Ед О'Конър
Отровна приспивна песен (67)

67

Алисън Декстър най-сетне се върна в апартамента си малко преди три часа сутринта. Старателно провери външните прозорци, преди да влезе. Апартаментът беше празен. Бе почистила част от неразборията, която Уилис бе сътворил по-рано, но не можеше дори да помисли за лягане, преди отново да въдвори безукорен ред в помещенията.

Събра с прахосмукачката парчетата счупено стъкло от килима в дневната и помете ориза, който Уилис бе разпилял върху пода на кухнята. След час усилена домакинска работа Декстър си позволи лукса да си вземе душ и се загърне в любимия си халат. Знаеше, че ще й е трудно да заспи. Дълго време щеше да е необходимо, за да осмисли драматичните събития от деня. Освен това я чакаше още работа.

Декстър съзнаваше, че е пристрастена към Марк Уилис. Беше се влюбила в него, когато беше силно уязвима и изживяваше болезнен преход. За известно време той заглаждаше острите ръбове на живота й и й осигуряваше закрилата, която винаги й бе липсвала. После се пристрасти към това да не бъде с него. В продължени на осем години бе позволила на съзнанието си да се скита заедно с него в мрачни кътчета, когато се чувстваше най-слаба. Споменът й причиняваше силно вълнение и тя го връщаше на безопасно място, където можеше да го контролира. Запита се дали не е изпитвала удоволствие от овладяната болка — дали мисълта за него не бе психологическото съответствие на това, че си порязваше ръцете. Когато го видя отново, играта й се обърка.

Марк Уилис беше като черна дупка в съзнанието й — болезнено съсредоточаване, което изсмукваше здравия й разум, а не предлагаше нищо в замяна. Декстър се оттегли в спалнята си и взе последния си дневник. Описа събитията от деня лаконично и прецизно. Осъзна, че нарежда на мислите си да се опитат да намерят решение на проблема — като математик, който постепенно решава сложно уравнение. Даде си сметка, че спомените й за Уилис се дължат на факта, че нереално го бе идеализирала. Декстър с горчивина си припомни времето, когато Уилис беше напуснал полицията. Случайно беше открила, че Парк дьо Бют-Шамон, мястото, откъдето й бе останал най-скъп спомен, само по себе си също не бе истинско. Стръмните склонове и островчетата от трева всъщност бяха скулптурирани върху останките на стара каменна кариера и пресушена местност.

Декстър постепенно си даде сметка, че споменът й се гради върху противни неща, че представата, която пази в съзнанието си за Уилис, е изкуствена, че дъщеря й, която беше убила, е зачената от един мръсник. Знаеше, че е време веднъж завинаги да изтръгне Уилис от живота си. Беше записала два телефонни номера в полицейския си бележник, след като Уилис я бе оставил потънала в сълзи предишната вечер.

Сега, изтощено овладявайки затормозените си мисли, Декстър се унесе в сън, докато се двоумеше на кой да позвъни.