Ед О'Конър
Отровна приспивна песен (35)

35

Декстър паркира на Трампингтън Роуд, учудена, че беше успяла да намери удобно място за паркиране в Кеймбридж в работен ден. Университетската ботаническа градина се намираше на юг от Кеймбридж, далеч от оживените малки улички, от тълпите туристи и купувачи. През лятото градината беше пълна със студенти и с хора, излезли на пикник, които се изтягат по моравите, заобиколени от бутилки вино и непрочетени книги. В девет сутринта градината обикновено бе празна, а притихналата й красота подейства успокоително на Андъруд.

— Къде е срещата ни с този тип? — попита Андъруд и вдиша дълбоко от наситения с боров аромат въздух.

Декстър погледна картата, която беше свалила от Интернет.

— До скалната градина сред оранжериите. Лийч уреди всичко. Тук трябва да завием наляво.

Свърнаха от главната алея. От лявата им страна имаше малко езеро. Отпред, между дърветата, Андъруд забеляза сивкави скали със странна форма. На дървена пейка на двайсетина метра пред тях седеше д-р Адам Милър. Андъруд прецени, че ученият е на около трийсет и пет години. Имаше дълга кестенява коса, вързана на опашка, и ядеше огромна кифла, чийто пълнеж се изсипваше в скута му. От време на време Милър хвърляше по някой залък на все по-възбудените патици, които се събираха близо до брега на езерото.

— Д-р Милър? — попита Декстър.

Милър вдигна поглед, побърза да остави кифлата си на пейката и се изтупа от трохите.

— Мамка му! Подранихте!

— Аз съм инспектор Декстър, а това е инспектор Андъруд.

— Извинете, че прекъснахме закуската ви — обади се Андъруд.

— Не се тревожете — ухили се Милър.

— От коя част на Австралия сте? — попита Декстър, преценявайки акцента на Милър.

— От Нова Зеландия съм. — Той забеляза смущението на Декстър и добави: — Не се притеснявайте, всички ме мислят за австралиец. Искате да поговорим за гъбите, нали?

— За отровните гъби — уточни Декстър.

Милър посочи към една редица оранжерии с бели рамки зад тях.

— Да отидем във фурната. Извадил съм някои неща за вас.

— Във фурната ли? — попита Андъруд.

— Така наричаме оранжерията. Ще разберете защо, когато влезем вътре. Да тръгваме.

Поеха по посипаната с чакъл алея. Милър притежаваше жизнерадостен чар, който допадна на Андъруд.

— Приятно работно място — отбеляза той.

— Най-доброто — кимна Милър. — Градината е част от университета от хиляда осемстотин трийсет и първа година. Явно дори вие британците можете да се научите да свършите нещо както трябва за сто и седемдесет години!

— Сигурно не сте се качвали на някой от влаковете ни — отбеляза Андъруд.

Милър отвори вратата на една от оранжериите и отвътре мигом ги лъхна гореща вълна.

— Добре дошли във фурната! — Милър забеляза изписаното по лицата им притеснение и добави: — Не се притеснявайте, това е тропическата оранжерия. Запазил съм една опитна лаборатория, където има климатик.

Минаха по централната пътека и Милър накратко ги запозна с градината.

— Както вече ви казах, градината е основана през хиляда осемстотин трийсет и първа година от професор Хенслоу. Той е бил учител на Чарлс Дарвин. В момента се намираме в тропическата оранжерия. Отвъд атриума са сукулентите и хищните растения, а в края са кактусите. Ние обаче трябва да отидем в трета лаборатория, която се намира тук вляво.

Прекосиха високия сводест двор и завиха наляво по един сенчест коридор. Температурата внезапно спадна и Декстър потръпна, когато потта по гърба й изстина.

— Пристигнахме.

Милър отключи една сива врата и тримата се озоваха в трета лаборатория. На двете стени бяха окачени цветни рисунки на растения. Милър остави ключовете върху едно бюро пред празната бяла дъска и им направи знак да се приближат към работния плот в средата. Там имаше две метални сандъчета, пълни с пръст и посадени гъби.

— Преди да започнем, трябва да ви предупредя да не пипате гъбите — каза Милър. — Идеята не е добра. Е, какво искате да знаете?

Декстър погледна към гъбите. В тях имаше нещо зловещо, което я накара да се почувства притеснена.

— Доктор Милър, това, което ще обсъдим днес, е поверително. Имаме нужда от вашите познания, но не бива да обсъждате с никого днешния ни разговор. Това проблем ли е за вас?

— Ни най-малко — усмихна се Милър. — Честно казано, останах направо очарован след телефонния разговор с вашия колега д-р Лийч. Радвам се, че ще ви бъда полезен.

— Лийч ви е изпратил токсикологичните изследвания на двете жертви, нали? — попита Андъруд.

— Да. В кръвоносната система и на двете жертви е установено смъртоносно съдържание на аматоксини и на фалотоксини. Предполагам, че ви е обяснил защо това е смъртоносно.

