Ед О'Конър
Отровна приспивна песен (16)

16

Дъждът беше топъл като слюнка. Докосването му бе приятно на Старк — бог плюеше на него. Беше свикнал с подобни неща.

Гарата бе празна. Повечето от късните пътници бяха побързали да се приберат в тухлените си жилища, а шофьорите на нощните таксита отдавна бяха хвърлили фасовете си и се бяха насочили към нощните клубове в центъра на града. Старк смяташе да посети клубовете по-късно. Имаше нови вносни хапчета, които бяха оцветени като футболна топка. Наричаха се „66“ в чест на спечелването на Световната купа. Биреният отряд от тийнейджъри щеше да ги глътне като топъл хляб. Маркетингът беше страхотен. По ирония на съдбата хапчетата бяха направени в Германия. Старк намираше това за забавно.

Хапчетата — производни на екстази и на амфетамина — бяха златна мина. Тази част от бизнеса му започваше да става много доходна. В Ню Болдън имаше много младежи с издути джобове и с жадно за приключения въображение. Нощните клубове в Лондон бяха на час и половина път с влака — твърде далеч за един младеж, който иска желанието му да бъде удовлетворено незабавно. Затова нощните клубове в Ню Болдън бяха претъпкани в петък и в събота, а Старк беше завладял пазара. Снабдяваше собствениците на няколко нощни клуба с кокаин и с други освежаващи средства. В замяна се радваше на специални привилегии.

И все пак, макар клубовете да плащаха за малките удоволствия в живота на Старк, автомивката продължаваше да бъде необходимо неудобство. Зад влаковите хангари имаше изоставен промишлен двор — двеста акра, заети от ниски тухлени сгради със счупени прозорци и запуснати дворове. Автомивката беше заслонена от три страни от развалините на една фабрика за пластмаса и от порутените офиси на компания за даване на микробуси под наем. Старк си я харесваше така — опасността от неприятни изненади беше по-малка.

Автомивката беше добре известна на местните наркомани. Уединеното й, но леснодостъпно местоположение я правеше предпочитано място. Имаше огромен избор от изоставени сгради, в които можеха да изпробват стоката на Старк. Като всеки бизнесмен, Старк имаше редовни клиенти и макар бизнесът му в нощните клубове да се разрастваше, той беше достатъчно съобразителен да не се отказва от тях. Хапчетата му осигуряваха малките луксове, но тревата и хероинът го хранеха.

Освен това възлагаше големи надежди на новата пратка хероин, която наскоро му беше изпратил доставчикът му от Лондон — страхотна стока от Колумбия, Ямайка или от някаква друга лаборатория. Великолепна стока. Дори редовните му клиенти с угаснал поглед и изпити лица щяха да луднат по нея. Самият той се изкушаваше да я опита, след като чу какво говорят за нея, но не беше такъв глупак — вече не.

Старк се приближи към автомивката през порутените сгради на някогашния завод за пластмаса. Машините отдавна бяха изнесени, дори стъклото беше свалено от прозорците. Полуразрушените постройки осигуряваха безопасен и незабележим път до автомивката. Старк зачака във вътрешността на сградата и се взря напрегнато в притъмнелия двор. Очакваше двама клиенти, но още никой не се бе появил. Дръпна една дървена щайга и седна.

Дъждът се усили и заблъска по ламаринения покрив. Старк тихо изруга. Пороят нямаше да уплаши отрепките, обаче със сигурност щеше да прогони някои от по-разглезените му клиенти от средната класа. Някакъв силует се раздвижи в двора. Старк притаи дъх и се напрегна, за да го разпознае. Сянката се приближи — беше мъж, който вървеше приведен, за да се предпази от дъжда и от вятъра, фигурата се прислони в един сух ъгъл на двора и запали цигара. Старк разпозна бледото лице, което пламъкът на кибритената клечка освети за миг.

— Бърни — извика той по посока на горящото връхче на цигарата. То се завъртя към Старк и след кратко замисляне безмълвно се запъти към него. Старк отвори някогашния противопожарен изход на фабриката за пластмаса и въведе силуета вътре.

— Божичко, замръзнах — оплака се новодошлият.

— Аз също, Бърни.

Бърни го изгледа с хлътналите си очи.

— Това е различно. Аз замръзвам отвътре. Добре, че са цигарите.

— Те ще те довършат, Бърни.

— Не ме разсмивай.

