Джон Конъли
Време на мъчения (82)

82

В къщата на Айрин светеше, но не се забелязваше движение нито вътре, нито вън. Хенкел огледа гората на светлината на фаровете и изгаси двигателя. Единственият звук беше цъкането на лампите с фотоклетка над главата му. Беше дошъл с пуснати светлини, защото, ако това беше работа на Отреза, искаше да знаят, че идва, макар да не можеше да си представи какво искат от Айрин, освен ако не се опитваха да я използват, за да стигнат до него.

Той слезе от колата. На колана му беше закачен кобурът с М&Р 9, а в ръка държеше една от служебните пушки „Ремингтън“ 870. Повика Айрин, но тя не отговори. Той се качи заднешком по стъпалата на верандата, без да сваля очи от гората, и почука. Пак нищо. Натисна дръжката, но беше заключено. Заобиколи. Задният вход също беше заключен.

Замисли се за кратко. Ако го беше послушала, значи, беше вътре. Не виждаше следи от проникване, но винаги беше възможно да са влезли, преди да е успяла да затвори, а след това да са заключили отвътре. Нямаше избор: трябваше да разбие стъклото, за да влезе.

Обърна пушката с приклада към стъклото и тъкмо се канеше да го удари, когато зърна движение в отражението. Отстъпи вдясно и вдигна пушката с пръст на спусъка, но я отпусна, като видя Айрин пред себе си.

— Божичко, не се промъквай така! Защо не си вътре, както ти казах?

— Сложно е — отвърна тя.

Той се приближи към нея, фокусирал цялото си внимание в лицето й. В този момент от дясната му страна приближи мъж и насочи пистолет на педя от главата му.

Хенкел замръзна.

Може да е само предупреждение, помисли си той. Може да ме оставят жив.

Мъжът се премести. Беше Нестор, един от синовете на Брайон Молин от Отреза, и не носеше маска. Нямаше да бъде просто предупреждение. Хенкел никога не си беше представял Нестор като убиец, но явно беше грешал. Изглежда, нямаше да живее — не и след като Нестор му показваше лицето си с такава готовност, но може би още имаше шанс да спаси Айрин.

Тогава тя проговори.

— Съжалявам. Все пак те харесвах.

— Не — издума Хенкел и в тази една сричка чу всичката умора и разочарование от един живот, който така и не се беше развил, както се бе надявал, а сега щеше да завърши по същия начин.

Айрин се обърна към Нестор.

— Просто го направи — каза тя, като че ли Хенкел беше старо куче, което трябва да бъде убито бързо и безболезнено.

Хенкел чу изстрела. А не трябваше: не и от това разстояние, не и ако беше предназначен за него. Нестор се просна на земята. Куршумът го беше уцелил под вдигнатата дясна ръка и го беше пронизал право през торса. Мъжът изхриптя и от устните му излезе кървав мехур, който се пръсна с последния му дъх.

Айрин стоеше със зяпнала уста и гледаше тялото му. Хенкел не знаеше дали е виждала как убиват човек досега, но и не го интересуваше особено. Видя Роб Чанър да приближава през моравата и за миг си помисли, че някой друг е убил Нестор, а Чанър идва да довърши работата на Отреза, но не можа да проумее логиката.

Чанър изрита оръжието от ръката на Нестор, без да сваля пистолета си от Айрин.

— На колене!

Айрин погледна умолително Хенкел.

— Те ме накараха — каза тя. — Заплашиха ме.

Просто го направи.

— Чу го — отвърна Хенкел. — На колене.

Тя коленичи. Чанър я бутна по корем и я претърси, след което прибра пистолета си в кобура и я закопча с белезници. Когато приключи, Хенкел му каза:

— Не го очаквах от нея. И от теб не го очаквах.

— Исках мястото ти — отвърна Чанър, — но не по този начин.

Радиостанцията в колата на Хенкел запращя. Той прескочи бившата си приятелка — тя определено беше такава и надали имаше нужда изрично да й казва, че вече не са двойка, — и отиде да отговори.

— Хенкел.

Гласът на Луси беше едновременно напрегнат и развълнуван.

— Имаме информация за престрелка в „Драйдънс Ин“. И пожар.