Ед О'Конър
Отровна приспивна песен (5)

5

В шест следобед Макс Фаръл взе асансьора до мазето на „Фогъл енд Мур Инвестмънтс“ й влезе в спортната зала на компанията. Бързо се преоблече в новия си спортен екип „Хилфигър“ и се запъти към фитнеса. Поспря, за да погледа групата по аеробика, докато разгряваше ахилесовото си сухожилие. Наслади се на редицата потни секретарки, облечени с трика върху клиновете — завъртане наляво, пресягане надясно.

Фантастично.

Дойде му нужното настроение.

Привечер салонът винаги беше пълен и повечето от машините бяха заети. Макс си намери една бягаща пътечка и поде обичайната си програма. Започна да тича и погледът му се отклони към прозорците, които заемаха цялата отсрещна стена — отвъд неизползваемия док, който сега беше само огромна водна забележителност, край старите кранове, щръкнали самотно като скелети в музей, към тромавия бетонен минимализъм на Кабът Скуеър.

Слънцето хвърляше розови вечерни отблясъци над доковете. За миг това му напомни за детството, прекарано в Индия. За самотните вечери, през които риташе една футболна топка срещу стената на дипломатическите жилищни постройки или четеше книги, докато баща му присъстваше на някое мероприятие в посолството. Тогава слънцето изглеждаше толкова близо, че чак го плашеше. Представяше си как то поглъща земята в огромната си жълта паст. Усмихна се.

Детинщини.

Знаеше, че не може да докосне английското слънце. Макар че, каза си той, сигурно би могъл да го купи.

Двайсет минути по-късно Макс беше под душа и старателно се къпеше. Погрижи се с особено старание за местата, където се надяваше Лиз Коплински да задържи вниманието си след няколко часа. Все още имаше прекрасно и поддържано тяло. Кожата му беше запазила маслинената си лъскавина от детството му, прекарано в тропиците. Нямаше да има нужда от „Виагра“. Дани Планк просто беше нагло копеле.

Прекара известно време пред огледалото. Избръсна се за трети път този ден, наслаждавайки се на гладкостта на кожата си. По-късно, когато потъркаше с лице вътрешната част на бедрото на Лиз Коплински, тя нямаше да усети никакво драскане. Щеше да й се струва, че се извива под езика на призрак или на бог. Сложи си балсам „Клиник“. Не искаше Лиз да се взира в неприятни люспици изсъхнала кожа по време на вечерята. Накрая използва пяна за коса, за да приглади кестенявата си коса назад и да открои мъжествената си челюст, която беше най-хубавата му черта.

Парфюмиран и напудрен, Макс Фалън се върна за малко в кабинета си на етажа за търговия с ценни книжа, за да остави спортния си сак. Руса нощна секретарка с торбички под очите се провикна, че таксито му е пристигнало. Фалън й даде знак с вдигнат палец и грабна някаква книга от бюрото си, за да се развлича по време на пътуването до Уест Енд. Така мислите му щяха да се откъснат от Лиз, докато не се срещнеше с нея в седем и половина. Беше оръфана книга със заглавие „Богове и митове“.

„Пале“ отдавна бе едно от любимите му места — светъл и просторен англо-френски ресторант, който гледаше към Ковънт Гардън. Медийните служители от Уест Енд много си падаха по него — изпълнителни директори на рекламни агенции и телевизионни продуценти. Малкото входно фоайе се отваряше ефектно към голям, покрит със стъкло атриум.

— Хубаво място — отбеляза Лиз Коплински, докато подаваше сакото си на келнерката.

— Най-доброто в града — отговори Фалън. Не можеше да откъсне поглед от голите рамене на Лиз. Черната й рокля без презрамки правеше чудеса с него. Кожата на Лиз изглеждаше съвършено гладка — никакви бенки или петънца. Прииска му се да я ухапе, да усети как се топи върху езика му като бял шоколад, да се плъзне над съвършено гладкото й тяло.

Незабавно ги поведоха към масата им. Фалън забеляза, че Лиз обича да плъзга ръка по листата на растенията в саксиите и по цветята във вазите, докато минава покрай тях. Беше чувствено момиче. Това му допадна.

— Това брои ли се за сдружаване? — попита Лиз, след като се настани на стола си и келнерът постави салфетка на скута й.

— За опознаване — ухили се в отговор Макс.

— Каква е разликата?

— Все още си с дрехи.

Изражението на Лиз леко се смекчи, когато потисна усмивката си.

— А, това ли? Навик ми е от Ню Йорк. Там не се храним голи.

Макс смени темата. Не искаше да прекалява.

— Как стана така, че малкото момиче от гетото се превърна в преуспяващ търговец на ценни книжа.

— Ей, приятел, аз не съм от гетото — престори се на засегната Лиз.

— Куинс?

— Кварталът е много хубав. Баща ми работеше на летището.

— Носеше багажа ли?

— Той е инженер, умнико. Освен това не си падаше особено по английските лимончета.

— Лимончета значи! — засмя се Макс на стария израз. — Да не е четирийсет и втора година?

Лиз леко настръхна:

— Да не би вие да не сте ни измислили прякор?

— Аха. — Макс спря, за да подсили ефекта от думите си. — Селяндури.

— Задник.

— Шегувам се. Ню Йорк е хубаво място. Хората се държат по-приятелски от лондончаните, безспорно е. Освен това нито един лондонски парк не може да се мери със Сентрал Парк.

