана и скоро ще родя трето дете, но се шегувам. А си мислех, че Гейл е луда.

Краката й бяха слаби и едва си поемаше въздух, а тежестта в корема й заплашваше да я свлече на колене. Хартията в обувките се беше разместила и ходилата й се движеха вътре. Вече беше паднала два пъти и беше разкървавила лошо дясното коляно и пищяла си. И двата пъти Гейл й бе помогнала да се изправи. Тя се справяше по-добре, но бременността й не беше толкова напреднала, а и беше прекарала само няколко месеца, не години, затворена като кокошка в клетка. Ала Пейдж забеляза и нещо друго: как момичето, което Гейл някога бе била, надигаше глава, сякаш досега бе спало в полудялата си обвивка, за да се предпази. Сега Гейл бе тази, която се грижеше за Пейдж и я насърчаваше да продължава и да не поглежда назад. Но колко уморена беше, Господи, и как само я боляха проклетите крака.

— Чакай — каза Пейдж.

Тя се спря, събу обувките на Хана и ги захвърли в гората. Щеше да пробва без тях. Нямаше да боли толкова… или поне така си мислеше, докато не тръгна отново и първите съчки и камъчета не прободоха нозете й.

— Мамка му! — изруга тя, когато едно остро камъче поряза дясното й стъпало и се заби в месото. Тя се спря, за да го извади, и се блъсна в гърба на Гейл.

— Какво става?

Пред тях стоеше малко чернокожо момче и ги гледаше изумено.

Пери Лътър сякаш се изпари. Както вървеше пред Одел, изведнъж изчезна, а на негово място се появиха две бели жени, и двете с издути кореми, въпреки че този на по-възрастната беше по-голям. Одел знаеше как изглеждат бременните жени и беше доста сигурен, че тези са точно такива. Дали бяха от Отреза? Ако да, какво правеха тук и защо едната беше боса? Одел не искаше да си има неприятности с Отреза. Нямаше работа на тяхна територия. Беше последвал Пери, но сега Пери го нямаше, а не можеше да се каже, че беше оставил указания на Одел какво да прави, ако срещне две жени с бебета в коремите.

Тогава по-младата каза:

— Моля те, помогни ни!

И Одел Уотсън разбра защо Пери Лътър го е довел в Отреза.

Лусиъс и Мариус проследиха двете жени. Не беше трудно. Бяха оставили диря в гората, която и дете можеше да открие.

Заповедта на Касандър беше повече от ясна: не биваше да убиват жените, въпреки това, което бяха сторили с Хана и Шера — макар смъртта на Шера да не беше изцяло тяхна заслуга, не че Лусиъс би казал на някого какво е направил баща му. А и той бездруго не харесваше Шера. Знаеше, че баща му спи с нея, но не смяташе, че може да се има вяра на жена, която изневерява на съпруга си.

А трябваше ли да се има вяра на мъж, който спи с чужда жена? Лусиъс не беше сигурен. Сложни бяха чувствата му към баща му. Обичаше го, но в същото време беше наясно, че Мариус е фаворитът и потенциалният водач на Отреза. По законите на първородството обаче Лусиъс беше този, който трябваше да наследи властта от Касандър, при положение че Оберон вече беше мъртъв. Трябваше да го обсъдят, след като належащите проблеми бъдеха решени. Мариус може и да беше умен, но Лусиъс беше този, който винаги вършеше мръсната работа — той уби и погреба Килиан и Хъф, той пусна куршума на Пери Лътър, след като Бенедикт оплеска нещата с ножа. Мариус не би могъл да свърши нищо от това, дори Касандър да не се беше погрижил по-малкият му син да стои настрана от най-кървавите задачи. Е, да, Мариус драсна кибрита на Харпър Грифин, но едва когато последният се бе напил дотолкова, че да не може да се съпротивлява. Мариус не беше водач. Не му стискаше. И въпреки това Касандър го предпочиташе пред Лусиъс.

В по-мрачните си моменти Лусиъс се чудеше дали не го е прецакало собственото му семейство. Ако някой трябваше да обере пешкира, защо да не е безразсъдният голям син вместо предпазливия, не, хайде да наричаме нещата с истинските им имена — страхливия — по-малък.

Лусиъс се спря, за да може Мариус да го настигне. Само за това ставаше брат му: да гони жени и да убива пияници. Дали, когато настигнеха жените, Мариус щеше да му помогне да ги накажат? Защото да ги върнат живи, не означаваше невредими. Лусиъс винаги се беше питал какво би било да се възползва от Гейл със сила. В нея имаше нещо уязвимо, което предизвикваше най-низките му страсти. Можеше да се възползва и от Пейдж, просто за да й даде урок, а докато я чукаше, щеше да й разкрие, че именно той ще я убие, след като роди, и че ще се погрижи смъртта й да настъпи бавно. Никаква милост за нея. Така би искала Хана.

— Виж тук — каза Мариус и посочи храсталаците, в които бяха захвърлени две обувки.

Една от жените вървеше боса. Не че това имаше значение. Бяха по-бавни от тях, със или без обувки. Вече почти ги бяха настигнали.

— Идваме! — изкрещя Лусиъс. — Чувате ли? Идваме!

Той вдигна лице към бавно просветляващото небе и зави.

Одел водеше жените обратно към пътя. По-възрастната, която каза, че името й е Пейдж — по-младата беше Гейл, — му разказа, че Отрезът ги е държал в плен, но са избягали, и момчето нямаше причина да се съмнява в това. Щеше да ги заведе вкъщи, майка му и баба му щяха да знаят какво да правят. Засега вниманието му бе фокусирано върху усилията да намери пътя. Още беше тъмно, въпреки че на изток просветляваше, но Одел имаше добро зрение, а тъй като Пери го беше довел по трудния, неотъпкан път, той успяваше да го разпознае по пречупените клони и стъпканата трева. Внимаваше обичайната пътека да стои отдясно, защото помнеше, че на идване беше отляво. Опита се да обясни на жените колко важно е да вървят точно по стъпките му, защото наоколо имаше капани, поставени от Отреза, но не беше сигурен дали го разбират. Те постоянно ускоряваха крачка и дори се опитаха да ходят наравно с него, при което той ги предупреди да не го правят. Беше им трудно. Нозете на Пейдж бяха целите нарязани и въпреки че Одел не беше сигурен и се срамуваше да попита, струваше му се, че изпод роклята й тече кръв.

Зад гърба им се чу мъжки глас, последван от вой.

— Трябва да побързаме! — каза Пейдж, а Одел видя как по лицето на Гейл преминава особено изражение. Беше като вълна по плажа, която заличава всички следи от хората — думи в пясъка, стъпки и замъци, — и оставя след себе си само празнота.

Тя пусна ръката на Пейдж и стъпи вдясно, но се подхлъзна на влажните листа и калта и пропадна няколко стъпки надолу. Опита се да се изкатери обратно, а Одел протегна ръка да й помогне, но се чу щракване, Гейл изпищя от болка и изгуби равновесие. Одел зърна тънка сребриста нишка, увита около левия й крак, точно над глезена. Гейл се опита да стане, но жицата, проблясваща между листата, се опъна, вързана за ствола на едно дърво.

Одел се обърна към Пейдж, но нея я нямаше, а в следващия миг една ръка запуши устата му и той също се озова във въздуха.