Ед О'Конър
Отровна приспивна песен (1)

1

Януари 1980 г., източен Лондон

Не бе възможно да пренебрегне болката — така само я правеше по-силна. Дали пък не може да бъде заличена?

Подаде му петдесетте пенса и се запъти към задната част на автобуса. Превозното средство изсъска, люшна се напред и потегли, а тя се строполи на една седалка. Краката на Алисън бяха студени. Беше чакала на автобусната спирка четирийсет и пет минути. Обувките й не бяха издържали на януарския дъжд и чорапите й бяха съвсем мокри.

Автобусът пъплеше на юг по главната улица на Уолтъмстоу и спираше през минута, за да вземе малки групички футболни запалянковци. Повечето от тях бяха напъхали червено-сините си вълнени шалове под якетата си. Уолтъмстоу беше територия на „Тотънхам“, затова феновете на „Уест Хам“ бяха принудени да проявят дискретност, особено в деня на дербито.

Алисън внимателно изучаваше всяко лице.

Не беше идвала тук друг път, но беше умна и подготвена. Знаеше, че стадионът се намира на югоизток и че е разположен съвсем близо до Ромфорд Роуд. Останалата информация, от която се нуждаеше, взе от разписанието на автобусите. Когато пътуващите инкогнито фенове на „Уест Хам“ смениха автобуса в Лейтън и разкриха цветовете на шаловете си, тя ги последва.

Час по-късно Алисън стоеше пред Ъптън Парк. Усещаше миризмата на пържен лук и на конска тор. От време на време групички фенове запяваха, щом наближаха стадиона, и преминаваха покрай нея оживено и анонимно. Напевът им отекваше по Дизраели Роуд: „… сапунени мехури, красиви сапунени мехурчета във въздуха“.

Алисън приседна на ниската каменна стена, която предпазваше редица магазини срещу главния вход на футболния стадион.

Толкова много хора.

Никога не беше виждала такава многолюдна тълпа. Точно зад нея имаше павилион за риба и пържени картофи, от който се носеше острата миризма на оцет и на прегоряло олио. Прилоша й. Не беше слагала залък в устата си, откакто Винс отново я бе подхванал. Натъртеният й гръб все още я болеше.

„… летят високо в небето…“

Внимателно изучаваше лицата. Сурови лица от източната част на града с очи, които гледаха хищно и с хладна интелигентност. Край нея изтрополя едър кафяв полицейски кон. На задницата му имаше голям белег. Спомен от лоши времена.

„… после като мечтата ми се пукат и умират…“

Облак от разговори прелетя над нея, когато посетителите на една кръчма се изсипаха на тротоара. Стъпките на двама мъже изджвакаха край нея. Усети миризмата на бира. Единият имаше тъмно петно от урина отпред на джинсите си. Алисън се вгледа в лицата им, търсейки познати черти.

— К’во зяпаш, мамка му? — озъби й се единият.

Тя отмести поглед.

— Нахална малка крава!

Отминаха. Единият отхрачи зелена слуз от гърлото си и я изплю на асфалта срещу нея. Алисън извади снимката от задния джоб на джинсите си. Беше стара полароидна снимка, която миришеше на химикали. На нея тя бе съвсем мъничка. Мъжът, който я държеше, може би се бе променил за дванайсет години. Но все пак най-характерните му черти сигурно бяха същите. Точно като футболната фланелка на червени и сини райета, която носеше.

Толкова много лица! Поток от тела, които се блъскат едно в друго, се разтича в различни посоки. Пеят и скандират.

Алисън наблюдаваше всичко с растящо чувство на безсилие и започна да си дава сметка колко невъзможна задача си е поставила. Реши да пообиколи, да се влее в потока на кръвта, който се изпомпваше към сърцето — тъмния силует на стадиона. Присъедини се към група хора и започна да разпитва някои от не толкова плашещите лица.

— Господине, познавате ли Гари Декстър?

— Кой? — попита силуетът в черно кожено яке.

— Гари Декстър. Работи в Дейгънхам.

— Няма да е за дълго, ако стане както искат торите.

— Кого търси? — попита друг глас.

