Ед О'Конър
Отровна приспивна песен (47)

47

Марк Уилис караше бавно из жилищния комплекс Морли като акула в плитки води. Беше бесен, задето беше допуснал двамата младежи да си тръгнат след спора му с Алисън Декстър предишната вечер. Можеше да изкопчи от тях някаква информация, а се беше провалил. В настоящото му положение информацията беше пари, а парите значеха живот. В центъра на Морли имаше малък търговски комплекс, състоящ се от някакви схлупени магазинчета и доста невзрачен лекарски кабинет. Уилис реши, че мястото е подходящо да изчака. Паркира и от минимаркета „Куик шоп“ си купи кифла със сирене, увита в найлоново фолио. Струваше осемдесет и девет пенса и имаше вкус на гума. Отми разочарованието си с кока-кола, наслаждавайки се на сладкия й вкус. Върна се в колата си и зачака.

Алисън Декстър го мразеше. Беше видял яростта, която гореше в суровите й зелени очи. Беше забелязал обаче и още нещо, нещо жалко. В очите й все още се четеше уязвимостта, която го бе привлякла преди осем години — беше съчетание от отчаяние и самота. След известно време уязвимостта й бе започнала да го отегчава. Алисън беше станала досадна и обсебваща.

Пътуването им до Париж беше грешка. То й вдъхна надежда, която той не можеше да осъществи. Държеше го за ръката, говореше за бъдещето и как ще се справят с връзката си в работата. Той установи, че сериозността й внезапно му се струва отблъскваща. Почувства се смазан, сякаш възможностите пред него се топяха. Нощта, в която отлетяха заедно до „Хийтроу“, той изпита неустоимо желание да се отърве от нея. В мъжката тоалетна близо до багажното отделение бе позвънил по мобилния си телефон на свой приятел и двамата бяха съставили план за бягство. Приятелят му се обади пет минути по-късно и Уилис се престори, че в службата е възникнало нещо спешно. Настани Алисън в едно такси, връчи й петдесет лири с думите: „Най-малкото, което мога да направя, партньоре“ и тръгна сам от летището към Уест Енд. Изпита огромно облекчение. Забърса някаква медицинска сестра в нощен клуб на Лайчестър Скуеър и през нощта изкара напрежението си върху нея.

Внезапно Марк Уилис се почувства свободен. Обичаше вълнението в работата си и независимостта, но все по-задушаващата му връзка с Декстър смазваше духа му. Реши отново да започне да се забавлява: да се повесели с момичета, да изкара малко пари. Знаеше как действа системата и умееше да се възползва от слабостите й. Декстър бе разбрала какво прави той няколко месеца по-рано. Беше истинска катастрофа. Реакцията й бе много по-лоша от очакваното. Все пак беше доказателство, че бе постъпил добре, като се бе отървал от нея. Беше твърде настойчива.

Един велосипед прелетя покрай него и изтръгна Уилис от мислите му. Разпозна велосипедиста и запали колата. Проследи колелото до другия край на квартала. Младежът слезе пред входа на един изключително мръсен жилищен блок. Уилис паркира до него фрийландъра си и свали стъклото.

— Още ли си търсиш хапчета? — провикна се той.

Момчето го погледна. Очите му бяха воднисти, а лицето — сипаничаво и бледо. Уилис разпозна признаците.

— Аз съм приятел на Старки — добави той. — Само че мога да ти предложа по-добра сделка от него.

Момчето облегна колелото си на стената на блока и предпазливо се приближи.

— Да не си ченге? — попита той.

— Приличам ли ти на ченге? — засмя се Уилис.

— Малко.

— Я виж това — каза Уилис и извади от вътрешния джоб на сакото си шепа жълти таблетки. — Наричат се „подводници“. Направо те размазват. Аз самият много си падам.

— Какво правят?

— Страхотни са. Ставаш истински жребец. Дай едно хапче на някоя мацка и ще се забавляваш страхотно.

— Колко?

— За някой може и без пари. Как се казваш, синко?

— Джо.

— Знаеш ли какво, Джо, хайде да си направим взаимно по една услуга. Търся скривалището на Старки. Знаеш ли къде може да е?

— Наистина ли не си ченге?

