Ед О'Конър
Отровна приспивна песен (54)

54

Дорийн О’Риордан нервно пипаше тлъстините около кръста си. Беше научила от полицай Сойеруайн, че Мери Колсън е била приета в болница. Тревогата й обаче не се дължеше на искрена загриженост. Инспектор Андъруд беше поискал от нея да му даде всички касови бележки от последните покупки за Мери Колсън и това я бе изпълнило със студена паника. И най-вече, помисли си тя с горчивина, защото с готовност се бе съгласила да го направи. Сега, поглеждайки назад, Дорийн си даде сметка, че е трябвало още тогава да се противопостави на полицая, трябвало е просто да свие рамене и да каже, че ги е изхвърлила. Вместо това тя се уплаши и се поддаде под натиска на подозрението му.

Остана будна до късно и се опита да прецени доколко сериозен е проблемът. Сега, на ярката светлина на утрото, положението не й се стори по-добро. Бяха я зачислили да се грижи за Мери Колсън преди шест месеца и през този период тя й пазаруваше два пъти седмично. Дорийн не водеше точна сметка на парите, които бе задигнала от домакинството на Мери. Знаеше, че през първите три седмици от работата си при Мери Колсън не беше вземала никакви пари. Искаше да прецени доколко старата кучка е нащрек, преди от време на време да започне да задига по някоя банкнота от десет лири от рестото. Така че през първите три седмици Дорийн беше педантично почтена. Когато се увери във влошаващото се умствено състояние на Мери, политиката й се промени. Значи беше крала от Мери, грубо казано, пет месеца, двайсет седмици.

Дорийн направи някои бързи сметки наум: две пазарувания на седмица за двайсет седмици означаваше четирийсет пазарувания. Ако се предположи, че всеки път, когато пазаруваше за Мери, задигаше по десет лири от рестото, общата открадната сума възлизаше на около четиристотин лири, почти половината от цената на почивката й. Дорийн вземаше малки суми и от другите си пациенти, но Мери беше основният й източник на допълнителни доходи.

Проблемът беше, че Мери я бе надхитрила.

— Дъртата кучка ме измами — помисли си Дорийн с горчивина.

Знаеше, че трябва да допусне най-лошото — че Мери Колсън си е водила сметка точно колко пари е дала на Дорийн и какво ресто е получила. Дорийн дъвчеше една кифла и гледаше през прозореца към ширналата се пустота на комплекса Морли. Но дали трябваше да допуска най-лошото? Мери не беше виждала нито една касова бележка — Дорийн внимаваше винаги да ги изхвърля или да ги задържа при себе си, — така че откъде можеше старицата да знае, че я краде?

Имаше само едно възможно обяснение. Дорийн обикновено оставяше торбите с покупките на плота, за да може старата кучка да ги разопакова сама. Може би Мери беше сумирала цените на покупките, докато ги е подреждала в бюфета. По този начин можеше да получи общата сума, да я извади от парите, които е дала на Дорийн и накрая да сравни цифрата с рестото, което е получила. Дорийн се поколеба. Дъртата кучка едва ли бе толкова съобразителна.

Всъщност беше. Колкото повече разсъждаваше, толкова повече се уверяваше, че Мери Колсън й е поставила капан. Замисли се за почивката си, която неочаквано се оказа застрашена, за балкона си с изглед към „кристалночистите води на Йонийско море“, замисли се как „поглъща лъчите на слънцето до удобния плувен басейн“ и как вечер си почива „под звуците на музиката на оркестър «Лазарос»“. А сега тази лукава и своенравна дърта кучка се опитваше да провали мечтата й. Дорийн не се въздържа и се разплака.

Знаеше, че трябва да се съсредоточи. Беше твърдо решена. Нямаше да жертва мечтите си, а освен това щеше да е думата на Колсън срещу нейната. Дорийн отиде в кухничката си и си приготви още едно силно и сладко кафе. Ако ставаше дума за най-лошото — ако Мери си беше водила сметка на парите, които й е дала — Дорийн реши, че има три възможности. Първата беше да върне парите на Мери и да се извини. Нямаше абсолютно никакво намерение да го прави. Вторият вариант беше да даде на инспектор Андъруд купчина касови бележки, някои от които истински, а други от собствените й покупки. Можеше да се опита да го заблуди, като му посочи някои от собствените си покупки и да твърди, че всъщност са били предназначени за Мери. Този план й се стори привлекателен — не допускаше, че един зает следовател ще отдели време да провери десетки стари касови бележки. Освен това имаше и трети вариант. Можеше да влезе в къщата на Мери, докато нея я няма, и да остави част от парите, които беше взела, на различни места в къщата. Тогава, ако инспектор Андъруд свереше касовите бележки със записките на Мери и откриеше разминаване, Дорийн щеше да твърди, че Мери нарочно е крила пари из къщата и е искала да я натопи.

Реши да прибегне до третия вариант. Щеше да е добре премерена загуба, за да си осигури почивката. Отвори металната кутия от бисквити, където държеше парите за екскурзията. Колко пари щяха да стигнат, за да създаде нужното впечатление, без да излага почивката си на опасност? Реши да пожертва осемдесет лири. Щеше да остави трийсет под матрака на Мери и петдесет в плик в някой от бюфетите й. Това означаваше, че щеше да й останат по-малко пари за харчене по време на почивката, но беше готова да поеме този риск. В хотела щеше да бъде на пълен пансион, затова не беше нужно да се притеснява за храната. Освен това може би някой любезен господин щеше да реши да я почерпи някоя вечер в бар „Акрополис“.

Дорийн беше категорично решена да не провали мечтата си. Събра една купчина касови бележки и подчерта различни неща. Когато се увери, че резултатът е напълно объркващ, тя ги постави в един кафяв плик и го надписа до инспектор Андъруд. Щеше да го пусне в полицейския участък при следващото си ходене в града. Дорийн реши да не пише обяснителна бележка — Андъруд не й беше искал такова нещо. Искаше само касовите бележки и тя щеше да му ги даде.

Доволна от сутрешната си работа, Дорийн си позволи лукса да изяде втора кифла с кафето.