Декстър погледна бележките си:

— Каза ни, че отровите атакуват бъбреците и черния дроб и че причиняват спиране на функциите на черния дроб.

— Точно така. Аматоксините са циклични октапептиди. Отвратителни отрови. Поглъщането дори на малко количество може да бъде смъртоносно. Нула цяло и един милиграм отрова на един килограм телесно тегло е в състояние да причини смърт, особено ако жертвата е много млада или много стара. В основни линии, ако човек погълне от пет до седем милиграма аматоксини, следващите няколко дни го чакат сериозни неприятности. Това количество може да се съдържа в една-единствена гъба, тежаща около петдесет грама.

Декстър си записваше.

— Първата жертва, Иън Старк почина вследствие на дисфункция на черния дроб шест часа след приемането си в болницата. Ако приемем, че е погълнал отровата същия ден, това е твърде кратък срок.

— Така е — кимна Милър. — Ако е погълнал само една гъба, съдържаща аматоксини, състоянието му би трябвало да се влошава в продължение на три или четири дни. Има медикаменти, които могат да попречат на отровата да атакува клетките на черния дроб — в болницата са му дали пеницилин G и силибилин, нали?

— Накрая — опита се да си припомни подробностите Декстър. — Отначало са му давали наксолон, защото са смятали, че става дума за свръхдоза хероин. Старк е започнал да взема пеницилин и силибилин едва четири часа след приемането си в болницата.

— Въпреки това, ако е изял само една гъба, шансовете му биха били доста големи — обясни Милър. — Доколкото разбирам, проблемът е в това, че съдържанието на аматоксини в кръвта му е било изключително високо. Нещо от порядъка на нула цяло и пет милиграма на един килограм телесно тегло. Това е смъртоносна доза. Фактът, че в храносмилателната му система не са открити следи от гъби, означава, че токсините са били приети по кръвен път.

— Прякото инжектиране ускорява ли процеса? — попита Андъруд.

— Несъмнено. Правени са експерименти върху лабораторни животни, които показват, че венозно приетите аматоксини могат да причинят смърт в рамките на два до пет часа. — Милър си сложи гумени ръкавици и попита: — Искате ли да видите малко черна магия?

— Давайте — отговори Декстър.

Милър взе скалпел от работния плод до една от таблите с гъбите. Избра една голяма жълта гъба и отряза малко парченце от шапчицата й. След което постави парченцето върху квадратно парче вестник и силно го натисна. Пъхна парченцето в найлоново пликче и го изхвърли в един контейнер. — Това се нарича тест на Майкснер — обясни той, докато вземаше малко шишенце с прозрачна течност от полицата зад бюрото. — Обичайният тест за наличието на аматоксини.

Развъртя капачето на шишенцето и с помощта на стъклена пипета капна малко от течността върху навлажнения вестник. След това остави хартията на слънцето, за да изсъхне.

— Тази течност е солна киселина — каза той, връщайки шишенцето на мястото му. — Тя влиза в реакция с аматоксините от гъбата и… Резултатът вече се вижда — посочи той вестника. Петното вече ставаше светлосиньо. През следващите няколко минути цветът стана по-тъмен и наситен. — Страхотно, нали? Това означава „не ме яж“.

Декстър беше заинтригувана:

— Въз основа на токсикологичните изследвания можете ли да допуснете защо съдържанието на токсини в кръвта на двете жертви е било толкова високо?

— Предполагам, че който е инжектирал това чудо на жертвите, е успял да получи концентрирана течност от няколко гъби — отговори Милър.

— Можете ли да разпознаете гъбите по токсикологичните данни? — попита Андъруд. Започваше да надушва нещо, за което може да се хване.

— Вече ви изпреварих! — усмихна се Милър. — Не мога да бъда прав на сто процента предвид вероятността убиецът да е смесил и да е концентрирал утайката от няколко гъби, но според мен е използвал комбинация от тези две бебчета — заключи той и посочи двата подноса, които беше поставил на масата. — Този негодник се нарича Amanita Phalloides или Европейско отровниче. — Ученият погледна към двете сандъчета със смесица от ужас и уважение. — Изглеждат съвсем безобидни, нали?

Декстър кимна. Гъбите бяха високи десетина сантиметра и имаха широки гладки шапчици със странен белезникаво жълтеникав цвят. Парченцето, което Милър беше отрязал, за да извърши теста, беше от една от тези гъби.

— Точно това е част от проблема — продължи Милър. — Тези гъби често се бъркат с ядивни видове. Лошото обаче е, че съдържат високо количество аматоксини. Погълнеш ли достатъчно, свършено е с теб. Все още няма ефикасна противоотрова.

Милър придърпа другия поднос по-близо, а Декстър и Андъруд се наведоха, за да го разгледат.

— Тези познати ли ви са?

