Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Андъруд и Декстър (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Acid Lullaby, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2022)
Разпознаване, корекция и форматиране
VeGan (2022)

Издание:

Автор: Ед О'Конър

Заглавие: Отровна приспивна песен

Преводач: Надежда Розова

Година на превод: 2004

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателство Весела Люцканова

Град на издателя: София

Година на издаване: 2004

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: Инвестпрес АД

Художник: Валентин Киров

ISBN: 954-311-023-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13869

История

  1. — Добавяне

30

Четирийсет минути по-късно Декстър седеше в своето мондео в един тъмен ъгъл на паркинга на „Медоувю“. Паркингът представляваше огромна бетонена тундра, която се простираше зад търговския център „Медоувю“ в Ню Болдън. Декстър беше сигурна, че точно това място се криеше под съкращението ПМ в бележника на Иън Старк. Сега тя щеше да се яви на срещата вместо Иън Старк. Номерът на мобилния телефон до съкращението й подсказа и кого да очаква.

Върху предното й стъкло се лееше дъжд. Колата тихичко бръмчеше. От време на време Декстър пускаше чистачките и съзираше за кратко отражението си върху тъмното стъкло. Образът изчезваше толкова бързо, колкото се появяваше. Английският дъжд винаги знаеше къде да я открие.

В десет и четири минути един ланд роувър „Фрийландър“ влезе в паркинга и спря на петдесетина метра от нея. Декстър се наведе напред и се взря през стъклото, когато Марк Уилис слезе от шофьорското място. Той се огледа подозрително, а после, явно доволен, метна ядосан поглед към небето и се върна в джипа си.

Декстър се поколеба, защото не беше сигурна как да постъпи. Имаше опасност да не успее да се овладее, а тази перспектива я изпълваше с тревога. Опита се да осмисли чувствата си. Разпозна страх, отвращение и, за свой срам, вълнение. За части от секундата си припомни един огрян от слънцето парк, един тревист бряг, притиснат плътно до гърба й, Марк Уилис, проникнал в нея, и наболата му брада, която драскаше бузите й.

Майната му.

Алисън Смелата излезе от колата на дъжда и се запъти право към джипа. Потропа на матовото стъкло откъм мястото на шофьора. Електрическият прозорец се смъкна на няколко сантиметра.

— Не тази вечер, миличка — каза Марк Уилис отвътре. — Няма да платя нито пени.

— Излез от скапаната кола! — изсъска Декстър. — Полиция.

Отстъпи назад, когато вратата се отвори. Знаеше прекрасно на какво е способен Марк Уилис. Той изхвърли цигарата си извън колата. Тя изсъска върху мократа настилка и угасна, когато той се показа навън. Беше висок, имаше късо подстригана черна коса и бдителния поглед на детектив, какъвто беше някога.

— Какъв е проблемът, полицай? — примижа под тъмните струи на дъжда към фигурата на Декстър. — Може ли да видя някакъв документ за самоличност?

— Много добре ме познаваш — твърдо заяви Декстър.

Очите на Уилис се спряха върху лицето на Декстър. За миг изглеждаше изненадан, сетне по устните му бавно се разля усмивка.

— Не мога да повярвам! — Той се наведе, за да я целуне, но Декстър рязко се отдръпна. — Ти ли си, партньоре?

— Не ме наричай така! — предупреди го Декстър, потискайки чувствата си.

— Ти винаги си била моята малка лондонска партньорка, Декси — настоя той.

— Какво правиш тук?

— И аз мога да те попитам същото.

— Ти вече не си ченге, за разлика от мен. Тук съм по работа. Какво е твоето обяснение?

Уилис подмина въпроса.

— Разбира се! — плесна се по челото Уилис с насмешка. — Забравих, че те преместиха на село.

— Сама пожелах да ме преместят.

— Ама разбира се — замислено потърка брадичката си Уилис. — Кофти работа.

Декстър нямаше желание да обсъжда тази тема.

— Това е минало — каза тя. — Ти също беше минало до този момент.

— Нали знаеш какво казват: стара любов ръжда не хваща. — Зад прикритието на усмивката си Уилис се опитваше да си обясни как го бе открила Декстър. Много други хора се опитваха да направят същото. Трябваше да разбере. — Знаеш ли к’во, партньоре — поде той на острия акцент, характерен за квартал Хакни, от който така и не бе успял да се избави, — отседнал съм в едно хубаво малко хотелче. Защо не идем да пийнем по едно? Да си припомним старите времена.

Предложението му беше мъчително за Декстър.

— Няма да стане. Защо си уреждаш срещи с Иън Старк?

Е то какво било. Само да се докопам до Старк, ще му счупя главата.

— Никога не съм чувал това име — изсумтя Уилис.

— Не ме прави на глупачка. Той е наркопласьор точно като теб.

— Партньоре, ти ме обиждаш — подигравателно притисна ръце към сърцето си той.

— Имаш уговорена среща с него тук.

— А ти имаш грешка.

— Нямам. Не и този път. Старк е мъртъв. Някой се е опитал да му отреже главата. И кой изпълзява от дупката си в този момент — Марк Уилис, едно провалило се ченге, най-долнопробната стока на Хакни.

— Значи съм заподозрян? — усилено и бързо мислеше Уилис. Старк беше мъртъв. Смъртта му представляваше едновременно проблем и нова възможност.

— Все още не съм сигурна.

