Ед О'Конър
Отровна приспивна песен (72)

72

Пет дни след това в една сива сутрин полицай Сойеруайн позвъни на вратата на апартамента на Дорийн О’Риордан в Морли. Чу как нещо изскърца зад вратата и знаеше, че тя го наблюдава през шпионката. Опита се да изглежда безобидно, доколкото беше възможно в тъмносинята му униформа. Искаше да говори с нея. Беше важно да го пусне вътре. От другата страна на вратата Дорийн се поколеба и прокле лошия си късмет. Беше първият ден от отпуската й — полетът й беше след девет часа, а още не беше готова с багажа си. Беше решила, че полицията ще я остави на мира, че ще може да избяга в мечтата си две седмици. Звънецът отново иззвъня. Сложи верижката и отвори вратата.

— Да? — каза тя през пролуката на Сойеруайн.

— Госпожице О’Риордан, аз съм сержант Сойеруайн. Срещали сме се в дома на Мери Колсън. Може ли да поговорим?

— Спешно ли е? — попита Дорийн. — Много съм заета. Бързам за самолета.

— Ще отнеме съвсем малко време.

С въздишка на досада Дорийн махна верижката и отвори вратата. Поведе Сойеруайн към дневната. Стаята беше разтурена и мръсна, осеяна с хлъзгави купчини лъскави списания. Пред отрупания с дрехи диван имаше портативна пластмасова водна баня за крака. На пода зееше отворен куфар, в който бяха подредени летните дрехи на Дорийн.

Тя скръсти ръце и впери поглед в Сойеруайн.

— Да чуя.

— Какво да чуете?

— Какво си е измислила за мен този път? — Дорийн беше решила да отрича, без да й мигне окото, да се преструва на възмутена и невинна.

— Ако говорите за Мери Колсън, боя се, че тя почина в болницата преди няколко дни.

— Тогава с какво мога да ви помогна? — Дорийн прояви единствено леко раздразнение.

— Става дума за касовите бележки, които сте изпратили на инспектор Андъруд. Прегледах ги.

Дорийн реши, че ще бъде по-добре допълнително да размъти водите.

— Да, не можах да намеря всичките.

— Още ли има?

— Не можете да очаквате да пазя всички бележки — нагло заяви Дорийн. — Знаете ли за колко възрастни хора се грижа?

— Всъщност знам — погледна в бележника си Сойеруайн. — За шестима.

— Вече са пет. — Дорийн приседна в края на дивана и впери поглед в куфара си, чудейки се дали Сойеруайн ще затвори капака на мечтите й.

— Прегледах бележките, госпожице О’Риордан — продължи полицаят — и честно казано съм малко объркан. Има всякакви покупки. Например два компактдиска. Ако не греша, госпожа Колсън нямаше музикална уредба.

— Аз поне не знам за такава — равнодушно отбеляза Дорийн.

— Точно така. Как според вас тази бележка се е озовала сред останалите?

— Нямам представа. Сигурно по погрешка.

— Има още много други — бележки за лосион против изгаряне, за фланелки, за вино.

— Сигурно съм ги смесила — сви рамене Дорийн.

— Това затруднява проверката, нали?

— Да — мило се усмихна Дорийн. — Предполагам, че е така.

Търпението на Сойеруайн се изчерпи.

— Ще бъда откровен с вас, госпожице О’Риордан. Знам, че сте крали пари от Мери Колсън. Допускам, че сте ограбвали и другите възрастни хора, за които сте се грижили. Госпожа Колсън си е записвала парите, които ви е давала за домакински разходи. Прегледах всички тези бележки. Махнах стоките, които явно не са били купени за нея. Вече ви споменах някои от тях. Разбира се, изчисленията ми може да не са съвсем точни, защото не сте ни дали нужните бележки, но се губят около триста лири.

— Тя криеше пари из къщата — отговори Дорийн. — Сигурно е забравила за това.

— Вчера открих в дома й осемдесет лири. Остават обаче още двеста и двайсет.

— Боя се, че не мога да ви помогна. Бих ги потърсила там лично, но днес следобед заминавам на почивка. По обяд трябва да взема автобуса за Станстед. Но сега, след като е починала, това едва ли има значение. Ако нямате нищо против, оставете ме да си върша работата.

Сойеруайн се усмихна и прибра бележника си в джоба.

— Знаете ли какво, госпожице О’Риордан, виждам, че сте заета, затова ще ви предложа сделка. Дайте ми тези двеста лири веднага.

— Защо да го правя? Нямам толкова пари. А дори да имах, тя вече е мъртва.

— Ще бъда откровен с вас, Дорийн. Ако не ми дадете веднага парите, които сте откраднали, ще бъда принуден да ви арестувам и да ви отведа в управлението за разпит. А това е продължителна и досадна процедура. Има разходи по погребението, освен това госпожа Колсън е оставила завещание. Спестяванията й трябва да бъдат поделени между две благотворителни организации за животни.

— Но аз нямам двеста лири! — Дорийн беше на ръба на отчаянието и едва сдържаше сълзите си.

— Според мен имате. Вече говорих със социалните служби. Ако не ни съдействате, ще бъда принуден да ги информирам за всички отправени към вас обвинения. Твърде възможно е да изгубите работата си, Дорийн.

— Не е честно — разплака се тя.

— Парите не са ваши. Предлагам ви бързо решение на проблема. Не ставайте глупава.

Дорийн видя, че мечтаната от нея почивка виси на косъм. Отчаяно обмисли възможностите. Можеше да направи само едно. Пресегна се към чантата си, която стоеше отворена на масата, и извади отвътре един плик. Вътре бяха парите за почивката й — четиристотин евро. Отброи триста и ги подаде на Сойеруайн.

— Мога да ви ги дам само така — каза тя. — Трябва да ги обмените. Това са около двеста лири.

Сойеруайн взе парите и отбеляза:

— Постъпихте правилно. Така е по-лесно.

— Чудесна ваканция ще прекарам, няма що! — Дорийн усети как носът й потича, докато сълзите се търкалят по лицето й. — Две седмици в Гърция само с шейсет лири в джоба. — Представи си как седи сама в бар „Акрополис“ пред чаша студено кафе.

Сойеруайн вече се бе запътил към вратата.

— Ще ви държим под око, Дорийн. Когато се върнете, разбира се. Дано не установя, че крадете и от други хора. Следващия път няма да бъда толкова сговорчив.

Обърна се и тръгна към вратата.

— Вас какво ви интересува? — горчиво попита Дорийн. — Защо се правите на ангел хранител?

Сойеруайн се позамисли, преди да отговори:

— Тя ми приготвяше закуска. Длъжник съм й.

— Длъжник ли? — изломоти Дорийн и избърса сополите и сълзите с ръкава си. — Нали не е трябвало да носите скапаните й покупки в дъжда? Нали не е трябвало да слушате всичките й глупости. Аз чистех пикнята й от банята, докато вие си закусвахте. На мен е длъжница.

Вече крещеше и воят на самотата й се носеше в коридора.

Ала Сойеруайн се беше тръгнал.