Ед О'Конър
Отровна приспивна песен (8)

8

Обикновено петък беше истински кошмар. Пазарните индекси се държаха хаотично следобед, когато стотици търговци се връщаха по бюрата си, погълнали поне два литра бира. Освен това денят бе слънчев. Баровете около Канари Уорф вече бълваха хора по алеите на доковете. В четири и половина Фалън се отказа и реши да се присъедини към тях. Навлече сакото на тъмносиния си костюм и обяви по интеркома на търговския отдел, че си тръгва:

— Отивам на кръчма. Предлагам и вие да се присъедините, скапаняци такива.

Обидени, но свободни да правят каквото си поискат, изморените търговци се отказаха да се опитват да проумеят объркания петъчен пазар и тръгнаха към вратата.

Саймън Крауч стоеше в далечния край на търговския отдел. Очите му още пареха. Стомахът му все още бе мъчително стегнат. Видя как Фалън излиза от кабинета си, придружаван от Дани Планк, който подтичваше, за да върви в крак с него. Планк попита нещо Фалън и го тупна по гърба, когато чу отговора. Крауч знаеше, че говорят за Лиз. Догади му се. Тя щеше да се превърне в поредната мръсна легенда, която да подхранва култа към Фалън. А той щеше да бъде безименният окаяник от „Плащания“, с когото всички щяха да се подиграват, когато повтарят историята.

Не беше склонен да приеме това. Олдо се съгласи да се срещнат в шест часа. Имаше план. Лошо му се пишеше на Фалън.

Повечето брокери от третия етаж скоро се присъединиха към Фалън и Планк в „Корни енд Бароу“. Времето минаваше. Фалън бе обзет от изблик на щедрост и купи три кани бира, които бяха приети жадно и без благодарност. За себе си поръча хубава японска бира. Поднесоха му я в заскрежена чаша, леденостудена. Беше хубав жест. Фалън обичаше да демонстрира щедростта си пред дребните хорица. Те мислеха, че това го прави един от тях, но той знаеше, че всъщност става дума за контрол.

Високият и надменен Петер Рихтер се приближи и застана отстрани до Фалън. Беше амбициозен и агресивен, най-младият директор в „Продажби и търговия“.

— Хайде, човече! — проехтя гласът на Рихтер. Бизнес колежът в Харвард не бе успял да заличи напълно немския му акцент. — Кажи, изтряска ли я?

Фалън се наслаждаваше, че е център на внимание.

— Що за въпрос е това? — ухили се той многозначително.

— Изтряскал си я. — Рихтер се обърна към Планк. — Направо не е за вярване какъв късмет има този кучи син!

Планк сериозно кимна в знак на съгласие.

— Срамота. Такова хубаво и невинно момиче.

Фалън едва не се задави с бирата си.

— Моля те! Невинна ли? Тя направо ме разкъса.

— Покажи ни, човече!

В отдалечения край на бара Саймън Крауч поръча голяма халба „Хайнекен“ за себе си и водка „Мюл“ за Олдо. Наблюдаваше брокерите, които се заливаха от смях. Извиси се насмешливият глас на Фалън:

— Разкарайте се! — кресна той. — Яд ви е, защото оставате на сухо.

— Това са глупости, човече — подразни го Рихтер. — Никого не си изфраскал.

— Няма да говориш така, когато си видиш премията — ухили се Планк.

Фалън не обичаше да му се подиграват. Той беше бог. Щеше да направи откровение пред невярващите.

— Добре, тогава — свали той сакото си и повдигна задната част на ризата. — А какво ще кажете за това?

Дори Крауч можеше да види сърдитите червени драскотини по гладкия гръб на Фалън. Разпозна ги. Преди шест месеца той самият имаше такива и ги носеше гордо, като че ли бяха орден. Преглътна горчивата слюнка, която изведнъж се надигна в гърлото му. Олдо го стисна за ръката и го издърпа извън бара. Виковете на брокерите ги сподириха навън.

Пред бара имаше малка площадка, която гледаше към доковете. Олдо замъкна Крауч там и го притисна към стената. Приятелят му всеки миг щеше да избухне. В зачервените очи на Крауч напираха сълзи.

