Джон Конъли
Време на мъчения (65)

65

Мартин заведе Паркър в „Капитол Роустърс“, което беше достатъчно далеч от полицейския участък — от другата страна на река Канауа, за да намали риска да ги забележи някой, който би се заинтересувал от компанията на Мартин. Макар че, когато ставаше дума за кафе с този човек, дори да бяха отскочили до някой от съседните щати, пак щяха да бъдат по-близо до „Джеферсън“ 725^[1], отколкото би му се искало. Двамата седнаха отвън с лице към сергиите на пазара. Мартин все още не знаеше защо Паркър е в Чарлстън. Детективът бе казал само, че иска да поговорят, и Мартин прецени, че ще е добре да го направят с по-малко униформени наоколо.

И двамата се бяха променили. Бяха остарели, посивели, може би малко помъдрели, а ръцете на Паркър бяха оцапани с повече кръв. Подобно повечето хора, които бяха пресекли пътя му, Мартин имаше известна представа с какви случаи се захваща детективът. Досега трябваше да е умрял поне десет пъти, но ето че седеше тук и пиеше най-скъпото кафе в заведението за сметка на Мартин само и само за да го подразни. Упоритото оцеляване на Паркър беше достатъчно, за да накара човек да повярва в Бог, или напротив — да оспори съществуването му, всичко в зависимост от гледната точка. Двамата отпиваха от чашите си, без да си говорят за дреболии, докато Паркър не реши да започне.

— Един човек на име Харпър Грифин изгоря в колата си в Портланд миналия уикенд — каза той.

— Видях.

— Познаваш ли го?

— Имаше досие, но нищо сериозно.

— Свързаха ли се с теб от полицията в Портланд?

— Не лично, но се обадиха. Искаха да знаят кой в Западна Вирджиния би могъл да направи подобно нещо, като че ли ние тук обичаме да подпалваме хората.

От тона му ставаше ясно, че който и да беше звъннал от Портланд, не беше успял да затопли отношенията между двете полицейски управления.

— Някаква идея кой се е обадил?

— Фънкшън, Фарнолд… нещо такова.

— Фърниш.

— Да, точно така. Да не сте приятели?

— Обиждаш ме.

Паркър отпи продължителна глътка от кафето си. По дяволите, помисли си Мартин, това си е muy caro^[2] чаша със смлени зърна и вода. Този кучи син можеше поне да я пие по-полека.

— А какъв ти се пада Грифин? — попита вместо това той.

— Подозирам, че е замесен в изчезването на един клиент.

— Кой?

— Джеръм Бърнел.

— Фарадей…

— Фърниш.

— Да, той спомена това име, но не ни говореше нищо.

— Мисля, че има връзка с окръг Пласи.

Паркър забеляза лекото колебание в жеста, с който Мартин надигна чашата към устата си. Да видим, помисли си.

— Така ли?

— Това е в Западна Вирджиния.

— Знам къде е.

— А какъв е проблемът с окръг Пласи?

— Казал ли съм, че има проблем?

— От теб би излязъл добър покерджия, но не и знаменит.

Мартин се облегна на стената. Защо не си беше останал вкъщи тази сутрин? Но вече беше късно.

— В Пласи живеят по-малко от пет хиляди души — каза той. — Малко, тихо, хубаво, бедняшко и на практика без престъпност. С една дума, нищо.

— Звучи прекрасно — отвърна Паркър, — освен че е бедняшко. Но бедността ражда престъпност, а престъпността ражда насилие… как така Пласи е останал райско местенце?

— Официално, заради сравнително възрастното си население и ефективните институции. В такава малка юрисдикция представителите на закона обикновено познават хората, които биха могли да създават проблеми, и работят с тях, за да си гарантират сдържаността им.

— Така ли правят представителите на закона в Пласи?

— Не. Някой друг го прави вместо тях.

Мартин изчопли парченце засъхнала кал от иначе безупречния си панталон. Той беше праволинеен човек. Ако нещо го беше подразнило в кутийката кибрит на Паркър, то беше фактът, че килиите му наистина бяха чисти. Мартин правеше всичко възможно полицията в щата да поддържа подобен стандарт на чистота, но Западна Вирджиния беше особен случай. Насилието тук вилнееше в епидемични размери още от основаването на щата, а планинският му терен дълго време бе възпрепятствал ефективното налагане на ред и законност. За това бяха спомогнали и частните феодални имения в малките селски райони, които предпочитаха да решават споровете си със сила, без да разчитат на полицията. С развиването на въгледобива насилието в щата бе започнало да се свързва с индустриалния прогрес, а по мащаб сблъсъците между собствениците на мините и синдикатите се бяха наредили до проституцията, хазарта и наркотиците. Като добавим последиците от сухия режим, през първата половина на миналия век Западна Вирджиния дълго се бе пържила в собствения си сос, а тази й история напълно съответстваше на отровните химикали, които попиваха в почвата й. Ако нещо пораснеше от нея, то със сигурност щеше да носи белезите на тези отрови.

