Ед О'Конър
Отровна приспивна песен (43)

43

Андъруд имаше чувството, че потъва във водовъртеж. Отвсякъде го заобикаляха стени от вода и той отчаяно търсеше нещо, за което да се улови. Разговорът му с Пади Макинли за Декстър го разстрои. Познаваше Макинли относително добре. Преди четири години се бяха срещнали и бяха разговаряли подробно за прехвърлянето на Декстър от Лейтън в Ню Болдън. Обстоятелствата бяха сложни и трудни. Първоначално Андъруд се колебаеше дали да допусне прехвърлянето на Декстър в екипа си, но Макинли успя да го убеди. Каза му, че загубата на Декстър за него е равносилна на това, да му отрежат и двете ръце. Андъруд вече разбираше какво е имал предвид тогава лондончанинът.

Опита се да проумее какво чувства. Месеци наред бе прекарал в консултации с Джак Харви, по време на които се учеше да изолира и да контролира блуждаещи мисли и чувства. Защо го бе разстроил този разговор? Сам във все още непознатата тишина на голия си апартамент Андъруд изненада сам себе си. Изпитваше ревност. Ревнуваше, че инспектор Пади Макинли познава Декстър по-добре от него. Ревнуваше, че Макинли все още смяташе за редно да протегне ръка и да обгърне раменете на своя бивш сержант, за да я предпази.

Ето къде се коренеше проблемът. Питаше се дали става дума за някакъв първичен инстинкт. Дали не действаше, тласкан от примитивното усещане, че Декстър е негова емоционална собственост? Андъруд се отчая от абсурдността на тази мисъл. Знаеше, че няма право да се отнася собственически към човек, когото никога не бе притежавал. Как бе възможно да се разстройва от някакво събитие от миналото на Декстър, случило се преди осем години? Погледна към снимката на Джулия, която беше поставил над камината. Изпитваше ярост към предателството на съпругата си — сляпа бяла ярост. С течение на времето тази ярост се бе стопила и превърнала в самота и в съзнанието, че той сам е предизвикал проблема.

Декстър не го беше предала. Тя го бе подкрепила повече от всеки друг, вероятно с изключение на Джак Харви. Може би си бе създал представа за нея, която отговаряше на собствените му цели. Че Декстър е безупречен професионалист, какъвто самият той никога не е бил. Че тя охотно е вдъхнала логика и сили на уморените му и разпилени мисли. Че гледа на него като на патриарх. Може би бе попълнил празните места в миналото на Декстър така, че да съответстват на собственото му въображение, да я превърне в представа, която може да контролира.

Осъзна това и се засрами. Беше изморен от въображението си. То го бе довело на границата на лудостта. Жестоко го бе захвърлило в един празен апартамент, който се боеше да обзаведе. А сега се опитваше да придаде на Алисън Декстър форма, която да може да притежава. Андъруд си спомни нещо, което му беше казал Адам Милър — че действителността бива подценявана. Нямаше нужда да си измисля нищо за Алисън.

Реши да рискува и да си налее чаша уиски. Мислите му бяха в безпорядък. Разговорът му с Макинли бе отклонил вниманието му от разследването на убийствата и от търсенето на Роуина Харви и на Дженсън. Сънят на Мери Колсън започваше да затяга примката си около мислите му. Ако, както предполагаше Колсън, имаше още пет или шест жертви, които все още не бяха открити, съществуваше опасност разследването да се оплете в незначителни подробности. Андъруд знаеше, че доказателствата от следователите и от аутопсиите са изключително важни, но освен това изпитваше тревожното усещане, че времето няма да им стигне. Най-важното нещо сега бе да намерят Дженсън и Роуина Харви. Андъруд знаеше, че за да успеят да го направят, трябва да открият логиката в действията на убиеца.

Да допуснем, че Мери Колсън е права, разсъди той, и че има още пет или шест жертви. Да допуснем и това, че убиецът е отрязал главите на всички тях. Защо му е притрябвало на някой да събира глави? Какво символизират главите? Може би личността на жертвите — може би вземането на главите е нещо като събиране на трофеи, завладяване на територии, игра на хищник и на жертва. Освен това съществува и проблемът с наркотика. Дали не е инжектирал жертвите с наркотика, за да въздигне съзнанието им по някакъв начин? Да промени усещанията им? Вероятно да промени начина, по който възприемат самия него. Дали убиецът не се опитваше да създаде у жертвите си нова представа за себе си? Струваше му се почти религиозно…

Мислите на Андъруд внезапно секнаха, когато забеляза, че има съобщение на телефонния си секретар. Наля си едно малко уиски и натисна копчето за прослушване. От апарата се разнесе електронният и накъсан глас на бившата му съпруга:

— Здравей, Джон. Обажда се Джулия. Около десет часът е. Обаждам се просто, за да чуя как си. Четох във вестника за убийствата в Ню Болдън. Питам се дали участваш в разследването. Надявам се… Честно казано, надявам се да не участваш. Нещата при мен са добре. Установих се в Стивънидж. Работата е тежка, но ми харесва, а това е най-важното. Другата причина да ти се обадя, е, за да ти кажа, че… не съм забравила за утре. Знам, че денят е труден за теб. Ще запаля свещичка за майка ти, след като се върна от работа. Наблизо има католическа църква. Просто исках да знаеш, че ще го направя. Ако имаш нужда да поговориш с някого утре… или когато и да е… Е, най-добре да затварям, за да не изхабя цялата лента. Всичко хубаво.

Андъруд пресуши уискито си на една глътка. В най-мрачните си мигове през изминалата година често си бе представял, че пъхва дуло в устата си — две отрязани цеви. Представяше си как здраво захапва метала и след това взривява безсилието и гнева в мозъка си. Сега тази представа отново се върна в съзнанието му и той се опита да я прогони. Бившата му съпруга щеше да запали свещ за покойната му майка. Какво трябваше да означава това? Не беше сигурен как да реагира. Да бъде благодарен? Защо беше решила точно сега да го измъчва? От злоба ли го правеше или се опитваше да го обърка?

Умът му се пълнеше с мисли, както потъващ кораб се пълни с вода. Беше ядосан. Андъруд се пресегна и взе снимката на Джулия от поставката над камината. Позамисли се и я пусна в картонената кутия до телевизора.