Джон Конъли
Време на мъчения (71)

71

Паркър пое на изток на смрачаване, много скоро след срещата си с Алвин Мартин. Облаците се стелеха ниско над зелените хълмове, а от горите се вдигаха тънки бели стълбове мъгла, като дим от невидими огньове. Подмина къщи с прекалено много боклук по дворовете и прекалено малко пари за поддръжката им. Видя евтини реклами за шивашки услуги, бръснари и фризьорски салони — все бизнес начинания, за които трябва съвсем малка начална инвестиция и които лесно могат да бъдат затворени някой ден. Отстрани на пътя зееха празните пощенски кутии на къщи, скрити между дърветата; скоро Паркър изгуби броя на табелите „частен път“. Баптисти, методисти и презвитерианци се бореха за последователи в крайпътните църкви, които не издаваха с нищо същността си, освен с простите си кръстове и още по-простите си фасади, повечето от които не се различаваха от вехтите магазини и порутените къщи наоколо. Ако в района имаше католици, помисли си Паркър, гледаха да не се показват много-много.

Не беше научил кой знае какво от Нора Медоус, но и не беше очаквал повече. Достатъчно му беше, че я беше вбесил. А благодарение на Алвин Мартин му се струваше, че вече знае името и местоположението на виновниците за измъчването на Джеръм Бърнел: Отрезът.

Ако беше прав, че Медоус наистина е замесена във всичко, сполетяло съпруга й, тя щеше да се обади на съучастниците си в Отреза и те трябваше да решат: дали да продължат да пренебрегват интереса на Паркър към делата им, което изглеждаше малко вероятно и при това неразумно, или да предприемат действия срещу него. Можеше да се опитат да ги отложат, но в крайна сметка, ако ще и със самото си присъствие, той щеше да ги принуди да направят първата крачка и да се разкрият. След това можеше да се разправи с тях.

Не намираше за странно, че разследването отново го бе отвело при Алвин Мартин, също както не му се бе видяло и твърде необичайно, че дядото на Иън Уилямсън му е дал следата към Мъртвия крал. Паркър беше оръжие в ръцете на невидим бог. Вървеше по усукани пътеки и ако имаше нещо учудващо, то не беше, че понякога се пресичат, а че не го правят по-често.

Срещата с Алвин Мартин обаче му бе напомнила за едно друго време, когато самият той беше друг човек, едно същество, изтъкано от ярост и болка, рискуващо собствената си гибел, за да издири онзи, който бе погубил семейството му, и да му отмъсти. Разговорът с Мартин го бе върнал към Пътника и към онази обещаваща къща в Бруклин, към полицейските светлини, които бяха облели изцапаните му с кръвта на жена му и детето им ръце. Част от този гняв още тлееше в сърцето му, но сега той можеше да черпи енергия от него, без да му позволява да го изпепели.

Или поне така се успокояваше.

Шофираше мълчаливо към окръг Пласи, докато не заваля и пътят не стана хлъзгав под гумите на автомобила. Налегна го внезапна умора, гърбът и хълбоците го заболяха. Съзря червено-жълти светлини между дърветата и сви в паркинга, засипан с дървесен чипс. Отпред се показа ниска сграда с фасада от дървени трупи и рисувани стъкла. Приличаше повече на църква, отколкото на заведение за хранене, но табелата обещаваше кафе и печива, както и „ръчно изработена религиозна иконография“. В друг случай последното би накарало Паркър да потърси по-конвенционално място за почивка, но болката се усилваше и трябваше да слезе от колата, за да опъне краката си.

В заведението миришеше на кафе и прясно дърво. На плота отляво бяха наредени порцеланови и хартиени чаши и стъклена витрина с кексчета, канелени кифлички и резени кейк. По цялата стена имаше прозорци, а до тях — три масички с различни столове. Свиреше тиха хорова музика, въпреки че Паркър не можеше да определи каква точно, а и нямаше значение. Вниманието му бе привлечено от останалата част от интериора.

Всяка педя от стените, пода и дори гредите на покрива беше заета от дърворезби — глави, бюстове и цели тела. Всички изобразяваха светци и ангели, макар че Паркър разпозна само неколцина от тях — остатък от детството му, когато помагаше по време на службите в църквата. Отляво стояха иконите на четиримата евангелисти в различни форми: на едно място Матей беше крилат мъж с копие, на друго носеше кесия, Йоан държеше бокал, от който изпълзяваше змия, а на една по-малка дърворезба на ръката му беше кацнал орел. Франциск Асизки беше заобиколен от фантасмагория от птици, риби и вълчи глави, а зад него архангел Гавраил надуваше тромпет, за да призове възкресението на мъртвите и Второто пришествие. В спомените на Паркър обаче отец Фланан казваше, че предвестникът не е упоменат поименно в Библията и че тази иконография е продукт на византийското изкуство, за което Паркър не знаеше много и тогава, и още по-малко сега.