Най-лош от всичко беше въгледобивът. Да, той осигуряваше работни места — в мрачни, опасни условия, които не биха били напълно чужди на миньорите от предишните векове, описвали спускането в галериите като удавяне, — но на цената на сляпата лоялност от страна на властите и бавното унищожаване на самия щат.

Сега тези работни места постепенно намаляваха, а най-големият работодател в Западна Вирджиния беше „Уолмарт“. Последиците от неуспехите на цели поколения обаче не можеха да бъдат лесно заличени, което днес означаваше затлъстяване, злоупотреба с наркотици, бъбречни заболявания, емфиземи и най-ниското ниво на образование в цялата страна. Западна Вирджиния беше попаднала във водовъртежа на упадъка.

Ала и Мартин, също като Едуард Хенкел, обичаше този щат: величавите му пейзажи, въпреки усилията на минните и химическите компании да ги погубят, и почтеността на хората, въпреки корупцията на ония, от които се очакваше да защитават интересите им. И, разбира се, твърдоглавието на тези, последните, които бяха станали свидетели на това как поколения наред работят до смърт за една индустрия, която през 1972 г. доведе до срутването на една от стените на въгледобивния басейн и заливането на шестнайсет града по продължението на Бъфало Крийк Холоу. Инцидентът уби сто двайсет и пет души, а индустрията го обяви за Божия воля.

Мартин разказа всичко това на Паркър, докато слънцето грееше над пазара, а на изток Хенкел и хората му напразно обикаляха из Отреза.

— Окръг Пласи се управлява от Отреза — каза накрая Мартин. — И причината това да бъде допускано векове наред е, че го правят по-добре от щатските власти. Ако оплескаш водоснабдяването или замърсиш някоя река или поток, отговаряш пред Отреза. Ако се опиташ да спретнеш лаборатория за метамфетамини, Отрезът ще я унищожи и ще ти даде двайсет и четири часа да се разкараш, а за твое добро е никога повече да не се връщаш. Ако се захванеш с каквато и да било престъпна дейност — не дай си боже, да вдигнеш ръка срещу жена си, — Отрезът веднага ще те пипне и повече няма да го повториш.

Паркър се замисли над това.

— И всичко това в името на реда и доброто управление?

— Всичко това в името на спокойствието. Те не искат никой да ги закача.

— Защо?

— Официалната версия: за да си живеят, работят и гледат собствените си дела.

— А неофициалната?

— Задай въпроса какви са тези дела.

— И ще получа ли отговор?

— Не и от мен, но не съм аз човекът, когото трябва да питаш.

— А кого да питам?

— Шерифа на окръг Пласи, Ед Хенкел. Хич не харесва Отреза — толкова, че е станал трън в задника на някои хора в Чарлстън. Непрекъснато вдига тревога. И дъжд да завали, пак Отрезът ще му е виновен. Ако можеше, щеше да изгори цялото им селище и да го засипе със сол.

— Как тогава са го избрали?

— Може би в Пласи има достатъчно хора, които вярват, че властта не трябва да се дава на Отреза — или поне, че той трябва да се държи под контрол.

— Дали Хенкел ще се съгласи да говори с мен?

— Питай го.

— Ще му кажеш ли да ме очаква?

— Можеш да се обзаложиш.

— Предпочитам да не го правиш.

— С цялото ми уважение, но предпочитанията ти слабо ме интересуват. И аз имам един въпрос: колко проблеми мислиш да докараш на окръг Пласи?

— Още не съм решил.

Мартин си представи скала, в долния край на която стоеше желаното количество неприятности, и Паркър, който кръжеше някъде около горния, на границата преди стрелката да запъне.

— Предпочитам да се придържаш към минимума.

— С цялото ми уважение, но предпочитанията ти…

— Да, добре, схванах.

Паркър се изправи и протегна ръка. Мартин я стисна.

— Знаеш ли, харесвам си работата — каза той.

— Определено върви с хубава униформа.

— Ако някой пита, ще отговоря, че съм ти казал да се разкараш от Западна Вирджиния.

— Разбрах.

— Така че: разкарай се от Западна Вирджиния и стой далеч от Отреза.

— Първото име на този Хенкел Едуард ли беше?

— Да.

— Благодарая.

— Няма за какво, забрави. Сериозно. Забрави.

Мартин не се обърна след Паркър. Трябваше да отиде до „Джеферсън Роуд“ да вземе някои документи. Ако се забавеше още малко, Естел можеше да си е тръгнала, а на следващия ден щеше да замине на почивка в Бока. Докато се върнеше, с малко късмет, щеше напълно да е забравила за Паркър. Може би Мартин също трябваше да се опита да забрави за него или поне да го изтласка в тъмните кътчета на съзнанието си, където погребаните деца чакаха някого да ги повика.

Мартин погледна наляво.

— Дори не си допи проклетото кафе — изруга на глас той. После се завъртя и даде знак на преминаващия сервитьор.

— Може ли да ми затоплите това кафе, моля? И да ми намерите някой вестник…