Ед О'Конър
Отровна приспивна песен (2)

2

Лятото на 2001 г., Канари Уорф

Часовникът тиктакаше.

Крауч не можеше да понесе повече. Всеки човек си има предел, а Крауч не беше глупак. Бе направил всичко по силите си, за да бъде щедър — беше играл ролята на най-добър приятел и любовник, за която бе чел в списанията на Лиз. Не свърши работа. Нищо не свърши работа. Тя бавно, но безвъзвратно му се изплъзваше и той искаше да разбере защо.

Готов бе да прояви здрав разум. Можеше да понесе умопомрачителната скука на работата си в отдела за плащания по еврооблигациите на „Фогъл енд Мур“. Можеше да понесе мълчаливото презрение от страна на шумните приятели на Лиз от търговския отдел. Можеше да приеме постоянния спад в интимните им отношения и скорошното неочаквано признание на Лиз, че има проблеми със себе си. Не беше готов обаче да го премятат и започваше да му намирисва на изневяра.

След шест седмици щяха да имат годишнина. Цяла година, откакто бе спечелил Лиз в пияната мъгла на едно банково събиране. Всички от отдела за ценни книжа бяха отишли в парка Сандаун, за да посветят вечерта на конни надбягвания и шампанско. Беше грозна картинка. Търговците на ценни книжа от „Фогъл енд Мур“ бяха прочути на пазара с невероятната си консумация на алкохол. Всяко валутно гише бе излъчило свой представител за олимпиадата по повръщане — половин литър чиста водка, след това половин литър бира в единоборство за най-добро време. Лирата беше победила еврото на финала. Победените търговци плащаха по хилядарка на всеки от победителите. От отдела за плащания не бяха поканени да участват — не ги смятаха за нищо.

Лиз Коплински носеше красива рокля на цветя. В разгара на състезанието по надпиване дрехата й пърхаше като цвете насред пустошта. Крауч си я спомняше с обич. Реши да се пробва. Лиз не беше в неговата категория, но той бе кален в битките. Като онези детски играчки, които буташ, а те все не падат. Нищо не рискуваше.

Тя наблюдаваше състезанието. Петер Рихтер, шефът на европродажбите, бе отнесен в тоалетните с размазана следа от повърнато върху предницата на костюма му „Бос“. Всички се кикотеха и се закачаха. Лиз стоеше настрани и така му даде възможност. Привлече погледа й.

— Ти няма ли да се присъединиш?

Тя го дари с ослепителна бяла усмивка:

— Мили боже, не! Главата ми се завърта и от чаша кафе.

— Кафе-е-е?

— Май се закачаш с акцента ми, хубавецо?

— Не, харесва ми. Ню Йорк, нали?

— Точно така?

— Къде по-точно?

— Това е голям град от другата страна на Атлантика в една държава, която се казва Америка.

Забележката й болезнено засегна егото му. Обаче, след като се беше хванал на хорото…

— Имах предвид къде по-точно в Ню Йорк?

— Знам какво имаше предвид. Само те занасям. Аз съм от Куинс. Много тъп акцент.

Крауч започваше да се отпуска.

— Страхотен е. Живял съм в Ню Йорк известно време.

— Така ли? От компанията ли те изпратиха?

— Бях на обучение.

— На курса „Креймър“?

— Точно така. Взех модула по операциите.

— Хубаво. Аз завърших търговския модул преди две години.

Крауч знаеше всичко по този въпрос. Лиз Коплински вече беше легенда в търговския отдел. Момиче от работническата класа в Куинс, което беше започнало във „Фогъл енд Мур“ като секретарка и си бе пробило път до програмата за търговия с корпоративни ценни книжа.

— Знаеш ли — докосна тя ръката му и за миг той усети миризмата на шампанско в дъха й, — аз не разбирам нищо от коне. Искаш ли да ми помогнеш да спечеля малко пари?

Той си спомняше, че бе изпитал огромен прилив на облекчение.

— С удоволствие.

