Ед О'Конър
Отровна приспивна песен (59)

59

Декстър откара Адам Милър в гората Тетфорд. Компанията и въодушевлението му бяха заразителни — приятно облекчение след намръщеното присъствие на Андъруд и на Марк Уилис. Пътуването беше леко и им отне само двайсет минути по шосе А11. Декстър остана впечатлена, че Милър проявява искрено ентусиазиран, но не нездрав интерес към напредъка на разследването.

— Странно е — отбеляза той. — Този тип си е направил много труд. Имам предвид инжектирането на хора с екстракт от Amanita. Явно това е нещо много важно за него.

— Точно това исках да ви попитам — каза Декстър, докато завиваха по В1105 в Елведън под тъмния балдахин на корсиканските борове. — Нужни ли са много познания, за да се направи онова, което е направил той? Трудно ли е тези гъби да бъдат разпознати в гората и да се научиш как да ги обработваш?

— Питате се дали този тип не е миколог като мен ли? — Идеята явно развесели Милър.

— Удавник и за сламка се хваща — отвърна безизразно Декстър. И казваше истината.

— Трудно е да се каже. Съдейки по онова, което ми казахте и което прочетох в токсикологичните профили, този тип явно е доста умен и относително добре осведомен. Дали обаче е професионалист? Съмнявам се. Информацията, която му трябва, е леснодостъпна. Има стотици Интернет страници и книги, в които би могъл да погледне. За Amanita Muscaria например има много материали.

— Онази с червено-бялата шапчица ли? Защо?

— Тя има дълга история. Лесно се разпознава. Предизвиква халюцинации, а ако действаш правилно, не убива.

— Вие опитвали ли сте?

— Ще ме арестувате ли?

— Не, освен ако не отговорите на въпроса ми.

Милър се усмихна:

— Взех веднъж, преди няколко години в Амстердам. Преживяването не беше приятно.

— Защо?

— Халюциногенните вещества въздействат по различен начин на различните хора. Настроението и отношението ви може да повлияе на начина, по който тялото ви откликва на преживяването.

— Тази работа не е за мен — намръщи се Декстър. — Аз никога не пъхам в тялото си такива гадости.

— Много умно.

— Ами другата гъба? — попита Декстър.

Милър се замисли за секунда.

— Тази е малко по-особена. Литературата за нея е много, но гъбата лесно се бърка в естествена среда. Точно затова е толкова опасна. Убиецът трябва да е много добре запознат с нея.

Декстър спря на едно разширение на пътя.

— Пристигнахме. Би трябвало да е тук. Според картата ви първото място е по тази пътека.

— Какво точно търсим? — попита Милър. — Мога да ви заведа на различни места, където университетът е регистрирал наличието на тези Amanita, обаче няма гаранция, че ще открием гъби. Сега е началото на май, а те се появяват едва в края на лятото. Както ви казах, твърде вероятно е вашият човек да е набрал гъбите миналия ноември и да ги съхранява във фризер. Токсините са доста стабилни.

— Вярно е. — Декстър отвори багажника на колата и извади оттам набор за събиране на веществени доказателства. — Но ако установим, че на някои от местата има намеса, може да се доберем до нещо — хвърлен отпадък с отпечатъци, следа от обувка в пръстта, труп.

— Да ме вземат мътните! — Милър погледна към гората Тетфорд, внезапно обзет от внезапен страх.

— Ако открием нещо, ще извикам екип от следователи. Не се притеснявайте, ще ви държа за ръка.

Милър си придаде изненадан вид:

— Не ми изглеждахте такава.

— Какво би трябвало да означава това?

— Просто се шегувам.

Първото място се намираше в покрайнините на развъдника „Уорън“. Милър посочи към няколко брезови дървета сред корсиканските борове и провери в бележките си.

— Така. Аспирант от университета е открил Amanita Muscaria в основата на средната бреза. — Той тръгна напред и провери мястото. — Съжалявам, инспекторе, тук няма нищо.

Милър продължи да търси в по-широк периметър, но отново не откри нищо. Докато той се оглеждаше за гъбата, Декстър търсеше следи от човешко присъствие. И тя не откри нищо.

— Второто място е на около километър и половина на изток — обяви Милър, когато се върна. — Нещо против да походим?

— Не, разбира се. — Декстър леко се засегна от въпроса му.

— Обувките ви не са особено подходящи за терена — обясни той и посочи елегантните черни кожени обувки на Декстър.

— Ще свършат работа. Постарайте се да не изоставате. — Всъщност на Декстър й беше доста приятно. Въздухът беше чист, а гората не я плашеше през деня.

Второто място беше в основата на една бреза южно от Брандън Парк. Декстър посочи полукръгла гъба с червеникавокафява шапка, залепена за кората.

