Ед О'Конър
Отровна приспивна песен (26)

26

Общината на Ню Болдън плащаше на Дорийн О’Риордан, за да посещава ежедневно възрастните пенсионери от списъка на хората, за които се грижеше кметството. Тя следеше дали „старчетата“, както ги наричаше, се хранят редовно и вземат лекарствата си. Работата беше зле платена, но имаше своите предимства, а Дорийн прекрасно умееше да се възползва от тях.

— Напълняваш — отбеляза госпожа Колсън, когато Дорийн постави пред нея поднос с чаша чай и попрегорели филийки.

— Благодаря ти, Мери, много ти благодаря — процеди Дорийн през зъби. Само че ще живея много по-дълго от теб, помисли си тя.

— Не е чудно, че не можеш да си намериш мъж, след като изглеждаш така — лукаво подметна Мери.

— Последното нещо, от което имам нужда, е някой, на когото да чистя и за когото да се грижа — изръмжа Дорийн. — И понеже така и така сме на темата, пак си опикала около тоалетната.

Мери се усмихна.

— Отвратително е. Непростимо е — продължи Дорийн. — Не съм длъжна да чистя след теб, след като съвсем спокойно можеш да улучваш тоалетната. Просто те мързи. Прояви малко повече самоуважение.

Мери сведе поглед към подноса: четири препечени филийки и чаша чай.

— Вече съм закусила — услужливо каза тя. — Не трябваше да си правиш труда.

Дорийн усети как вълна от студена омраза плисва в издутите й вени.

— Трябва да закусваш в девет сутринта, защото тогава си вземаш хапчетата.

— Заради хапчетата опикавам тоалетната — отвърна се Мери.

Дорийн въздъхна ядосано и се върна в кухнята. Запали си цигара и смукна дълбоко и грозно.

— Не пуши в дома ми — провикна се Мери от дневната.

— Да ти го начукам — промърмори Дорийн. Беше гладна и огледа кухнята, търсейки нещо за хапване. Знаеше, че Мери има някъде кутия с фъч. Знаеше и това, че старата кучка успява да го крие все по-успешно. Този път почти десет минути й бяха нужни, за да го намери, напъхан в микровълновата печка, която Мери никога не използваше. Отвори кутията, взе си сладкиш с пълна шепа и с наслада усети как твърдите му ръбчета омекват и се топят в устата й.

— Какво правиш? — провикна се Мери.

— Ям ти сладкиша — отвърна Дорийн с пълна с голяма сладка хапка уста.

Мери се разстрои:

— Остави ми сладкиша на мира, дебелано! Той ми е подарък.

— От твоя обожател полицая, знам. Нали само това повтаряш.

— И без друго си твърде дебела — извика Мери, обзета от безсилен гняв.

Дорийн показа на Мери среден пръст зад стената на кухнята.

— Ти не можеш да го ядеш. Има ядки, забрави ли? — злобно подметна Дорийн.

— Той ми беше подарък — тъжно повтори Мери.

Дорийн си пое дълбоко въздух. Понякога едва се сдържаше да не отиде и да не удуши дъртата кучка. Обаче имаше и други начини да си отмъсти. Най-напред взе парите и списъка с покупките, който Мери й беше оставила. След това върна каквото беше останало от сладкиша в микровълновата печка и я настрои да пече десет минути. Тъкмо натисна копчето и сладкишът на Мери започна да поема 750 вата лъчева енергия, звънна звънецът на входната врата.

— Аз ще отворя — каза Дорийн и прекоси дневната. — И без друго излизам.

— Добре — отговори Мери.

Дорийн отвори входната врата.

— Търся Мери Колсън. Аз съм от полицията в Ню Болдън — представи се Джон Андъруд и показа значката си на Дорийн.

— Сега пък какво е направила? — нервно се засмя Дорийн. Полицаите я притесняваха. — Аз се грижа за нея. Дорийн О’Риордан.

— Кой е? — примижа Мери Колсън в коридора.

— Още един полицай, Мери. — Дорийн докосна ръката на Андъруд. — Ще имате ли нужда от мен? Тъкмо тръгвах да й пазарувам.

— Не, благодаря — отвърна Андъруд.

— В такъв случай тръгвам.

Дорийн напусна къщата, а Андъруд пристъпи вътре. Прекоси тесния коридор на път за дневната на Мери и бързо прецени дребничката старица с побелели коси, сгушена в червената си жилетка.

— Здравейте, госпожо Колсън. Аз съм от полицията. Не се тревожете.

— Знам — отвърна Мери. — Имате добро лице.

— Вие сте първият човек, който ми го казва! Нещо против да седна?

Мери любопитно огледа госта си.

— Значи се запознахте с дебеланата?

Андъруд се настани на канапето на Мери и отвърна:

— С жената, която се грижи за вас ли?

— Никой не го е по-малко грижа за мен — през смях отбеляза Мери.

— Защо говорите така?

— Тя е една дебела кучка. Краде ми от парите за покупките. Мисли, че не мога да смятам. Обаче аз не съм глупава. Водя си сметка. Ясно ми е какво прави.

Андъруд се разтревожи. Мразеше използвачите.

— Искате ли да поговоря с нея?