През следващите два часа двамата изгубиха почти триста лири и изпиха доста „Болингер“. Лиз не се бе подиграла на неговия носов есекски акцент. Повечето английски момичета не харесваха говора му. Лиз каза, че е забавен. Смееше се, когато я наричаше „бабка“ или „Дорис“. Той се почувства насърчен и се опита да я научи на римувания жаргон на кокни.

— На алкохола казваме „пиячка“. Пиячка се римува с лешникотрошачка.

— Лешникотрожачка!

— Много е сладко! Я повтори!

— Лешникотрожачка.

— Трошачка!

— Трожачка! Мамка му! Аз да не съм говорителка по телевизията.

— Сега внимавай! Изфраска всичко за кльопачка и не му остана за пиячка!

— Изфраска всичко за кльопачка и не му остана за пиячка!

— Браво!

— Дъра-бъра! — засмя се тя.

— Коплински — усмихна се Крауч и поклати глава с шеговито неодобрение, — направо ми късаш сърцето.

Тя го погледна право в очите, взря се в него с големите си черни зеници и взриви сърцето му:

— Краучи, трябва да се виждаме по-често.

Така и направиха. Осем месеца, прекарани в пиянско веселие и див секс. Крауч се превърна в изгубена душа. Никога досега не се бе влюбвал — направо му се гадеше от тази мисъл. Но сега усещаше, че се поддава, че постепенно губи контрол, сякаш заспиваше на кормилото на живота си. И тогава, тъкмо когато се беше предал на любовта си към нея, сексът престана.

Не веднага. Изпари се бавно и мъчително. Сега, шест седмици преди годишнината от първата им нощ заедно, Крауч се замисли върху мрачната статистика. Не бяха спали заедно от три месеца. За последен път го бе целунала, без да я моли за това, преди три седмици. Беше престанала да го кани в апартамента си и се криеше зад извинения, че е уморена и има твърде много работа.

Това беше слаб аргумент. Крауч прекарваше безкрайни часове в съгласуване на сделки пред компютъра във „Фогъл енд Мур“. Усилената работа винаги събуждаше у него по-силно или по-слабо желание за секс. Все пак, размисли той, Лиз работеше в предния офис. Работата там беше по-тежка. Търговците бяха подложени на различно напрежение от него: клиентите им създаваха главоболия, Макс Фалън и Дани Планк крещяха обиди и нареждания от кабинетите си, пазарът можеше само за миг да се промени, да обърка сметките им и да ги остави на червено. Реши да не я притиска известно време.

Връзката им се изразяваше предимно в писма по електронната поща и в текстови съобщения по телефона, когато Лиз започна да остава на работа все по-късно всяка следваща вечер. Крауч винаги свършваше в шест. Беше старомоден в това отношение — работиш здравата цял ден, но в шест часа край. Банковите инвеститори и адвокатите да си бият чекии в кабинетите си и до среднощ, ако искат. Това не беше в неговия стил, а и просто не си струваше за трийсет и пет хиляди годишно.

Въпреки това и той започна да си намира поводи да остава до късно. Установи, че си намира работа, само и само да се задържи в кабинета си по-дълго и да изчака Лиз да приключи. Искаше да добие представа какво става. Знаеше, че тя го отрязва, но не разбираше защо. Няколко седмици преди това бяха обсъждали възможността да заживеят заедно — тя дори му беше дала ключ от апартамента си в Уопинг, — а сега това.

Ключ от апартамента й в Уопинг.

Сега му режеше квитанциите. Момичетата в училището му в Ромфорд наричаха това „гъба“. Когато бяха разстроени от нещо, те си пускаха косата пред лицето, за да скрият чувствата си. Опиташе ли се да постави пред Лиз въпроса за окаяното състояние на връзката им, тя се правеше на „гъба“. През булото на кестенявата си коса мънкаше извинения, че е капнала. Когато я попита по телефона защо са престанали да правят секс, тя заяви, че „има проблеми със себе си“.

Какво ставаше, мамка му?