Паркър навлезе по-навътре сред застиналите дърворезби и невиждащите очи, докато не го спря един образ, който го запрати назад през годините, също както срещата с Алвин Мартин преди няколко часа — само че сега силата, с която това се случи, беше дълбоко интуитивна и вонеше на кръв. Поводът беше статуя на свети Вартоломей в човешки размери и правилна анатомия, само че кожата му беше отлепена от тялото и преметната като епитрахил през рамената и кръста, покривайки слабините му надясно и спускайки се почти до нозете му отляво. В едната си ръка държеше нож, а в другата — Библията.

Агонията на светеца напомни на Паркър за сетните страдания на жена му и дъщеря му, а оттам и за неговите собствени. Искаше да отвърне очи, но не можеше, защото гледката беше едновременно ужасяваща и красива. Дори не забеляза човека, приближил се до него, докато не чу въздишката му. Обърна се и видя до себе си мъж, който самият приличаше на светец, на мъченик от древния свят, с бяла брада на фона на мургава кожа и напълно гол и гладък скалп. Само очилата, които допълнително уголемяваха светлокафявите му очи, говореха за принадлежността му към модерния свят.

— Знаете ли кой е това? — попита той с мек, висок глас.

— Свети Вартоломей — отвърна Паркър.

— Много добре. — Той кимна одобрително. — Някои източници твърдят, че е бил вързан в чувал и хвърлен в морето, но този образ не може да бъде вдъхновение за велико изкуство. Според християнската традиция бил одран жив в Армения, а после обезглавен. Наричат го „сирийско мъченичество“. Обезглавяването обикновено не се изобразява обаче. Трудно е да придадеш красота на обезглавен мъченик.

— Вие ли го изработихте?

— Тази дърворезба е мое дело, но не мога да си присвоя повече авторство от това. Заимствано е. Оригиналът е творба на Марко д’Аграте от 1562 г. и е изложен в трансепта на Миланската катедрала. Все се надявах някой ден да я посетя, но вече не виждам как ще се случи. Работех по снимки. Странно — а може би не толкова странно, като се замисля — никой никога не пожела да я купи. Не съм сигурен обаче, че бих я продал, дори ако някой я беше поискал. Е, вероятно зависи какво щяха да ми предложат. Чувствайте се свободен да назовете цена, ако ви се прииска.

— Не, но ви благодаря — отвърна Паркър. — А всъщност кой купува творбите ви? — попита той, като откъсна поглед от дърворезбата.

— О, предимно църкви, въпреки че тук няма много, които да го правят — повечето не одобряват идолопоклонничеството. Някои колекционери. Продавал съм дори на барове и ресторанти, все пак тези статуи не са благословени… Но притежават някаква сила, без значение дали са пръскани със светена вода, или не. Правя повече, отколкото някога бих могъл да продам. Те бдят над мен. Когато някоя си замине, изработвам друга, но винаги гледам да пазя няколко в резерва.

Той протегна ръка.

— Казвам се Томас Рикет.

— Чарли Паркър.

Двамата си стиснаха ръцете.

— Знаете ли, че името ви е като на…

— Знам.

— Сигурно сте го чували и преди.

— Няма лошо. Моето име е почти също като на болестта^[1], но баща ми твърдеше, че имаме връзка с генерал Джеймс Брюъртън Рикетс, който се е бил на страната на Съюза в Гражданската война. Държеше на версията си пред определени кръгове от фамилията, като внимаваше от коя страна на линията Мейсън-Диксън^[2] се намира. Искате ли кафе или нещо друго?

— Кафе, моля.

— В картонена чаша или цивилизован порцелан?

— Порцелан, ако не ви затруднявам.

— Ни най-малко. Обикновено жена ми се грижи за тази част от бизнеса, но тя се е заприказвала със сестра си.

Рикет мина зад щанда и наля кафето.

— Нещо сладко?

Паркър си поръча парче кейк, въпреки че не беше гладен. Просто му стори редно да направи някакъв оборот на Рикет.

— Необичайна комбинация — отбеляза той. — Кафене и религиозна работилница.

— Кафенето води клиенти, които понякога си купуват сувенири. — Той махна с ръка към лавиците до вратата, отрупани с малки разпятия, сцени от Рождеството, статуетки на Богородица с вендузи, с които да се закрепят на таблото на колата. — Може да изглежда странно, но върши работа.

Рикет сервира кекса в стара порцеланова чиния.

— Откъде сте?

— От Портланд, Мейн.

— Какво ви води насам?

— Работа.

— Аха? — Рикет кимна учтиво, подканвайки Паркър да продължи, ако желае.

