Ед О'Конър
Отровна приспивна песен (12)

12

В понеделник сутринта Макс излезе навън, облечен с джинси и пуловер. Беше забравил да си обуе обувките и усещаше земята много студена. Спря едно такси и даде някакъв адрес на шофьора. Трудно му беше да говори — беше невъзможно да изрече странните и красиви фрази, които непрекъснато се подреждаха в главата му. Бяха парченца от пъзел — тресчици памет и познания, които бавно се съединяваха през вълните на болката.

Пътуването из Западен Лондон му се стори странно. Струваше му се, че вижда всичко като на негатив. Улиците и лицата изглеждаха безцветни и безизразни, сякаш бяха застинали в бялата светлина на някаква експлозия — един безизразен и безцветен град. Приличаше на сива пустош от мобилни телефони и скитащи кучета, смачкани костюми и дребни монети, сандвичи със сирене и билети за метрото. Доскуча му, той се унесе и засънува храм, който да отговаря на неговата наскоро появила се божествена природа.

Половин час по-късно таксито спря пред Британския музей. Междинното стъкло се плъзна назад.

— Седемнайсет лири и петдесет, приятел — изграчи шофьорът през рамо.

Очите на Макс се опитаха да се ориентират в новата обстановка.

— Къде сме?

— Пред Британския музей на Ръсел Скуеър. Това пишеше на листчето, което ми даде.

Това е гадно мръсно такси. Учуден съм, че изобщо си в съзнание.

— Какво каза? — ядосано се извърна шофьорът.

— Нищо не съм казал — отвърна Макс и също се огледа, за да види откъде идва гласът. — Ето ти малко пари — подаде му той една банкнота. — Задръж рестото.

— Но това са двайсет и пет лири, приятел! — провикна се шофьорът, докато Фалън слизаше.

Макс се опита да се отърве от объркването. Запази равновесие на тротоара и вдигна поглед към внушителната бяла постройка на Британския музей, докато таксито потегляше зад гърба му. Не виждаше никакви попита.

Беше му по-трудно да се оправи със стълбите до главния атриум, отколкото бе очаквал. След като стигна в покритото с купол остъклено пространство, той се озова срещу бюрото за справки. Оттам му се усмихваше жена на средна възраст.

— Струвате ми се, че сте се объркали — обади се тя, вперила с интерес поглед към босите му крака.

Макс кимна.

— Вие можете да ми помогнете. Търся господин Бог.

— Моля?

— Търся експедицията за господин Бог — изрече той и внезапно собствените му думи му се сториха объркващи, докато не си спомни за непроницаемостта на божествения език, който беше усвоил.

— А! — възкликна жената. — Експозицията „Богове и митове“. — Подаде му една безплатна програма и посочи отвъд атриума: — На горния етаж е. Качете се с асансьора. Отидете до Римска Британия и следвайте знаците.

Половин час беше нужен на Макс, за да открие експозицията. Имаше смътна представа какво търси — откъслечен спомен от детството, една разказана от майка му история. Трябваше да запълни празните места, но подробностите му убягваха. Даде си сметка, че се взира в парчета от глинени съдове и странни монети в остъклени витрини, в гравирани животински фигури и в бронзови статуи. Нито едно от тези неща не му се струваше смислено — бяха разчленени и приличаха на развалините от експлозия, пръснати във времето. Монети от Месопотамия, статуетки от Египет, накити и дръжки на мечове, изровени от древните земи и абсурдно изложени в лондонския Камдън.

Край него мина група туристи. Реши да тръгне с тях. Пълният и задъхан екскурзовод говореше със стържещ американски акцент, който проряза шепнещото съзнание на Макс като огнемет.

— Последната група артефакти са свързани с древни хиндуистки религиозни текстове и митове — каза екскурзоводът и направи знак на групата да застане около голяма стъклена витрина. Макс си проправи път към първите редици. — През деветнайсети и в началото на двайсети век британците са ограбили много хиндуистки религиозни центрове в Индия и в Кашмир. По време на тези нелегални разкопки са открити изключителни предмети на изкуството, свързани с древната Ведийска цивилизация. Музеят избра артефактите, които виждате изложени във витрината, като илюстрации на сцени от Ригведа. Това е свещен текст на санскрит, написан две хиляди години преди раждането на Христос.

Макс впери поглед във витрината. Вниманието му бе привлечено от малка дървена статуетка, висока двайсетина сантиметра. Беше я виждал и преди — на снимка в една от книгите на родителите си. Изображение на хиндуисткото божество Сома. Името му беше познато. Изведнъж си спомни конкурса за костюми, който се бе състоял преди около трийсет години в английското училище в Делхи. Всяко от децата, които учеха там далеч от родината си, беше дошло, маскирано като персонаж от хиндуистката митология. Приятелят му Джош Гулд беше Индра, малката Кати Дезбъроу беше един неправдоподобен Шива. Майката на Макс го бе издокарала като Сома, бога на растенията и на луната. На главата си той имаше висока шапка с изкуствени накити, бяла издуваща се туника и пластмасов колан, който бе боядисан със сребърна боя. Носеше красиво червено цвете с тежък цвят. Спечели конкурса. Костюмът му беше най-красив от всички. Макс внезапно си спомни, че бе сънувал как майка му стои на върха на планината и в очите й се чете огромна гордост.

Стъписан, той наблюдаваше как светлинките в очите му се вихрят около лицето на дървената икона. Неговото лице. Опита се да прочете напечатания текст върху картончето, поставено до релефа: Сома, хиндуисткият бог на растителния свят, е описан в повече от 120 стиха на Ригведа. Смятало се, че другите божества стават безсмъртни, след като погълнат есенцията на Сома. В Ригведа се описва смесването на сока от растението сома с мляко и извара, за да се получи амброзията на безсмъртието.

Сега вече Макс си спомни легендата за Сома. Странното божество, чието съществуване беше неотличимо от напитката, подхранваща безсмъртието на боговете. Сома, създадена от разбиването на млечния океан. Той беше пил от сома. Беше видял лицето на бога във видението си.

Собственото си лице.

Спомни СИ как една кола се гмурва в черната вода — гъста кална вода като мляко с шоколад, което запушва гърлото му. Чу тихия крясък на раждането си.

Знанието изплува от паметта. Най-сетне разпозна познанието, което винаги бе притежавал, без да подозира. То се отключи. Вече си спомняше.