Ед О'Конър
Отровна приспивна песен (18)

18

Инспектор Алисън Декстър скри белезите на китката си с маншетите на ризата и излезе от своя форд „Мондео“ на паркинга пред болницата. Беше късно, много след полунощ, но Декстър обичаше да е заета. Сънят се бе превърнал в неприятно и непостоянно преживяване. Освен това, когато беше будна, не сънуваше.

Полицай Дженсън я чакаше на входа на спешното отделение, а дразнещата й хубост бе подчертана от синята лампа над вратата.

— Добър вечер, шефе. Съжалявам, че ви измъквам по това време.

— Какво има? — остро попита Декстър. Не харесваше Дженсън и трябваше да полага доста усилия, за да прикрие този факт, но обикновено без успех.

— Един стар познайник — разлисти бележника си Дженсън. — Иън Старк.

Декстър се засмя безизразно:

— Ако знаех, щях да си остана в леглото.

— Според лекарите вероятно е взел свръхдоза.

— Хубаво — изръмжа Декстър. — Получил си е заслуженото.

Старк се ползваше с лошо име в Ню Болдън и беше добър познайник на Алисън Декстър. Отдавна й се искаше да го прибере на топло. Много младежи бяха лежали в същото това спешно отделение заради наркотиците, които Старк им беше продал. И много от тях не бяха излезли оттук.

— Явно всичко се връща — додаде Дженсън с уморена усмивка. Декстър забеляза, че колежката й е с обувки с високи токчета. Реши да не обръща внимание на това своеволие.

Засега.

— Да се надяваме, че няма да се оправи — каза тя.

Прекосиха отделението. Декстър погледна обичайната колекция от разкървавени носове и шевове на рани от бирени халби. Чу някакъв пияница, който крещеше безсмислици от една от стаите. Дожаля й за лекарите и медицинските сестри. Нощите в провинциалните градчета винаги я потискаха — бирата и пикнята, кръвта и повърнатото. Нелепо нахаканите мъжаги, които ставаха абсурдно чувствителни към собствената си територия по отношение на грозните момичета в грозните кръчми. Приличаха й на котараци, които отделят секрет, за да запазят собствената си територия в пустошта.

— Ако случаят е ясен, защо съм тук? — попита Декстър по-младшия офицер.

— Може би трябва да поговорите с лекаря — отговори Дженсън. — Възможно е да се окаже малко по-сложно.

Виковете се усилваха. Разнасяха се от последната кабинка, заградена с пердета в дъното на коридора. Иън Старк се гърчеше и крещеше на болничното легло — явно имаше силни болки. Две медицински сестри и един лекар се опитваха да го усмирят, за да не се нарани. Декстър се напрегна да разбере какво говори Старк — пълни безсмислици, недовършени изречения и лишени от смисъл фрази, родени от едно помътено съзнание. Декстър забеляза и това, че фланелката на Старк е опръскана с кръв и че на шията му има няколко сериозни рани.

Млад дежурен лекар с изтощен вид забеляза двете полицайки и кимна. Обърна се към медицинските сестри, които най-сетне бяха успели да вържат ръцете на Старк.

— Спрете наркана, няма полза. Вържете ръцете и краката му. Ще се върна след минутка. — Той се обърна и измина краткото разстояние до Декстър и Дженсън. — Благодаря ви, че дойдохте. Аз съм д-р Никълъс Уелс.

— Инспектор Алисън Декстър. Тежка нощ, а?

Уелс кимна:

— Докараха го преди около час. Имаше симптоми на свръхдоза от хероин. Иън Стар е добре познат тук. Беше сред редовните ни пациенти допреди шест месеца. И преди съм го лекувал, когато е вземал свръхдоза.

— Какво е станало? — попита Декстър. Той крещеше. Страданието му вече не й се струваше заслужено възмездие — писъците му започваха да й лазят по нервите.

— Стана това, че сгафих. Дадох му наксолон. Такава е обичайната практика.

— И това го извади от релси? — Декстър отново погледна към Старк. Случаят не й приличаше на свръхдоза хероин.

— Да, състоянието му се влоши. Сърцето му няма да издържи, ако не разберем точно какво става. Все още смятам, че става въпрос за свръхдоза, обаче проклет да съм, ако знам точно от какво. Той се мъчи, а ние не можем да му помогнем.

— Поискахте ли кръвни проби? — попита Дженсън.

— Разбира се — подразни се от въпроса Уелс. Изтри потта от челото си с ръкава на бялата си престилка. — Обаче за резултатите е нужно време. Може и да не оживее.

— Ами кръвта по ризата му? — попита Декстър. — Струва ми се, че са го намушкали в шията.

— Това е другото нещо — уморено се изкашля Уелс. — Някой се е опитал да му пререже гърлото. Може и сам да го е направил.

Иън Старк отново започна да крещи и говори неразбираемо, измъчван от болката. Декстър се заслуша. Този път разбра думите, но те нямаха никакъв смисъл.