Крауч се чувстваше безсилен и бесен. Отново се върна към лошите навици, които имаше като двайсетгодишен: пиенето, нощните клубове, наркотиците. Започна да смърка кокаин след две години въздържание и дори глътна едно-две хапчета „Екстази“. Уреди му ги старият му приятел от училище Крис Олдридж — Олдо. Той беше „в бизнеса“. Крауч не задаваше излишни въпроси. Олдо не обичаше да говори за делата си, но с удоволствие му даваше и съвети заедно с хапчетата. Тези седмица в един претъпкан бар в Холборн съвсем ясно му каза какви са шансовете му с Лиз.

— Зарежи я. Сигурно се чука с друг.

Доповръща му се от тази мисъл.

— Тя не е такава.

— По дяволите, Саймън! Какво ти става? Всички са такива. Ти също. Аз също. Непрекъснато се случват такива неща.

— Тя е в офиса през цялото време, мамка му. Там е работата. Освен това твърди, че имала някакви проблеми със себе си.

— Всички така казват, приятелю. — Олдо издуха цигарения дим и проследи с поглед как се разнася. — Повярвай ми. Намерила си е някой друг да я тъпче. Ако има проблеми със себе си, то е, защото се чувства виновна, че се кефи.

Думите му разтревожиха Крауч — в тях имаше нещо ужасяващо вярно.

— Ами защо не ми каже? Поне да има добрината да ми каже да се разкарам. Мразя цялата тази бъркотия. Твърде стар съм за подобни игрички.

Олдо се ухили и показа пожълтелите си зъби.

— Ти си на трийсет и две, приятел. Само игричките са ти останали.

Крауч обгърна с ръце халбата си и намръщено се втренчи в мехурчетата, които по някакъв магически начин се издигаха от дъното. Олдо се вгледа в него и леко съжали.

— Това момиче ти харесва, нали?

— Разбира се.

— Искаш ли да разбереш какво става?

— Добре дошъл в разговора. Олдо! — саркастично възкликна Крауч.

— Тогава не се прави на жертва, а поеми инициативата — каза Олдо и изтръска пепелта от цигарата си в един кръгъл черен пепелник.

— Не те разбирам.

— Ако тя не иска да ти каже какво става, ти трябва сам да разбереш.

— Добре.

Олдо преглътна една горчива глътка уиски.

— Слушай сега — поде той и се приведе напред, сякаш се канеше да разкрие една от най-големите тайни във Вселената, — какво правят жените, когато имат тайна?

— Не знам.

— Помисли малко.

— Нямам представа, Олдо.

— Споделят я с приятелките си. Тя има приятелки, нали?

— Разбира се, само че те нищо няма да ми кажат. Повечето гледат през мен, като че ли съм от стъкло.

— Използвай въображението си, Краучи — поклати глава Олдо. — Виж, приятел, не ми е приятно да те гледам такъв. Гордея се с теб. Ти единствен от нас направи нещо смислено с живота си. Имаш хубава работа, апартамент, професия. Не позволявай на една мацка да те повлече надолу.

— Какво предлагаш, Олдо?

— Сложи й жици.

— Моля?

— Можеш да си купиш гласово активиран диктофон. Много е удобен. Следващия път, когато отидеш в апартамента й, пъхни машинката в саксия близо до телефона й. Когато си изплаче сърцето пред някоя приятелка, ти ще имаш всичко на запис — заключи Олдо и победоносно се облегна назад. — Право в целта.

— Май се забавляваш, а?

— От теб зависи. Или си жертва, или държиш нещата под контрол. От същото ли?

Крауч наблюдаваше Олдо, докато той вдигаше чашите им и се отдалечаваше към бара. Не можеше да постъпи така с Лиз. Беше отвратително и непочтено. Тя не го заслужаваше.

Или пък го заслужаваше? Крауч се позамисли. Имаше право да знае. Ако тя не искаше да му каже истината, нима нямаше право сам да се добере до нея? Опита се да се убеди, че ако тя го мотае, той също може да наруши неприкосновеността на личния й живот. Внезапно Крауч усети, че се измъква от блатото на моралните проблеми и се озовава в студената светлина на логистиката. Щеше да е трудно, но не невъзможно.

Освен това имаше ключ от апартамента й в Уопинг.