— Сентрал Парк е истинска Валхалла, ако си падаш по джогинга — съгласи се Лиз. — Аз обаче предпочитам Хамстед Хийд. Качвам се там в неделя сутрин. Децата пускат хвърчила на Парламънт Хил. Красота!

— Щом ти харесва — изсумтя Фалън.

— Ти тук ли живееш? В центъра на града?

Макс поклати глава:

— Имам апартамент в Челси. Каня се да си купя нещо в провинцията.

— Много хубаво. Стара английска къща ли?

— Нещо такова. Отдавна си мечтая да обновя някое старо имение. Нали разбираш, да се почувствам като провинциален английски благородник. Да отгледам децата си в провинцията. Вече не ми се остава в Лондон. — Погледна я с известно смущение. — Глупаво е наистина.

— Не съм съгласна — отвърна Лиз. — Къде търсиш?

— Добре ли си с географията?

— Изпитай ме.

— В източната част на Кеймбриджшър.

— Хвана ме.

— Аз съм роден там, а баща ми продължава да живее в околността. Има няколко страхотни стари имения до границата със Сафък.

— Доста е далеч.

— Не и с порше.

— В тази страна всяко пътуване с кола е дълго. Мислех, че имаш джип.

— Имам „Ланд Крузър“ и „Порше 911“. — Той забеляза огърлицата й. — Защо носиш това египетско нещо?

— Това е анкх. — Тя вдигна накита към него, за да го огледа. Неизбежно бе погледът му да се плъзне още по-надолу.

— Знам какво е. Защо го носиш?

— Това е символ на живота.

— Трогателно.

— Ами ти? Каква е тази книга?

Макс сведе поглед към „Богове и митове“. Усмихна се. Лиз забеляза, че той има съвършено бели зъби.

— Това е стар приятел.

— Как така?

— Като дете живеех в Индия. Баща ми работеше в британското посолство в Делхи. Доскучаваше ми да стоя сам и понякога крадях книги от библиотеката в английското училище. Тази е една от най-хубавите — индийски митове, богове, демони и такива неща. Много ми харесва. Глупаво е, обаче, когато бях на осем години, майка ми ме записа в някакъв училищен конкурс за костюми, маскиран като хиндуистки бог. Оттогава изпитвам интерес към тези неща.

— Защо си бил сам?

Фалън леко свъси лице.

— Майка ми почина малко след като се преместихме в Индия. Катастрофа.

— Съжалявам.

— Недей. Ти нямаш вина — отсечено отвърна Фалън. — Освен ако не си карала мотоциклет през северните покрайнини на Делхи през ноември 1971 г.

— Спечели ли? — попита Лиз, пренебрегвайки слабия му опит за хумор.

— Какво да спечеля?

— Конкурсът за костюми?

— Разбира се.

Лиз взе старата книга и я разгърна. Намръщи се на някои от илюстрациите.

— Боже, ще сънувам кошмари.

— Ако допуснем, че изобщо спиш тази нощ.

Тя не обърна внимание на флиртуването.

— Значи си кабинетен интелектуалец.

— Едва ли.

— Какво изучава в колежа?

— Философия.

— Сериозно?

— Напълно.

— Будалкаш ме!

— Всъщност две години следвах философия, а след това се прехвърлих теология.

— Защо, за бога?

— Това е лоша шега, ако наистина целеше да се пошегуваш. Честно казано, философията ми се стори суховата, а теологията е по-тясно свързана със системите от религиозни вярвания и с митологията, много по-сочна е.

— Никога не бих допуснала, че се интересуваш от такива неща.

— Аз съм пълен с изненади. Между другото, тази седмица в Британския музей има изложба на тема митология. Аз ще ходя в събота. И ти трябва да дойдеш. — Макс махна на келнера по вината, който извади бележник от джоба си и се приближи.

— В събота ще правя по-приятни неща, отколкото да вися в някакъв миризлив музей.

— Миризлив ли?

— Добър вечер — усмихна им се келнерът.

— Шампанско — поръча Макс, без да го поглежда. — Не обичайното за заведението, а нещо прилично.

— Разбира се, мосю.

— И можеш да разкараш акцента, не съм турист.

Келнерът застина, прехапа език и се отдалечи. Лиз беше ужасена.

— Макс, държа се грубо.

— Той е толкова французин, колкото са френски топките ми. — Макс я огледа внимателно, плъзгайки поглед по тялото й. — Искам да те питам нещо.

— Давай.

— Вярно ли е, че се чукаш с някаква маймуна от отдела за плащания? Слауч, Крауч или нещо подобно?

— Крауч. Не е сериозно. Една прищявка, на която трябва да сложа край.

Внезапно Лиз изпита чувство за вина. Опита се да затвори раната.

— Жена като теб няма нужда от баласта.

— Той е свестен, обаче нищо няма да се получи. Малко е обсебващ.

— Ами зарежи го тогава. На този свят има печеливши и губещи. Хора като него живеят в евтин и мрачен малък свят. Евтина бира. Евтини дрехи. Убийствена ипотека. Нощни клубове край магистралата. Не ти приляга. Не го искаш. Не се унижавай.

Лиз бавно поклати глава:

— Ти си непоправим романтик, нали?

Пред тях върху масата се появиха две чаши за шампанско. Макс опита виното — златисто и искрящо.

— Наливай! — махна той на келнера да продължи да налива. — Сипвай здравата.

Мехурчетата захапаха езика му. Усети прилив на сили. Лиз отпи от шампанското си и той забеляза меката следа от червило, която остави до ръба на чашата. Вечерта щеше да е дълга и успешна.