— Негодник! — изплю той думите в лицето на Олдо. Приятелят му усети вкуса на бирата. — Ще му откъсна главата.

Олдо отново притисна Крауч към стената.

— Не ставай глупав. Вече говорихме за това. Ако искаш да си върнеш, трябва да действаш умно.

Олдо бръкна в десния джоб на сакото си и извади прилежно сгънато квадратче от тънко фолио. Тялото на Крауч започна да се отпуска, докато наблюдаваше как приятелят му дискретно развива сребристата хартийка.

— Какво е това? — попита Крауч и избърса гневните сълзи от лицето си.

Олдо вдигна развитото пакетче към Крауч, за да го разгледа.

— Това, приятелю, е отмъщение.

Върху тънкото фолио имаше три бели хапчета.

Откъм бара се разнесоха викове. Крауч различи гласа на Планк, който се издигаше над врявата. Надникна вътре през входната врата.

— За бога, Макси, трябваше само да я чукаш, не да я убиваш! — викна Планк и пръски бира поръсиха компанията.

— Какво да ви кажа? — гордо отвърна Фалън. — Тя не беше на себе си. Истински дар божи!

— Да го отпразнуваме! — Петер Рихтер разплиска чашата си с водка върху очилата на седящия до него брокер. — За члена на Макс, който отказва да предаде богу дух.

Разнесе се вълна от смях. Макс обожаваше това — малките хорица, които го боготворят. Чувството, че ги държи под контрол.

Навън Саймън Крауч се опита да овладее чувствата си и взе фолиото от ръцете на Олдо.

— Какво си намислил? — дрезгаво попита той.

Олдо метна бърз поглед около себе си.

— Ще видим сметката на негодника. Ще го мушнем в питието му. Ще му разбъркаме мозъка.

— Майтапиш ли се?

— Да ме виждаш да се смея?

Крауч взе едно от хапчетата и го завъртя между палеца и показалеца си.

— Какво е това?

— Може да се каже, че са експериментални — усмихна се Олдо. — Наричаме ги „лоботомия“. Активната съставка ни е стар познайник — диетиламид на лизергиновата киселина.

Крауч се отнесе с пренебрежение:

— Искаш да дадеш на този гадняр някаква киселина? — попита той и върна хапчетата на Олдо. — Чиста загуба на време. Иде ми да му смачкам главата, а не да го изпратя в страната на мечтите за няколко часа.

— Това не е обикновена киселина. Средната доза ЛСД, която се продава на улицата, е между двайсет и осемдесет микрограма, нали? Тези малки красавици — с благоговение вдигна той хапчетата в дясната си длан — съдържат всяка по двеста микрограма. Освен това знам от сигурно място, че вътре има и някои други симпатични химически добавки. Това не е за развлечение, Краучи. Тези са само за особени случаи. Дори аз не бих ги взел. Всъщност ти предлагам хубаво да си измием ръцете, след като се отървем от тях. Ти искаш да си го върнеш на този тип. Хапчетата ще го снабдят с постоянно главоболие.

Крауч се колебаеше. Не го беше планирал така. Искаше само да изтрие глупавата самодоволна усмивка от лицето на Фалън, да усети как челюстта на мръсника изхрущява под юмрука му. Може би все още имаше някакъв начин да го постигне.

— Ще го убият ли? — попита той след кратък размисъл.

— Едва ли. Само че няма да може да пише концерти за пиано. Може дори да му стане трудно да си връзва връзките на обувките. Пускаме ги в питието му. Изолираме го и когато главата му се завърти, хубавичко ще го обработим. Знам едно местенце.

— Аз ще го направя. — Крауч грабна хапчетата от ръката на Олдо и се върна в кръчмата.

Брокерите бяха доста наквасени и блажено се носеха по вълните на цял океан от бира. Врявата, която вдигаха, отекваше дразнещо в цялата кръчма. Макс усещаше, че главата му се завърта, и остави наполовина изпития си „Гинес“ обратно на бара. Рихтер нападна първи:

— Британците са големи лигльовци! — ревна той.

