Ед О'Конър
Отровна приспивна песен (3)

3

Кабинетът на Макс Фалън във „Фогъл енд Мур“ беше с изглед към доковете Уест Индия. Виждаше пълзящите динозаври по железопътната линия Докландс Лайт, а отвъд тях купищата на сметището в Ийст Енд, които разваляха гледката му. Това беше постоянно напомняне. Напомняне защо се бъхти, какво се опитва да избегне. Напомняне, че е отговорен за дребните хорица, които работят за него — отговорността да направи правилните ходове. Въпреки това му беше трудно да се съсредоточи. Мислите му се въртяха около предстоящата приятна вечер, а не около конферентния разговор, който би трябвало да ръководи.

— Тревожат ме качествата на инвеститорите, които сте подбрали за издаването на нашите облигации — изграчи безплътен глас от подобния на паяк микрофон.

Гласът принадлежеше на Андрю Пипън, старши финансист във „Фалтън Стийл“, издигнал се високо счетоводител. Пипън притежаваше внушителна колекция от измачкани костюми с цвят на сажди и червени плетени вратовръзки. Фалън го презираше. Мразеше невзрачността у хората, с които трябваше да бъде учтив. Финансисти сухари с противни дипломи от нереномирани университети — намръщени боклуци в затвора на евтините си обувки и малките си провинциални мозъчета.

— Вижте — продължи носово Пипън, — „Фалтън Стийл“ традиционно носи пари. Искаме ценните ни книжа да бъдат поверени на традиционните инвеститори от типа „купувай и задържай“. Пенсионни фондове и други подобни.

Фалън изсумтя и погледна отсреща към Дани Планк, шефа на отдела за европейска търговия с ценни книжа. Планк поклати избръснатата си глава и направи деликатно движение с китката си, което значеше „разкарай го“. Фалън кимна и пусна копчето на телефона, заглушаващо говора. Лиз Коплински се усмихна, когато той й намигна.

— Андрю, разбираме загрижеността ти. — Погледът на Фалън се плъзна по краката на Лиз и се задържа на чатала й. Дръж се властно. — Да си говорим открито. Първо, „Фалтън Стийл“ издават ценни книжа за пръв път. Вие нямате история в това отношение. Второ, инвеститорите, за които говориш, са уважавани европейски финансови институции. Трето, парите ви трябват бързо.

— Разбирам накъде биеш, Макс, и съзнавам, че е във ваш интерес тази сделка да излезе скоро на пазара.

Макс се ядоса. Беше евтин удар и го заболя.

— Андрю, ние искаме сделката да бъде успешна. Вашият и нашият интерес са еднакви.

— Но всички тези италиански брокерски къщи… — От другата страна се разнесе шумолене на хартия, докато Пипън преглеждаше списъка с гарантите. — Извинявай за невежеството ми, но какво ми гарантира, че те няма да се освободят от ценните книжа при първа възможност?

Фалън отново натисна бутона за заглушавано на звука и се обърна към Планк.

— Дани, това е един лайнян кредит на лайнян пазар, нали?

— Доста меко казано — отвърна Планк.

— Значи е късметлия, че изобщо има сделка?

— Макси, истинско пазарно чудо е, че успяхме да продадем предварително нещичко от тази гадост.

Фалън кимна, доволен, че гневът му е оправдан.

— Тогава ти говори. Пробутай му някакви технически щуротии. Мен ме заболя главата от него.

Фалън се облегна на стола си и вдигна крака върху бюрото. Искаше Лиз да види, че носи мокасини „Гучи“. Опита се да не мисли какво ще направи с нея по-късно. Мисълта за Лиз, която дъвче члена му, му пречеше да мисли ясно. Съсредоточи се върху дребните хорица.

Дани Планк се замисли за секунда, преди да се обърне към Лиз.

— Ти се оправи с този, хубавице. Нужна е женска ръка — каза той и натисна копчето на телефона.

Лиз Коплински леко се приведе напред. Фалън разгледа дантелените цветя на сутиена й, когато той се притисна към блузата.

— Андрю, Лиз е на телефона.

Фалън се възхищаваше на начина на мислене на Планк. Направо виждаше как панталоните на Пипън се издуват. Преди два месеца малката му пишка копнееше Лиз да поеме сделката в свои ръце. Честно казано, не можеше да му се сърди за това.

— О! Здравей, Лиз.

— За един нов получател на заеми най-важно е първото впечатление. Ако тези брокерски къщи продадат сделката ви бързо, това не е непременно нещо лошо. Качествените купувачи ще грабнат ценните им книжа. Ето ви един пример: да кажем, че сте голям фен на футбола, обаче никога не успявате да се сдобиете с билети за любимия си отбор. Всички билети са продадени. След известно време ще изгубите интерес. Обаче какво ще стане, ако някоя агенция ви предлага билети на малко по-висока цена? Ще успеете да гледате любимия си отбор. Цената на билетите непрекъснато се покачва. Това е законът на търсенето и предлагането. Без предлагане, търсенето в крайна сметка ще престане, нали?

— Разбирам какво имате предвид — тихо отбеляза Пипън.

— Слагате тор на розите си и те растат по-добре, нали?

Пипън се засмя с електронен смях. Фалън си го представяше как седи в жалкия си малък кабинет в Дерби, търка върха на безполезния си член през джобовете на панталоните на възтесничкия си костюм и пръстите му започват да миришат.

— Не знам дали ще успея да убедя борда на директорите с това футболно сравнение. Повечето от тях държат на Стоук Сити.

— Трябва да бъдат убедени — намеси се Фалън. — Аргументът е силен.

Пипън се прокашля и каза:

— Ами, благодаря ви, момчета. Проведохме полезен разговор. Утре ще ви се обадя с решението.

Фалън изключи телефона и отбеляза:

— Наш е.

— Кукичка, корда и малко стръв. Браво, Лиз — потупа я по главата Планк, когато тя се изправи.

— Нещата трябва да се представят простичко, нали? — Лиз събра листовете си и погледна Фалън право в очите на излизане от кабинета му. — Доскоро, Макс.

Фалън я наблюдаваше как си тръгва.

— Безсрамник! — заяви Планк, като видя жадните сиви очи да се плъзгат по краката на Лиз.

— Моля?

— Можеш да й бъдеш баща!

— По-скоро палав чичо.

— Ще излизаш ли с нея довечера?

— Вечеря в „Пале“, а после ще заработи коледната си премия по трудния начин.

— В такъв случай тичай за „Виагра“.

— Аз съм на трийсет и осем, нахалник такъв.

— По-добре си вземи две кутийки.

През стъклените стени на кабинета на Фалън Планк наблюдаваше как Лиз се връща на бюрото си в далечния край на търговската зала.

— Мислех, че се вижда с някакъв загубеняк от отдела за плащанията.

— Е, явно й се иска да си пъхне нещо породисто.

— Горкичкият, обира огризките на „Плащания“.

— Ще го преживея някак — ухили се Фалън. Седна и се зае да преглежда няколко брошури, които беше получил от един агент на недвижими имоти в Кеймбриджшър. Беше му писнало от Лондон. Най-сетне разполагаше с достатъчно средства, за да се замисли завинаги да се изнесе от града.

Дигиталният часовник на китката му избръмча. Беше пет следобед.

Оставаха само два часа.