— В окръг Пласи — добави Паркър.

Реши, че няма да навреди. Все още знаеше твърде малко за Пласи, освен това, което бе чул от Алвин Мартин.

— Значи, почти сте стигнали. Още километър и половина и сте в Пласи. Оттук дотам са само дървета.

— Не попитахте по каква работа идвам.

— Защото, ако е свързано с Пласи, предпочитам да не знам.

— Може да съм търговец.

— Нямате вид на такъв. Приличате на човек на закона.

— Частен.

— Като по телевизията.

— Същото.

Паркър отпи от кафето си и пробва кекса от любезност. Беше вкусен, така че хапна още.

— Често ли ходите в окръг Пласи?

— Не — отвърна Рикет.

— Звучите доста категорично.

— И още как.

Изражението на Рикет остана непроменено: добронамерено, усмихнато и много, много предпазливо по отношение на това, което криеше.

— Виждам, че носите кръст — каза той.

Яката на Паркър беше отворена и разкриваше малкото кръстче на шията му.

— Да.

— Изглежда старо.

— Византийско.

— Е, значи, е старо. Носи ли някакъв смисъл за вас?

— По-точно?

— Християнин ли сте, или е просто красиво бижу?

— И двете, бих казал.

— Добре. Няма нищо лошо в красотата, ако се използва правилно, но вярата е тази, която вдъхва сила на нещата. Вярвам, че Божият дух населява всеки от тези светци и ангели. Затова не се притеснявам, че ще отидат в луксозни ресторанти или мрачни барове, които се опитват да си купят малко атмосфера. На хората там няма да им навреди, ако някой светец ги държи под око.

В думите му за силата на вярата Паркър долови нещо познато, което бе чул от устата на Уилямсън, и отново се замисли за Мъртвия крал в Отреза.

— Непременно носете този кръст, където и да отидете — продължи Рикет.

— В окръг Пласи?

— Да, в окръг Пласи. Ако сте тръгнали натам и представлявате закона, частно или не, ще се натъкнете на Отреза.

— Вие знаете за тях?

— Повечето хора в окръга и по неговите граници знаят за Отреза.

— Престъпници ли са?

— И не само.

— Какво имате предвид?

— Знам само това, което ми казват светците — отвърна Рикет.

— И какво ви казват те?

— Че не съм единственият наоколо, който вярва в силата на идолите.

Паркър понечи да каже нещо, но Рикет вдигна предупредително ръка.

— Не, знам какво е на езика ви, но не изричайте това име на глас. Тук идват всякакви хора — туристи, пътници — и си мислят, че виждат работилница, магазин, колекция. Но всъщност не е така. Ще пробвате ли да отгатнете какво е, господин Паркър?

— Защита?

— Цяла армия — потвърди Рикет. — Само и само да държи далеч това, което живее в Отреза.

Той посегна към чашата на Паркър.

— Още кафе?

— Не, благодаря. Достатъчно ми беше. Приключих и с кекса — добави той, въпреки че беше очевидно, все пак в чинията му бяха останали само трохи.

Рикет взе чашата и чинийката и ги сложи в съдомиялната под плота. После погледна часовника си.

— Съмнявам се, че ще има повече клиенти тази вечер. Време е да затварям.

Паркър схвана намека, че трябва да си върви. Имаше още въпроси, но беше ясно, че няма да научи повече от Рикет. Тръгна към вратата, следван от домакина.

— Съжалявам за статуята — каза Рикет, когато Паркър отвори вратата.

— Защо?

— Одраният мъж. В очите ви видях как ви се отрази. Не направих веднага връзката. Името ви ми беше познато, но не заради музиката^[3].

— Светците ли ви казаха?

— Може би. Иначе нямаше да говоря толкова открито с вас.

Двамата се вгледаха в мрака на изток, където дебнеше Отрезът.

— Някога си мислех, че става въпрос за добро и зло — каза Рикет, — но не е така.

— Мислите ли?

— Има вид зло, което дори не е противоположност на доброто, защото доброто няма никаква връзка с него. Това е поквара в самото сърце на съществуванието, родена със самата вселена. Разложението, към което клонят всички неща. То е и винаги ще бъде, но в смъртта си го оставяме след себе си.

— А докато сме живи?

— Настройваме душата си срещу него, светците и ангелите си — също. — Той потупа Паркър по рамото. — Особено унищожителите.

Паркър се качи в колата си и запали. Миналото е по-реално от настоящето, помисли си, и всеки носи историята си със себе си. Излезе от паркинга и зави надясно. Беше изминал вече над половин километър, когато табелата на заведението угасна и на пътя останаха само неговите фарове. Едва тогава Паркър осъзна, че всички изображения в работилницата на Рикет гледаха на изток.

Към Отреза.

Към Мъртвия крал.