— Какви ги дрънкаш пък сега? — изръмжа му в отговор Планк.

— Не можете да си допиете пиенето — посочи знак към виновната чаша на Фалън. — Всички го знаят.

— О, а вие американците можете, така ли? Не ме разсмивай — насмешливо изсумтя Планк.

— Аз съм наполовина германец, наполовина японец, човече — победоносно се изхили Рихтер.

— Ама че скапана комбинация! — изстреля в отговор Планк.

Рихтер подмина обидата и се обърна към Фалън:

— Кога ще подхванем сделката с „Фултън Стийл“?

Макар и със замъглено съзнание, Фалън веднага застана нащрек — като фарове, които пронизват мъглата.

— В сряда. Стига да получим одобрението на борда.

Рихтер изсумтя:

— Човече, тази работа е кандидат да се превърне в дойната крава на годината. Вече усещам да ми мирише на пари — каза той и доля чашата с водка на Фалън.

— Ще стане, ако вие, капучино бойците, си дадете зор да продадете стоката — изгърмя гласът на Планк.

— Виж какво, в кърпа ми е вързано — заяви Рихтер и гаврътна голяма глътка водка. — Клиентите ми са един път, човече.

Планк не се впечатли особено.

— Ти не можеш да продадеш и чекия в затвора, приятелю.

Крауч стоеше наблизо. Държеше трите хапчета в лявата си ръка. Чакаше и наблюдаваше чашата с „Гинес“ на Фалън.

— Млъкнете! — провикна се Фалън и се опита да насочи вниманието си към мобилния си телефон. — Тя току-що ми изпрати съобщение.

— Ама че лепка!

Фалън примижа срещу екранчето.

— Вкъщи съм. Чакам.

— Глупости!

— Сериозно ви казвам. — Той се наведе напред, а Рихтер и Планк се скупчиха около него и се напрегнаха да разчетат текста на екрана. — Ще ви кажа и още нещо. — От джоба на сакото си Фалън извади малко прозрачно найлоново пликче, пълно с някакъв бял прах. — Смръкнах си малко от гърдите й, преди да се хванем на работа. Запазих малко и за нея тази вечер.

Крауч се приближи към тях отзад, мина покрай гърба на Фалън и пусна трите хапчета в бирата му. Без да се обръща, той се запъти към мъжката тоалетна и изми ръцете си под студената струя. Сърцето му биеше до пръсване. Наложи се да мобилизира волята си. Искаше му се да стовари юмрука си в тила на Фалън, докато минаваше край него. За един ужасен миг се зачуди дали питието внезапно не бе променило цвета си или пък не се бе разпенило и разляло от чашата. Дали някой го беше видял? Поколеба се и се вгледа в отражението на мършавото си лице в огледалото, несигурен какво да прави оттук нататък.

В бара Фалън тържествуваше.

— Нали ви казах, момчета. Направо си умира за това.

— Жестоко парче — с искрена завист каза Планк. — Имам красива жена и две прекрасни деца, обаче трябва да призная, че с удоволствие бих я опънал.

— По-късно ще намина за по още няколко бири. — Макс се облегна на бара, когато от изтощението стаята се завъртя пред очите му.

— В това състояние няма да можеш дори да си свалиш гащите.

— Какви ги дрънкаш? — с шеговито възмущение отвърна Фалън. — Само загрявам. — Той се пресегна назад и взе „Гинеса“ си от бара. — Обаче езикът ми е като шкурка — отбеляза той и жадно отпи два пъти от тъмната течност. Зяпна от удивление. — За бога, Рихтер, колко водка си ми сипал?

Рихтер сви рамене:

— Само капчица, човече. Англичаните наистина са лигльовци.

Фалън потрепери:

— Има вкус на бензин. — Той пресуши остатъка от питието си и се намръщи, когато то изгори гърлото му.

Саймън Крауч мина покрай тях и забеляза празната чаша на Фалън. Планк пък забеляза него.

— Как си, Краучи? — попита той.

Крауч не отвърна и се запъти към другия край на претъпканата кръчма.