— Гари Декстър.

— Аз познавам един Гари Баркър.

— Оня кретен от Джантс Хил.

— Чак пък кретен!

— Нали е от „Арсенал“?

— Добра причина.

Алисън се отдели от групата. Беше три без петнайсет. Мачът започваше в три. Направи болезнена гримаса, когато някой я блъсна в гърба и изруга, че му се пречка. Гръдният кош бе натъртен, а болката не я остави да мигне цяла нощ. Този път синините й бяха много по-сериозни. Винсънт я беше ритал. Досега не беше го правил. Майка й просто стоеше и гледаше. И плачеше.

Малка безполезна мръсна кучка.

Внезапно натискът на телата върху нея се засили. Разнесоха се викове. Тълпата се разбуни, когато започна сбиването. Над главата й полетяха бирени бутилки и експлодираха върху бетоновата настилка пред нея.

Фенове на „Тотънхам“ сред запалянковци от „Уест Хам“. Пробиват си път през основната група. Ругаят, крещят, падат хора, други се мъчат да се измъкнат.

Алисън усети как я вдигат от земята и после я хвърлят долу. Край нея се тътреха и ритаха ботуши. Тя изпусна снимката и се опита да предпази глава. Протегна ръка през тълпата към снимката, но някой стъпи върху китката й и тя се сгърчи от болка. Изпищя. Парченца счупено стъкло разрязаха кожата й през тънката материя на анорака. Около нея отекваха гневни гласове:

— Разкарайте се, гадни скапаняци!

— Връщайте се в смрадливото си гето!

Още юмручни удари. На земята пред нея се строполи някакъв мъж. Устата му беше пълна с кръв, а едното му ухо бе наполовина откъснато. Алисън затвори очи, когато върху лицето му се стовари един ботуш и я опръска кръв.

Неочаквано усети върху раменете си нечии силни ръце. Една полицайка я издърпа от тълпата и я повлече грубо през мелето. Тя с мъка повдигна Алисън и я просна върху капака на близката полицейска кола.

— Добре ли си, миличка?

Алисън трепереше цялата и се боеше да погледне жената в очите.

— Удариха ли те? Ранена ли си?

Алисън поклати глава.

— Изгубих си снимката — промълви тя.

Полицайката погледна през рамо към сбиването, което с грохот се придвижваше към главния вход — лавина от дребни неправди.

— Вие ли ти се свят, повръща ли ти се? — попита жената и прегледа главата на Алисън за травми.

— Като че ли не.

— Придружава ли те някой? С баща си ли дойде?

— Снимката беше на татко.

Към тях се присъединиха двама полицаи.

— Имаш рана на главата, Райти — изръмжа единият.

— Добре съм.

— Трябва да тръгваме — без особено въодушевление я подкани мъжът.

Сали Райт повдигна главата на Алисън, за да я погледне в очите.

— Трябва да вървя, миличка. Сигурна ли си, че си добре?

— Добре съм.

— На колко години си?

— На четиринайсет.

— Много си малка, за да идваш сама. — Полицай Райт усети, че от раната на слепоочието й се стича кръв. Избърса я с ръкава на туниката си.

— Търсех баща си. Знам, че харесва „Уест Хам“.

— Стой настрани и дръж главата си наведена — посъветва я Сали Райт, докато се отдалечаваше. — Чакай до колата.

Алисън я наблюдаваше от капака на малкия автомобил, удивена, че полицайката тича право към разгара на сбиването на гневните мъже отпред.

Алисън Декстър се почувства засрамена и жалка. Почувства се слаба — бреме за себе си и за останалите. Беше сам-сама в света от бетон. Никой нямаше да дойде да я спаси.

Същата нощ Алисън седеше на леглото си и слушаше как майка й и вторият й баща се карат в съседната стая. В девет и половина тя извади ножа за месо, който беше взела от кухнята и бе скрила във възглавницата си. Свали часовника с Мики Маус, който Винс й беше купил за Коледа.

Допря острието до бледата кожа в горната част на китката си. Докато крясъците в съседната стая ставаха по-силни, Алисън Декстър бавно, но категорично вряза острието за пръв път.