Ед О'Конър
Отровна приспивна песен (11)

11

Десет часа по-късно Макс Фалън се събуди ужасен в собствената си душкабина. Беше гол, като се изключи един-единствен чорап. Не осъзна веднага къде се намира. Подът беше изцапан със собствената му кръв, само че на Макс тя изглеждаше златиста, а не червена. Опита се да се съсредоточи въпреки светлините, които го заслепяваха. Чувстваше се така, все едно има мигрена — цели участъци от зрителното му поле бяха заети от ярки спираловидни светлини. Макс започна да усеща болка в ръцете и в краката си. Насочи вниманието си към раните, от които златната му есенция изтичаше в коритото на душа.

След около час се изправи, малко по-добре ориентиран къде се намира, и си взе болезнен душ, за да отмие мръсотията от кожата си. Помнеше само откъслеци от случилото се предишната нощ — тояги, които проблясваха покрай него и се стоварваха върху тялото му, полупознати лица с разкривени черти, превърнали се в страховити демони, щипещи насекоми, които пълзяха под кожата му. Плуваше на дъното на спокоен бял океан и после, когато се покатери по склона на планината, един глас му каза, че е бог.

Излезе изпод душа и разгледа отражението си в огледалото. Лицето му се стори непознато. Имаше структурата и очертанията на човек, но той се чувстваше странно нечовешки. Не беше сигурен дори дали крайниците му са закачени правилно — сякаш бяха откъснати от тялото му и той все ги придърпваше към себе си.

Ти плаваше на кораб със златни платна под повърхността на млечния океан.

Макс се обърка. Гласът звучеше като неговия, обаче той знаеше, че не е казал нищо.

Ти плаваше на кораб със златни платна и зърна лицето на бога.

Гласът имаше право. Наистина беше видял лицето на бога. Богът имаше лицето на Макс Фалън. Опита се да подреди мислите си. Може би съществуваше и друга възможност.

Учудвам се, че изобщо е в съзнание след онова, което сипахме в питието му.

Този глас не беше негов и той се извърна толкова рязко, че едва не падна.

— Кой каза това, мамка му?

Макс със залитане излезе в коридора. Знаеше, че в апартамента му има някой. Чуваше ги да си говорят.

Бяха сложили нещо в питието му, нещо, което го беше превърнало в бог.

Примижа срещу непознатите силуети в апартамента си и се разсмя. Чуваше всички. Всички в света си говореха, а някои от нещата, които казваха, наистина бяха смешни. Замъкна се в хола и се заслуша в гласовете на хората, които бъбреха в главата му.

Макс ги чуваше да обсъждат какъв бог е той. Как се казваше? Знаеше, че богът има име, но не можеше да си спомни какво е то.

Що за бог беше, след като не можеше да си спомни собственото си име?

В Кеймбридж беше учил философия. Несъмнено можеше да открие отговора.

Сократ бе казал на Менон, че знанието е съхранена памет. Пет по пет прави двайсет и пет. Но как човек ще разбере, че двайсет и пет е правилният отговор, освен ако вече не го знае? Макс знаеше, че е бог. Но как би могъл да разпознае този бог, освен ако вече не познаваше самоличността му?

Освен ако отговорът вече не се намираше в паметта му.