Старк наблюдаваше как Бърни бърка във вътрешния джоб на дебелото си вълнено палто и вади малка пачка банкноти. Постави ги помежду им върху щайгата. Ръката на Бърни беше дребна и покрита с белези. Пръстите му приличаха на ноктите на граблива птица. Старк взе парите и ги преброи.

— Какво е това? — попита той и размаха пачката към Бърни.

— На теб на какво ти прилича, по дяволите?

— Тука има четирийсет лири. Едва стига за половин доза.

— Ами дай ми половинка тогава.

— Не продавам половинки, приятел. Не си струва да си губя времето.

— Разбира се, че си струва. Просто я раздели на две.

— Аз съм бизнесмен, Бърни. Не съм благотворителна организация. Една доза струва стотачка. Това е най-дребната валута. Да си чувал някога за половин пени?

— Все пак са пари, нали? Вземи ги и ми дай от оная гадост.

Старк се замисли — бизнесът беше позатихнал и той се запита колко ли още време му остава на Бърни. Обикновено не правеше изключения, но този нещастник вече беше полумъртъв. Можеше да изстиска и последната капчица кръв от него.

— Добре. Дай петдесет, и ще ти продам половин доза. Не съм навит да губя пари заради теб.

Бърни извади една мокра банкнота от задния си джоб и му я подхвърли.

— Това ми е вечерята.

Старк се усмихна, отвори раницата си и бръкна вътре.

— Ти си ценител, Бърни, това ще ти хареса. — Извади малкото пликче с хероин и му го подаде. — Първокласна стока.

— Като те познавам, сигурно е чисто брашно. — Бърни грабна пликчето, изкашля се ужасно и бързо се запъти към вратата.

— Беше удоволствие да се работи с теб — провикна се след него Старк.

— Върви си го начукай! — Бърни затвори вратата зад гърба си и се затътри под дъжда.

Старк приглади петте банкноти от по десет лири, които Бърни му беше дал, и ги прибра прилежно в портфейла си.

Бавно се изниза един час. Дъждът не показваше никакви признаци, че ще намалее. Бяха му останали само две цигари. Това беше най-гадната част от работата му — чакането. Да си имаш вземане-даване с наркомани беше достатъчно неприятно, но да ги чакаш да се появят си беше направо потискащо. В полунощ Старк реши да си обира крушите. Обади се за такси по мобилния си телефон и уреди да го вземат от главния вход на гарата в Ню Болдън. Разполагаше с петнайсет минути, за да стигне там — повече от достатъчно. Тъкмо дърпаше ципа на раницата си и угасваше цигарата си, когато фаровете на кола осветиха двора.

Старк замръзна. Малцина от клиентите му имаха автомобили. Най-вероятно колата бе полицейска. Знаеше, че полицията в Ню Болдън редовно проверява района през нощта. Потъна в сенките и застана нащрек. Колата спря точно срещу мястото, където се намираше. Беше „Порше 911“. Шофьорът не помръдна. Старк надникна от укритието си във фабриката за пластмаса. Странна работа. Може би човекът търсеше проститутки. Тук се навъртаха не само наркомани. Вратата на колата се отвори, шофьорът излезе на дъжда и протегна ръце нагоре към небето, като че ли изпъваше уморения си гръб. Беше висок. Старк не можа да види други подробности.

Вратата на автомобила се затръшна. Старк чу стъпките на мъжа в двора. Може и да беше клиент — адвокат или млад фермер, който си търси забавление след тежък трудов ден. Бизнесът не вървеше особено — като че ли си струваше риска.

— Търсиш ли някого? — подвикна той към фигурата. Стъпките спряха. Настана кратка тишина, преди тъмнината да му отвърне с дрезгав и хриплив глас:

— Казаха ми, че тук мога да си купя стока.

— Каква стока? — Старк се притесни, но беше уверен, че онзи не го вижда.

— Спринцовки, игли, малко хероин.

— Кой ти го каза?

— Един барман от „Федърс“. Шон, струва ми се.

Старк познаваше Шон Макбрайд. На него можеше да се разчита, беше му доверен човек. Във всеки случай, мъжът не приличаше на ченге.

Старк реши да рискува — последен удар, преди да тръгне към клубовете. Изпълзя от укритието си, отвори противопожарния изход и излезе на двора. Мъжът стоеше пред него и се усмихваше.

— Какво точно ти трябва? — попита Старк.