— Какво е това?

Милър се наведе да я разгледа.

— Нищо вълнуващо. Праханка. Ganoderma Applantum. Расте през цялата година. Ето там има още — посочи той един едър екземпляр в основата на един бор.

— Някаква следа от двете гъби, които търсим? — попита Декстър.

Милър поклати глава.

— Вие поседнете, а аз ще огледам набързо. Amanita Muscaria е била открита тук преди три години.

Декстър седна на един пън и наблюдаваше как Милър се щура между дърветата, а очите му изследват основата на стеблото и околните ниски храсти. Тя затвори очи и усети как изтощението се стича от мозъка й надолу. Зачуди се дали ще умре, когато то стигне до сърцето или когато плъзне по кръвоносната й система и я смаже още повече.

— Тук има презерватив! — провикна се Милър. — Струва ми се доста стар.

Декстър се изправи и се доближи. Прибра в пликче предмета и го надписа.

Следващите два часа минаха бързо, но не им донесоха успех. Намериха някакви отпадъци на мястото в близост до Сантън Даунхам и една кутийка от бира западно от развъдника Тетфорд. Декстър събираше всички предмети и ги пъхаше в пликчета за веществени улики. Щеше да накара да снемат отпечатъци от всичко. Започваше обаче да й намирисва на провал.

Последното място, което беше избрал Милър, беше североизточният край на гората близо до село Уитлинг.

Ентусиазмът на Милър не бе намалял ни на йота. Посочи група високи растения с жълтеникави цветове.

— Виждате ли тези? — попита той.

— Бурените ли?

— Не са бурени. Нарича се горска млечка или Euphorbia Amygdaloides. Дъщеря ми я нарича горска плюнка. Твърди, че имала точно такъв цвят.

— На колко години е?

— На осем.

Декстър бе обзета от внезапно желание да смени темата, но Милър вече беше извадил една снимка от задния си джоб.

— Сладка е, нали?

Декстър се видя принудена да го признае: къдрава руса коса и големи кафяви очи.

— Не знаех, че сте женен — каза тя. — Не носите халка.

— Разделени сме. Майка й живее в Съединените щати, в Калифорния. Непрекъснато се опитвам да си намеря работа в някой университет там. Така ще мога да виждам Изабела по-често. Сегашното ми положение съвсем не е идеално.

— Изабела е хубаво име — призна Декстър. Зоуи също, помисли си тя. След три седмици Зоуи щеше да навърши осем години.

— Всъщност е Изи или Дизи. Мрази да я наричат Изабела.

Милър коленичи в основата на малка група брезови дървета. Декстър погледна отвъд дърветата към откритата мочурлива местност, която граничеше с гората. От лявата си страна видя шосе В1112, което водеше към Фелтуел и Хокуолд през Уитън, а отдясно съзря струпаните къщи на малките села Яксфорд и Метуълд.

— Това място започва да ме завладява — призна тя на Милър.

— Като гъба ли?

— Преди ми се струваше мрачно, но просто е спокойно. Нужно е време, за да може човек да се научи да цени природата.

— Твърде студено е за мен. Аз обичам слънцето. — Милър се наведе по-ниско, за да разгледа някаква туфа в основата на брезата. — Ей! Елате насам!

Декстър се обърна и се приближи.

— Какво е?

Милър посочи трите бели пръстена на земята.

— Amanita Phalloides има бяло було, което обгръща основата на всяка гъба. — Той отвори кутията с инструментите си и извади малка мистрия. Изстърга част от пръстта. — Обикновено по-голямата част от булото е под земята. Ето вижте.

Той извади една от гъбите. Изглеждаше съвсем безобидна — белезникава луковица, покрита с кафява пръст.

— Сигурен ли сте, че е една от гъбите, които търсим? — попита Декстър.

— Така смятам. Пънчето и шапката са отрязани. Виждате ли? Има съвсем чист разрез в основата на всяко пънче.

Милър намери шишенце със солна киселина в кутията с оборудването си и капна малко върху останалото от едната гъба.

— Помните ли теста на Майкснер?

— Теста за аматоксини — кимна Декстър. — Трябва да посинее, нали?

След две минути посиня. Декстър усети прилив на въодушевление.

— Добре. Доколко сте сигурен, че това са точно тези гъби?

— Сигурен съм осемдесет процента, че са Amanita Phalloides, но няма как да съм съвсем убеден, докато не анализирам пробите в лабораторията.

— Ясно. — Декстър реши да рискува. — Веднага ще повикам тук следователите. Може да намерят нещо, което да ни влезе в работа.

— Отрязани са относително скоро — каза Милър. — Личи си по…

Той млъкна. Декстър вече говореше по мобилния си телефон.