Ед О'Конър
Отровна приспивна песен (41)

41

Телефонът на Декстър иззвъня в осем и половина вечерта. Андъруд беше прочел резултатите от аутопсиите на Старк и на Харви и мислите му се залутаха в царството на страховити възможности. Сепна се от пронизителния звън на телефона в слабо осветения кабинет.

— Следователи — каза в слушалката Андъруд след известно колебание.

— Там ли е Джон Андъруд? — попита мъжки глас — силен, уверен и някак познат.

— На телефона.

— Джон, обажда се Пади Макинли от криминалния отдел в Лейтън.

Андъруд се изненада.

— Здравей, Пади.

— Как си, приятелю?

— Добре съм. Известно време бях в отпуск по болест. Тъкмо се върнах. Най-добрата ти ученичка командваше парада в мое отсъствие.

— Точно за Декси исках да поговорим, Джон — каза Макинли.

За един мъчителен кратък миг Андъруд си помисли, че Декстър е решила да се върне в Лондон и че инспектор Макинли иска обратно ценния служител, който бе изгубил преди години.

— Какво има?

Макинли сякаш се поколеба, а това не му бе присъщо:

— Този разговор трябва да си остане между нас. Декстър не бива да узнава за него.

— Ясно.

— Тя ми се обади днес. Разпитваше ме за Марк Уилис. Чувал ли си за него?

— Не — отговори Андъруд.

— Блазе ти. Той е боклук. Беше сержант при мен, когато Декстър работеше тук, но се изпорти. Започна да продава наркотици, които трябваше да конфискува. Изгонихме го през деветдесет и пета.

— Тогава Алисън е станала сержант — спомни си Андъруд данните от досието й.

— Досетлив, както винаги. Уилис изхвръкна, а Декстър получи повишение.

— И какъв е проблемът?

— В момента той е истински престъпник. Едър наркопласьор в източната част на Лондон. Декстър се поинтересува от него, затова се чудя дали не се е мяркал при вас.

— Не съм чувал за подобно нещо — призна Андъруд. — Все още не разбирам какво те притеснява.

— Двамата бяха гаджета, Джон. За около година преди уволнението на Уилис.

Внезапно Андъруд изпита необяснима ревност. Беше разочарован, че не е успял да се овладее.

— О!

— Беше й доста трудно, когато започна работа в следствения отдел, обаче той я взе под крилото си. Двамата се сближиха и тогава започна всичко. Знаеш как става.

— Разбира се — отговори Андъруд, но продължаваше да се чувства ужасно подведен.

— Уилис, понеже е истински мерзавец, започна да я мотае. Открихме, че междувременно е чукал още няколко полицайки. Слухът стигна до Декстър и това я съсипа. Беше по-зле, отколкото съм очаквал. Отвън изглежда корава, обаче всъщност е мека като памук.

— Просто иска да я приемат сериозно — отбеляза Андъруд. — Сигурно е преживяла истински кошмар.

— Беше по-зле, отколкото смяташ. От една от така наречените й приятелки научих, че е била бременна.

Андъруд тъжно разтърка очи:

— О, боже! Как е постъпила?

— Освободи се от детето и аз не я виня.

— Вече започвам да разбирам защо ми се обаждаш.

— Всички си имаме слабо място, Джон. Уилис е ахилесовата пета на Декстър. Ако той се появи на сцената, тя ще има нужда от помощ. Винаги е успявал да я върти на пръста си. Уилис е опасен и лукав негодник. Освен това дължи на Моулс около сто хиляди лири. Ако не се появи с парите, свършено е с него. А когато е под такова напрежение, Уилис е способен на всичко.

— Ще я държа под око, Пади. Благодаря, че ми съобщи.

— Тя е най-доброто ченге, с което съм работил, приятелю. Ако Декстър се издъни, няма голяма надежда за нас, останалите.

— Съгласен съм.

Андъруд се почувства самотен и изтощен, когато затвори слушалката. Макинли бе прав, Декстър беше като скала. Ако тя рухнеше, самият той нямаше да има здрави устои. Дори не му се мислеше за подобно нещо.

Изведнъж почувства отчаяна нужда от утеха.