В сандъчето имаше шест еднакви гъби. Шапчиците им бяха кървавочервени с грапави бели люспи. Стеблото беше бяло и имаше малко було точно под шапчицата.

— Приличат на гъбите от илюстрациите към приказките — отбеляза Декстър, доволна от себе си.

— Точно така. Казват се Amanita Muscaria или мухоморки. Белите петна по шапката са остатъци от мембрана, която някога е покривала цялата шапка и пънчето. Тази гъба има силно халюциногенно действие. Съдържа отровен алкалоид, който се казва мускимол. Мухоморката е позната на човечеството от много време. Хората отдавна се отправят на пътешествия с нейна помощ, много преди шейсетте.

— Искате да кажете, че в телата на Старк и на Харви има отрова и от двата вида гъби? — попита Андъруд.

Милър кимна:

— Такова е заключението ми въз основа на токсикологичните изследвания.

— Тези видове растат ли във Великобритания? Или нашият човек ги е внесъл отвън! — Андъруд вече действаше от позицията, която все повече му се изясняваше.

— Не се срещат често във Великобритания, обаче растат в някои райони. — Милър се замисли за миг. — По правило европейското отровниче вирее в смесени гори — широколистни и иглолистни. Мухоморката предпочита брезовите гори или групите брезови дървета в смесените гори. Знаете ли, бих могъл да ви направя списък на вероятните места. Сигурен съм, че в университета се съхраняват такива данни.

Андъруд остана впечатлен, че Милър също е прозрял посоката на мисълта му.

— Това ще ни бъде от огромна полза.

Умът на Декстър премисляше други възможности.

— Тези токсини разпадат ли се с течение на времето? Интересува ме дали убиецът намира гъбите непосредствено преди да ги използва, или ги използва след известен период на съхранение!

Милър тихо подсвирна:

— Умен въпрос. Трябва да станете миколог. Няма много научна литература по въпроса. Аз обаче съм запознат с някои изследвания на хора, получили отравяне от аматоксини, след като яли замразени гъби. Имаше един случай с някакъв възрастен човек, във Франция струва ми се, който размразил европейското отровниче осем месеца след откъсването. Починал. Трябвало е да внимава повече. Според мен аматоксините се разпадат бавно. Възможно е убиецът ви да е набрал гъбите преди месеци, да е извлякъл от тях каквото му е било нужно и да го е замразил. Надявахте се да не чуете точно това, нали?

Декстър поклати глава.

Умът на Андъруд работеше на бързи обороти. Спомни си какво му бе хрумнало предишната вечер. Мисълта, че смъртоносното действие на гъбите не е единственият мотив на убиеца да ги използва.

— В такъв случай защо хората поглъщат тези неща? — попита той. — Какво получават от халюцинациите?

Милър сви рамене и отговори:

— Много различни видове гъби съдържат силни психоактивни агенти — химически вещества, които предизвикват въздействащи халюцинации. Вече ви споменах, че мухоморката съдържа мускимол. Други гъби съдържат иботенова киселина или псилоцибин. Тяхното действие е сходно на действието на ЛСД.

Андъруд се намръщи. Термините не бяха важни. Интересуваше го действието.

— По какъв начин тези вещества предизвикват халюцинации? Какво причиняват на мозъка?

— Трудно е да се каже. Би трябвало да попитате невролог. В основни линии мозъкът получава милионни данни всяка секунда, нали? Сетивните органи и нервите непрекъснато изпращат информация до мозъка във връзка с тялото, околната среда и т.н. Мозъкът е способен да пресява тази информация и да я осмисля. — Милър забеляза неразбиращите им изражения. — Ще се опитам да ви го демонстрирам. — Затворете очи за секунда.

Декстър и Андъруд нервно се подчиниха, а Милър се огледа, взе една пластмасова химикалка и я хвърли към стъкления прозорец. След миг тя издрънча на пода.

— Мозъкът ви току-що ви съобщи, че шумът, който сте чули, е от пластмасов предмет, който се е ударил в прозореца, нали?

— В общи линии — съгласи се Андъруд.

— Но ако филтърът в мозъка ви е изключен, този шум би могъл да ви се стори какво ли не. Може да е грохотът от края на света или от трошенето на собствените ви кости. И вие ще повярвате в това.

— Звучи ужасяващо — отбеляза Декстър. Тя обичаше да има пълен контрол над сетивата си.

— Наистина може да е така — съгласи се Милър. — Това може да направи мозъка изключително уязвим за внушения. В миналото разновидности на иботеновата киселина са били използвани като серуми на истината.

— Споменахте, че историята на тези гъби е много постара от шейсетте и хипитата, нали? — попита Андъруд.

— О, да. Етномиколозите са доказали, че използването на халюциногенните гъби като средство за отмора е познато на човешката цивилизация от хиляди години. — Милър свали ръкавиците си и отиде до мивката, за да измие ръцете си. — Аз бих ви посъветвал да стоите далеч от тях. Действителността се подценява.