Ед О'Конър
Отровна приспивна песен (64)

64

Андъруд откри, че на рецепцията на полицията в Ню Болдън го чака един плик. Вътре имаше множество касови бележки и отначало той не можа да се сети кой може да ги е оставил. След това си спомни разговора си с Дорийн О’Риордан. Пъхна издутия плик във вътрешния джоб на сакото си. Беше я помолил за това, за да я сплаши и да я принуди да се отнася към Мери Колсън с повече уважение. Не очакваше да е толкова злобна, че да му донесе стотици касови бележки. Само че и той можеше да е злобен, когато се налага.

В отдела свари Харисън и Сойеруайн, които преглеждаха огромна купчина ксерокопия.

— Документи за продажби и за сервизни услуги ли? — попита той.

Харисън кимна.

— Голяма бъркотия. Някои са ни дали данни за ланд крузъри две цяло и осем, които са продали или обслужили, а други си ни дали сведения за съвършено различни модели. От пет часа само отделяме нужните документи.

Сойеруайн постави дясната си ръка върху купчината.

— Това са документите, които ни трябват. Надявам се.

Андъруд изпита съжаление към двамата си колеги. Подробното разглеждане на документи не беше сред силните му страни. Беше установил, че може да се съсредоточава само за кратко, преди мислите му да се зареят сред минното поле на собственото му съзнание.

— Сред книжата на Джак Харви открих нещо, което вероятно има значение — каза Андъруд. — Буквите ЯХ са важни. Може да са инициалите на името на убиеца или нещо, свързано с адреса му, може дори да са букви от номера на колата му.

— Пощенски код? — допусна Сойеруайн.

— Струва си да се провери — кимна Харисън. — Поне е нещо, за което да се захванем.

— Къде е Декстър? — попита Андъруд, като видя, че кабинетът й е празен.

— Сигурно пътува насам — отговори Харисън. — Закъснява.

Андъруд се притесни. Спомни си разговора си с Пади Макинли и си даде сметка, че не е направил много, за да помогне или да разбере положението на Декстър. Тя винаги създаваше впечатлението, че с всичко може да се оправи сама, че посреща с негодувание намесата му. Декстър явно възприемаше всяко предложение за помощ като професионална или като лична обида. Осъзна, че отношенията й с Макинли са по-сърдечни, отколкото с него. И двамата бяха от Ийст Енд, утеши се Андъруд, вероятно беше съвсем естествено да са близки.

Постара се да насочи мислите си към Роуина Харви. Бележките на Джак му бяха помогнали да проумее начина, по който разсъждаваше убиецът. Очевидно употребата на наркотици беше повлияла върху разбирането му за собствената му самоличност. Андъруд смътно си спомняше, че преди няколко години беше чел някаква статия за пристрастените към ЛСД рок звезди от шейсетте, и по-точно за начина, по който честата употреба на наркотика подкопава личното его и разрушава идеализирането на Аз-а. Струваше му се вероятно едно съзнание, отслабено от употребата на този наркотик или на други подобни, да създава нова самоличност на мястото на изгубената.

Прелисти документите, които беше открил в къщата на Джак. Убиецът беше убеден, че се е превърнал в хиндуисткото божество Сома. Защо беше приел тази самоличност? Андъруд се замисли за миг и си спомни част от разговора си с Адам Милър няколко дни по-рано.

— Адам Милър оставил ли е телефон за връзка? — провикна се той към Харисън и Сойеруайн.

— Имаме номера на мобилния му телефон — отговори Сойеруайн. — Мисля, че в момента го карат обратно в Кеймбридж.

Полицаят прочете на глас номера от едно ксерокопие, което Декстър беше оставила върху бюрото му.

Андъруд го набра и нетърпеливо зачака Милър да вдигне.

— Ало? — обади се Милър след три позвънявания.

— Доктор Милър, обажда се Джон Андъруд от полицията в Ню Болдън.

— Здравей. Джон — отговори Милър. — Тъкмо се връщам от Тетфорд. Нали няма пак да ме пратиш там?

— Не. Експертите откриха ли нещо?

— Не и докато бях там. Мисля, че им писна от мен. Изпратиха ме вкъщи с полицейска кола.

— Адам, трябва да те попитам нещо. Когато се срещнахме в Кеймбридж, ти спомена, че някои от тези гъби имат дълга история и че са били използвани от древните цивилизации. Нарече го етно-нещо си.

— Етномикология — потвърди Милър. — Мухоморката, Amanita Muscaria, несъмнено има пъстра история.

— Как са били използвани?

