Джон Конъли
Време на мъчения (32)

32

Паркър се отправи към квартирата на Бърнел и намери домакина. По-рано сутринта той беше допуснал Атууд и един негов колега в апартамента на изчезналия. Явно Бърнел не беше единственият бивш затворник на пробация тук, защото домакинът познаваше процедурата и дори не си беше направил труда да уведоми фирмата, която се грижеше за сградата от името на Кастин.

Паркър бързо претърси жилището, защото беше малко, а и Бърнел не бе имал възможност да поживее достатъчно извън затвора, за да натрупа много вещи. Обади се на Кастин от спалнята, за да разбере дали Бърнел е държал неща на склад и дали ги е взел след освобождаването си. Кастин потвърди, че е наел склад от негово име близо до „Мейн Мол“ и че е закарал клиента си дотам в деня след освобождаването му. Бърнел си бил взел един куфар с дрехи и почти нищо друго. Паркър го помоли да провери дали някой е ходил там след това, защото подозираше, че на него няма да му кажат, а не беше в настроение да спори. Кастин обеща да помоли секретарката си да го направи и няколко минути по-късно тя му звънна, за да го информира, че повече никой не е ходил в склада. Паркър й благодари и се загледа в малкия гардероб на Бърнел. Там имаше само един куфар и достатъчно обувки и дрехи, за да го напълнят.

Лошо, помисли си той. Много лошо.

После се обади на Крис Атууд и му обясни, че работи за Мокси Кастин и е нает да открие местонахождението на Джеръм Бърнел. Заяви, че ако успее, ще го заведе при Атууд, а от Кастин ще зависи да изнамери нещо в негова защита. В замяна попита Атууд дали Бърнел е изглеждал притеснен по време на първите им срещи. Атууд отвърна, че не е имал възможност да го опознае добре, но че първоначалното му впечатление било за човек, който е изпълнен повече с тъга, отколкото с гняв. После го информира за резултатите от полиграфа и решението си да го повтори.

— Защо? — попита Паркър.

— За да се уверя, че не съм сгрешил.

— В какъв смисъл?

— Не ми се стори социопат, но първият тест беше толкова чист, че го заподозрях.

— Освен ако не е казвал истината.

— Това също ми мина през ума — призна Атууд, — но така или иначе сега го издирваме. Невинен или не, той се намира под мой надзор. Ако не е бил задържан или попаднал в болница със загуба на паметта, това е нарушение на пробацията.

— Били сте по-рано в апартамента му, нали?

— Да.

— Е, аз съм тук сега. Дрехите му са в гардероба, куфарът — също. Ако изобщо има някакви пари, то те са само джобни, а и въобще няма къде да отиде.

— Човек винаги има къде да отиде, дори да е просто „някъде“.

— Трябва да започнете да пишете късметчета за курабийки.

— Ако чуете, че търсят човек, обадете ми се.

Атууд затвори и Паркър остана сам в тишината на апартамента. Три стаи, най-голямата от които беше по-малка от собствената му баня. Всичко лъхаше на прах, почистващи препарати и изгубени надежди. Паркър не би обвинил Бърнел, ако е избягал. Сигурно и той би избягал в подобна ситуация, само че би го планирал достатъчно предварително, за да си вземе поне един кат резервни дрехи.

Домакинът го чакаше долу във фоайето.

— Ще се връщате ли пак? — попита той.

— Не.

— А Бърнел?

— Никой няма да се връща.

— Господин Кастин знае ли?

Паркър огледа празното лоби, олющените маси, нееднаквите столове.

— Да. Знае.