— Съвсем сигурно е.

Джо нервно пристъпи с износените си маратонки „Адидас“.

— Имаше един гараж.

— Знам — мислено въздъхна Уилис. — Зад Хоуп Хаус.

— Не — посочи Джо в противоположната посока. — Виждал съм го да използва един гараж от другата страна, зад промишлената зона.

— Можеш ли да ми покажеш? — подаде му Марк хапчетата и Джо ги прибра в джоба на панталона си.

— Добре. — Младежът се качи на колелото си и поведе Уилис към онази част на квартала.

След пет минути намериха гаража на Старк. Уилис забеляза чисто новия катинар на вратата и веднага се изпълни с подозрения. Освен това ключалката му се стори твърде лесна. Знаеше, че Старк е по-предпазлив. Заподозря, че са му устроили капан, затова внимателно огледа останалите гаражи, преди да опита да разбие ключалката. Доволен, че не го наблюдават, Уилис отвори багажника на колата си и извади чука, който понякога носеше в джоба на коженото си яке за защита.

— Какво търсиш още тук? — сопна се той на Джо.

— Трябва ли ти помощ, човече? — попита младежът, чудейки се дали няма да може да се докопа до още хапчета. — Може да пазя.

— Хубаво — промърмори Уилис и огледа катинара.

— Ще чакам на пътя.

— Загубеняк — тихо изруга Уилис.

Замахна с дясната си ръка и няколко пъти стовари чука върху катинара. Той се счупи на третия удар и Марк Уилис отвори вратата на гаража. Веднага разбра, че са го измамили. Видя металния шкаф с насила отворените чекмеджета и торбата с кокаин, изсипана на пода. Надникна в шкафа и не намери нищо. Наведе се и вдигна бележката, която му беше оставила Алисън. Разтвори листчето, като очакваше да се сблъска с победоносен сарказъм. Беше написала само: „!“.

Уилис смачка листчето и го хвърли на пода.

— Проклета кучка! — изкрещя той и запрати чука през отровената врата на гаража. — Проклета кучка!

Тя играеше игра. Разбираше какво е намислила. Познаваше я добре. Искаше да го накара да се въргаля в краката й, да се моли за прошка и за снизхождение. Е, той нямаше да се унижи.

Опита се да проясни мислите си, да се съсредоточи върху положението. Не беше направила това официално и нарочно бе оставила кокаина, за да му даде да разбере, че не го е конфискувала. Освен това вратата на гаража не беше запечатана както трябва. Тази злобна малка кучка беше направила това на своя глава само за да му отмъсти. Марк Уилис беше видял достатъчно. Беше му дошло до гуша от игричките и от дребнавото презрение на една вдетинена жена. Той живееше в скапаната действителност и времето му изтичаше.

Когато се върна до колата, Джо притича от ъгъла.

— Свърши ли, приятел?

Уилис не отговори. Отвори вратата на фрийландъра си. Джо го спря.

— Нямаш ли случайно още малко бонбончета? Ще си държа очите отворени.

— Какво? — извърна се Марк със студено и надменно изражение.

— Аз ти помогнах. Нали не искаш да се разприказвам пред ченгетата? — с преднамерена изразителност огледа номера на колата му Джо.

Уилис бавно кимна и затвори вратата на колата. Изненадващо и с животинска сила той удари Джо по лицето. От лицето на младежа рукна кръв, той политна назад и се строполи в гаража. Уилис се озова над него, преди той да успее да се изправи. Заби юмрука си силно първо в носа, сетне в устата на Джо.

— Искаш ли още, приятел? — изсъска той. — Още бонбончета, а? Ето ти!

Заплете пръстите на дясната си ръка в косата на Джо и натисна лицето му в мръсната купчина кокаин, която Декстър беше оставила на пода на гаража. Предните зъби на Джо се строшиха върху твърдия бетонен под. Той се закашля и започна да сумти, докато Уилис триеше носа му в земята.

— Един съвет от мен, Джо — каза Уилис, вземайки си щипка кокаин със свободната си ръка. — За в бъдеще, не се замесвай.

Уилис блъсна лицето му в бетона за последен път и си каза, че дяволът не е съвсем черен.