— Ами тогава ме арестувай. — Той огледа празния паркинг. — Обаче не виждам униформени помощници, така че малката ми партньорка може и да се позатрудни в тъмното.

— Не ме изкушавай.

— Честно казано, партньоре, впечатлен съм — наклони се той назад към мокрия калник на джипа. — Да дойдеш сама в тази тъмница. Значи вече не сънуваш кошмари?

— Майната ти!

Уилис се почувства по-уверен. Започваше да му се изяснява, че Декстър не разполага с улики срещу него, че е дошла просто за да поразузнае и да се подмокри в името на доброто старо време.

— Често ме събуждаше с писъците си. Добре че бях там, за да те утешавам. Ама по онова време и на теб ти харесваше да се държиш за чепа на някой полицай. Особено когато лошият чичо Винс те навестяваше в страната на сънищата.

Декстър се опита да овладее яростта си.

— Искам още тази нощ да напуснеш Ню Болдън.

— Тази дупка не е достатъчно голяма и за двама ни, така ли?

— Още тази нощ! Или ще те закопчая, кълна се.

— Не знам, партньоре. Имам малко работа тук. Може би ще поостана няколко дни. Мислех, че ще се зарадваш на компанията на стар приятел. Говори се, че си станала малко особена, след като напусна големия град — че си си отрязала косата и си станала доста дръпната. Сигурно не ти е лесно сред местните диваци.

Декстър свали полицейската радиостанция от колана си.

— Декстър до централата. Необходима ми е незабавна помощ на паркинга на „Медоувю“.

— Прието — изпращя радиото в отговор. — Изпращаме незабавно.

Уилис се ухили. Знаеше кога е време да си върви. Последното нещо, от което се нуждаеше, беше цяла армия усърдни полицаи, които да разфасоват джипа му. Качи се вътре и каза:

— Ще тръгвам, партньоре. Знаеш телефона ми, ако се почувстваш самотна.

Двигателят забоботи и Уилис бързо даде на заден. Натисна клаксона и примигна с фаровете към Декстър, докато потегляше.

— Контролна зала до Декстър — изпращя глас от радиостанцията. — Отговорете, моля.

— Слушам. — Декстър наблюдаваше как джипът изчезва в мрака.

— Тръгва мобилна част. Очаквано време на пристигане — пет минути.

— Отменете тръгването — каза Декстър. — Фалшива тревога.

— Прието.

Мокра до кости и изтощена, Алисън Декстър се върна до колата си и тежко се отпусна вътре. Запали двигателя. Топъл въздух лъхна в лицето й от мощното парно на автомобила. Затвори очи.

Топлият въздух погали кожата й като диханието му. Беше оживен ден в Париж и Парк дьо Бют-Шамон беше претъпкан целия следобед. Сега, в оранжевата светлина на ранната привечер, паркът беше почти празен. Тя обичаше парка заради стръмните му хълмове и странности. Лъкатушещите тревисти брегове и криволичещите пътечки създаваха много усамотени кътчета. Бяха лежали по гръб и се бяха наслаждавали на странните каменни лица в парка, на белведерите и на естрадите за оркестрите.

Усети мириса на шампанско в дъха на Марк, докато езикът му изучаваше устата й. Тялото й се извиваше под него, а роклята й се бе вдигнала до кръста. Беше свалил бикините й и бе проникнал в нея. С гърба си усещаше студената трева.

Смътно си даваше сметка за неясния силует на Париж, за далечния латински шум от маршируващия оркестър, за пчелите и аромата на лосион за след бръснене, за чистото и съвършено щастие.

Осем години по-късно на един пуст и окъпан от дъжда автомобилен паркинг Алисън Декстър се опитваше да проумее смесените си чувства, докато докосваше мястото, където бебето на Марк Уилис бе расло вътре в нея.

 

 

Уилис се отдалечи от Декстър с висока скорост, след това направи обратен завой и премина през объркващ лабиринт от задни улички, докато не видя отново входа на паркинга. Спря и започна да наблюдава.

Алисън Декстър, вечният прът в колелата.

Питаше се какво знае тя за отношенията му със Старк, за проблемите му в Лондон. Не можеше да рискува в Лондон да узнаят къде се намира. Логиката му подсказваше, че е време да изчезва. Със сигурност не му трябваше ненужно внимание от страна на полицията, а най-малко от страна на полицайка с развихрили се хормони. Трябваше да обърне положението в своя полза.

Но все пак, Иън Старк беше мъртъв. На Уилис всъщност не му пукаше особено за смъртта му, а за сто и двайсетте хиляди лири, които Старк му дължеше. Имаше да плаща важни дългове, при това бързо. Тук виждаше златна възможност. Подозираше, че Декстър не е запозната с подробностите от сделките му със Старк — в крайна сметка, ако знаеше, досега да са го окошарили. Старк пък беше достатъчно умен, че да държи деловите си документи и парите в апартамента си. Уилис си даваше сметка, че ще трябва да поеме някои рискове, ако иска да открие скривалището на Старк. Но знаеше и точно какво го очаква в Лондон, ако не успее да го намери.

Напрегна се, когато видя фаровете на мондеото на Декстър да осветяват пътя пред него. Пусна я да се отдалечи на достатъчно разстояние от „Медоувю“ и от мястото, където се намираше той, преди да запали собствената си кола. Спазвайки предпазлива дистанция, Уилис проследи Декстър до дома й.