Джон Конъли
Време на мъчения (8)

8

Специален агент Едгар Рос от Нюйоркския клон на ФБР пристигна в „Синия дим“ на Източна двайсет и седма улица малко след седем същата вечер. Цял ден изоставаше от графика си и сам се учуди, че е закъснял само с половин час. Забеляза Конрад Холт на претъпкания бар, беше се загледал вяло в мача по телевизията, и си запробива път през отпочиващата си след работа тълпа, за да стигне до него.

— Благодаря, че ми пазиш място — отбеляза, когато стигна.

Заместник-директорът направи жест към шумното множество с „Блъди Мери“ в ръка.

— Какво очакваше да направя, да си сложа чантичката на стола ли? Но може да се опитам да ти поръчам питие, след като най-после благоволи да дойдеш.

— Лош ден.

— Помниш ли кога за последно си имал хубав?

— Всъщност не. Джин с тоник. „Хендрикс“, ако имат.

Холт извика поръчката; барманът попита иска ли краставичка. Рос отказа. Помисли си, че джинът и така достатъчно прилича на салата.

— Щяха да дадат масата ни на други — рече Холт.

— Каза ли им кои сме?

— Реших, че дискретността ще свърши повече работа. Това и десет кинта.

Хендриксът пристигна. Холт се изправи, докато Рос отпиваше първата си глътка. Хостесата се появи и ги заведе до една маса в дъното. Въпреки шума на бара и заплахата, че ще останат на сухо, те успяха да се настанят до прозореца, при това без съседи по маса, поне за момента.

— Не знам защо продължавам да гледам менюто — отбеляза Холт. — Винаги поръчвам едно и също.

— Което е…?

— Пържено пиле. Със сос, ако имат. Но обикновено и пилето ми стига.

Рос не си падаше особено по пилешко. Предпочиташе червено месо, въпреки настойчивата съпротива на лекаря си. Не че д-р Махаджан би приел пърженото пилешко без гримаса, но Рос така или иначе не възнамеряваше да му изпраща снимки на чинията си. Сервитьорът дойде да вземе поръчката им. Рос избра свински гърди с пържени картофи. Докторът просто щеше да вдигне дозата на лекарството за холестерола. Междувременно Холт си поръча пърженото пиле със зелева салата.

— Видях бележката за Ормсби — каза Холт, когато сервитьорът се отдалечи.

— Отказа адвокат. Прочетоха му правата. Всичко е чисто.

— След като замазаха подробностите как са го докопали Паркър и приятелчетата му.

— Чисто е относителна дума, но внимаваме.

— Щом казваш.

Холт допи блъди мерито и поръча чаша вино. Рос остана с джина си. Съжали, че не е поискал голям и с по-малко тоник. Вече месеци наред успяваше да покрива договорката си с Паркър, но знаеше, че това няма да трае вечно. Престъпленията на Ормсби бяха твърде тежки и жестоки, за да останат детайлите неразгледани от федералните, а Холт не беше глупак. Все още не беше широко известно, че Паркър е нает от федералните, които му осигуряват степен на защита, покриваща и приятелите му, и двамата от които бяха престъпници — единият професионален убиец, макар полубивш, или поне така се надяваше Рос. Имаше нужда от подкрепата на Холт, пред когото отговаряше поне формално, за този странен и рискован по всички критерии подход.

— Как обоснова парите, за да платиш на Паркър? — попита Холт.

— Хартия за факса и ленти за пишещите машини. Обичам да разглеждам административния бюджет като фонд за харчене по собствено усмотрение.

— Че ние използваме ли още пишещи машини?

— Ако някой пита, ще кажа, че на тях печатаме чувствителни документи.

— А факс?

— Войната с терора има много лица.

Холт кимна.

— Бог да благослови неразрешимите конфликти.

Виното му пристигна, но той не го докосна.

— Колко дълго си мислеше, че сделката с Паркър ще остане незабелязана?

— Не толкова, колкото всъщност остана.

— Част от мен предпочита още да не знаех. Защо се е съгласил?

— Не се е съгласявал. Сам ни потърси. Той го предложи.

— Защо все пак?

— Мисля… — подзе Рос, докато Холт внимателно отпиваше от виното си, — че възнамерява да бъде по-инициативен в разследванията си.

Холт едва не се задави с шардонето.

— По-инициативен? За бога, той сере трупове! И ти си ни включил в неговия кръстоносен поход?

— Реших, че това ще ни позволи да пренасочим енергията му, когато ситуацията го изисква.

— Сериозно? Мислиш, че можеш да го контролираш?