— По много начини. През деветнайсети век европейски пътешественици в Сибир са наблюдавали как хората от племето коряк поглъщат мухоморка, преди да отидат на лов. Вярвали, че това повишава физическите им сили и подобрява рефлексите им. Има данни, че в някои древни цивилизации мухоморката е била използвана, за да предизвиква религиозни видения. Разбира се, приемането на гъбата е правело съответния човек податлив към контрол над съзнанието му. Религията често е била използвана като средство за упражняване на обществен и политически контрол, така че за мен това е разбираемо.

— Ами в хиндуизма? Да си чувал за някой на име Сома?

— Разбира се — отвърна Милър. — Впечатлен съм! Написали сте си домашното. Сома е хиндуистко божество, бог на луната и на растенията, струва ми се. Има едно известно изследване на Гари Уосън, което отъждествява мухоморката с растението Сома.

— Не разбирам.

— Виж, не съм специалист по тези въпроси, но доколкото си спомням богът Сома е бил отъждествяван със сока от растението Сома. Ако пиеш Сома, ставаш безсмъртен, нещо такова.

Андъруд отново прегледа бележките на Джак.

— Еликсир на безсмъртието?

— Точно така. Човекът, който пие Сома, преминава през портите на божественото.

— Благодаря ти, Адам — тихо каза Андъруд. — Много ми помогна.

— Няма проблем.

Андъруд затвори. Видя, че Декстър влиза в отдела. Спря, за да поговори с Харисън и със Сойеруайн. Андъруд погледна през прозореца. Нощта беше ясна, луната светеше силно. Милър му беше казал, че Сома е богът на растенията и на луната. Нещо човъркаше съзнанието на Андъруд.

— Сойеруайн! — провикна се той.

Полицаят прекъсна разговора си с Декстър и забързано се приближи.

— Какво има, сър? — попита той, когато стигна до бюрото на Андъруд.

— Когато бяхме в къщата на Мери Колсън, ти спомена нещо за планетите. Нещо, свързано с хороскопи.

— Не точно с хороскопи, сър. Беше шега. Често й се оплаквах, че нямам приятелка. Тя обичаше да ми вдъхва кураж. Каза, че тази седмица планетите се подреждали в особена конфигурация и че това се отразява добре на половото желание. Че подобрявало плодовитостта. Както ви казах, беше шега.

Андъруд усети как стомахът му болезнено се свива. Върху съседното бюро откри вестник и бързо отгърна на страницата с хороскопите.

Пренебрегна абсурдно общите предсказания и прочете бележката в края: Помнете, днес, в единайсет и двайсети седем през нощта петте вътрешни планети ще се изравнят орбитално със Слънцето. Това е първото голямо астрологично събитие от пълното планетарно подреждане през 2000 г.

Не беше възможно да е съвпадение. Погледна часовника си, разполагаше с по-малко от два часа, за да открие Роуина Харви. Декстър се приближи към бюрото му.

— Какви са новините?

Андъруд се вгледа внимателно в нея и отбеляза:

— Очите ти са зачервени.

Тя не обърна внимание на забележката му.

— Какво е всичко това? — посочи тя към документите в ръката му. Андъруд й ги подаде.

— Намерих ги в къщата на Джак, заровени в градината. Това са бележките му от консултациите с нашия човек. За съжаление няма имена. Онзи се мисли за някакво хиндуистко божество — Сома. Говорих с Милър. Оказа се, че някога са вярвали, че мухоморката съдържа есенцията на този Сома.

Декстър бързо прочете бележките.

— Той е едно болно кутренце — тихо отбеляза тя. — Как Джак се е забъркал в това?

— Заради пари — горчиво отбеляза Андъруд. — Както изглежда, двайсет и пет хиляди лири. Който и да е този ненормалник, явно има богати роднини.

— Как специалните екипи са пропуснали това? — попита Декстър, без да откъсва очи от страницата.

— Беше под една плоча от настилката в двора. Може да им се прости.

— Не и от моя страна — поклати глава Декстър. Погледът й се спря на нещо. — Какво е това? ЯХ?

— Не знам. Може да са инициалите на името на убиеца. Според бележките, най-вероятно е име на човек или на място.

Декстър прехапа устни в опит да се съсредоточи. Съкращението й се струваше някак познато.

— Ако е място. Х може да означава хотел.

— Или хоспис. Може дори да е название на частен дом.

Декстър отново сведе поглед към страницата. Мислите й трескаво препускаха през ненужните подробности, които затлачваха съзнанието й: Марк Уилис, апартамента й, съсипаните й обувки, Адам Милър, гората Тетфорд, Фелтуел, Хокуолд и Уитън. И в този миг внезапно намери онова, което търсеше — досущ като малко момиченце, което намира снимка в претъпкано чекмедже или съзира познато лице сред враждебна тълпа.

— Мътните ме взели, Джон — простичко каза тя. — Знам къде е той.