— Той е вързан козел. На дълга верига, признавам, но все пак вързан.

Холт го изгледа скептично.

— Толкова ли му трябват пари?

— Влизат му в работа. Честно казано, още не съм сигурен защо го прави.

— А двамата лунатици с него?

— Ако не друго, мангизите покриват сметките им в бара. А единият, Ейнджъл, ми праща писма.

Рос не можеше да се насили да погледне Холт в очите. Проклетият Ейнджъл…

— Какви писма?

— Убеден е, че федералните агенти получават ключове за тоалетни с ограничен достъп. И той иска такъв.

Настъпи мълчание, което говореше повече от всякакви думи.

— Тоалетни.

— Да. Специални. На гарите и летищата. И музеите.

— Божичко.

Холт рискува да отпие за втори път от виното си с надеждата да не се задави от някоя следваща новина. Този път успя.

— Само аз ли чувам тиктакане?

— Моите уважения, но задаваш твърде много въпроси като за човек, който предпочита да не знае.

— Защо според теб ги задавам тук, а не в управлението?

— Паркър е част от това, което предстои — каза Рос. — Колкото по-изкъсо го държим, толкова по-подготвени ще бъдем да реагираме, когато стане.

— Знаеш ли, че съм единственият заместник-директор, който подозира, че не си съвсем смахнат. А понякога и аз не съм толкова убеден.

— Трогнат съм от доверието.

— Наблюдаваш ли го?

— Работи с мобилен телефон и ние го подслушваме, но съм сигурен, че го знае. Има и други, но редовно ги сменя. Следим и мейлите му, но той е умен и не ползва електронни комуникации за важните неща.

— И си сигурен, че разполага със списъка?

Паркър беше сключил сделка с Рос, като му бе дал част от списък с имена, изваден от останките на разбит в Големите северни гори на Мейн самолет. Според Рос списъкът съдържаше имената на хора, свързани с различни елементи, обединени от една цел: да открият Погребания бог, да го освободят от плен и евентуално да предизвикат Армагедон, но Рос определено бе пропуснал да спомене всичко това в официалните си доклади.

— Каквото сме получили до момента, се потвърждава. Обещал е още. Смятам също, че е използвал списъка, за да се добре до Ормсби.

— Паркър си играе с нас.

— Може би.

— С каква цел?

— Мисля, че търси нещо.

— Какво?

— Модел.

— И какво ще му разкрие този модел?

— Име. Влияние и контрол.

Холт имаше изражението на човек, който подозира, че неволно е глътнал оса, но ще разбере със сигурност едва когато започне да го жили отвътре.

— Ами ако сгафи нещо? — попита той. — Или ако загине? Ще изгубим всичко. Този списък, където и да се намира в момента, ще изчезне завинаги.

— Ако това се случи, вярвам, че останалата част от списъка ще стигне до нас. Струва ми се, че Паркър се е погрижил.

Сервираха им храната. Рос си помисли, че пърженото пиле на Холт изглежда много добре дори за човек, който избягва такива неща.

— Харесваш ли го? — попита Холт.

Странен въпрос. Рос не беше сигурен, че може да отговори. Имаше чувството, че донякъде разбира Паркър, въпреки че като цяло той оставаше загадка за него. Рос беше завършил йезуитско училище и по едно време дори бе обмислял сам да постъпи в ордена, но здравият разум надделя. Въпреки това подозираше, че просто е заменил възможността за един амбициозен, потаен орден с реалността на друг. Йезуитите практикуваха „преценка“, която изискваше вслушване и изчакване, с цел да се разбере какъв курс на поведение би пожелал Господ в дадена ситуация. Паркър също слушаше и чакаше, но Рос не можеше да каже какво. Освен това действията на йезуитите, за разлика от тези на Паркър, обикновено не включваха оръжия и насилие, нито завършваха с изпепеляването на цели квартали.

— Мисля, че е добър човек — призна накрая.

— Бог да ни пази от добрите хора — отвърна Холт. — Имаш ли му доверие?

— Да — потвърди Рос без колебание.

— Интересно — отбеляза Холт, — никога не си ми изглеждал от доверчивите.

Той отряза парче от пилето си.

— Ами другите двама?

— Имали сме само подозрения, не и доказателства.

— Щеше да намериш доказателства, ако се беше постарал.

— Може би не съм искал.

— Точно това ме тревожи. Как са гърдите?

— Сочни.

— Все пак трябваше да си поръчаш пиле.

— Май си прав.

— Ако тази работа се разпадне, гориш. Знаеш го, нали?

— Ако тази работа се разпадне, всички горим.