— Знаете ли, понякога обръща всичките ми снимки върху полицата над камината с лицето надолу. Само за да се наложи отново да ги изправя. Що за човек може да прави подобно нещо?

Андъруд си напомни да има предвид Дорийн О’Риордан.

— Госпожо Колсън, трябва да поговоря с вас. Става дума за нещо, което сте казали на полицай Сойеруайн тази сутрин.

— Миналата седмица той ми подари кутия с фъч — осведоми го Мери, — обаче тази дебела крава яде от него.

— Разказали сте му за един свой сън. Помните ли? Описали сте го като кошмар.

Внезапно Мери се угрижи и притихна.

— Защо се интересувате от това? Нещо се е случило, нали? Понякога сънищата ми се сбъдват. Виждам разни неща. Чувам. Гласовете са около нас през цялото време. Сигурно съм като някакво радио — настройвам се някаква честота и улавям разни неща. Той обясни ли ви?

— Днес наистина нещо се случи, госпожо Колсън. Сойеруайн го видя и каза, че му напомня за вашия сън, за нещата, които сте му описали.

— Е, свършено е с мен. — В погледа на Мери изведнъж се появи загриженост. — Той добре ли е?

— Малко е разстроен, но иначе е добре. Можете ли да повторите пред мен онова, което му казахте? Разкажете ми съня си.

Мери вдигна очи към тавана, докато изтръгваше съня от паметта си.

— Всъщност това е просто поредица от образи. Голяма стара къща. Поле под водата. Чуват се викове. Някаква жена пищи. Писъците са най-лошото нещо — засилват се все повече и повече.

— Какво друго?

— Има един човек, вързан за масата, и огромна купчина тела под…

— Кажете ми нещо повече за мъжа на масата — прекъсна я Андъруд.

— Вързан е за масата, обаче главата му е в една кутия.

— Как точно е вързан за масата? — попита Андъруд.

— С въже, струва ми се — намръщи се Мери. — Не мога да си спомня.

Андъруд погледна в бележника си. Харви беше вързан с дебело тиксо.

— В съня ви краката му бяха ли вързани?

— Не — поклати глава Мери. — Ръцете му са вързани под масата.

— Какво още?

— Главата му е в кутия.

Андъруд усети как косъмчетата на тила му настръхват. Вече разбираше защо мъртвото тяло на Джак толкова бе уплашило Сойеруайн. — Какво ще ми кажете за купчината тела, за която споменахте?

Мери потърка очи:

— Само това, купчина тела. Всичките са без глави.

— Колко са телата?

— Много, не знам точно.

— Сто? Две?

— Пет или шест. Не знам. Може и да са повече, трудно ми е да кажа.

— Къде е тази купчина с тела?

— Навън. Наблизо винаги играят деца. Чувам ги как викат и се смеят. Иска ми се да ги прогоня оттам, обаче те непрекъснато се приближават до това страшно място.

Андъруд записваше в бележника всичко, което успееше. Някои подробности от съня наистина му напомняха за смъртта на Джак, но разказът като цяло беше неясен и той не беше сигурен, че нещо може да им бъде от полза. Дори и ако Мери Колсън наистина притежаваше някакви необикновени способности на медиум.

— Той каза ли ви за човека куче? — попита Мери.

— Не много.

— Сънят ми винаги свършва по един и същи начин. Появява се човекът куче. Ужасен е. Винаги се събуждам на това място.

— Не разбирам. Защо го наричате човека куче?

— Има лице на човек. Лицето се надига от земята, докато не застане точно срещу мен. Обаче тялото му се състои от кучета.

— Как изглежда лицето на този човек?

— Като на скитник. Мръсно.

— Казахте, че тялото му е от кучета. — Андъруд започваше да се чувства доста нелепо и престана да си води бележки.

— Все едно е облечен в сватбена роба. Спуска се по тялото му и зад него, обаче е направена от кучета.

Андъруд наистина сериозно се усъмни в Мери. Даде си сметка, че ако Декстър беше чула разказа на старицата, щеше да си събере нещата, да прехапе устни и отдавна да си е тръгнала. Всичко беше твърде неопределено. Пълни щуротии. Сойеруайн основателно го беше предупредил, обаче Андъруд не можеше да се освободи от усещането, че си губи времето.

— Може ли да си налея чаша вода, госпожо Колсън? — попита Андъруд.

Възрастната дама кимна и Андъруд се запъти към кухнята. Докато си наливаше от чешмата вода в една чаша на цветя, микровълновата печка звънна три пъти като сигнал за край на печенето. Той отвори вратичката и втечненият сладкиш на Мери започна да се стича отвътре. Прониза го студен гняв. Избърса повечето от шоколадовата бъркотия с една кърпа.

Върна се в дневната и се вгледа по-внимателно в Мери Колсън — очите й бяха затворени и главата й беше клюмнала на една страна. Лицето й беше разкривено в строга съсредоточена маска.

— Госпожо Колсън, може ли да ви попитам нещо за Дорийн О’Риордан?

— Ш-ш-шт! — предупредително вдигна пръст тя. — С нас има някой.

Андъруд усети как под яката на ризата му се търкулва капчица пот. Внезапно апартаментът му се стори твърде задушен. Прииска му се да си тръгне.

— Кой? — попита той.

— Ш-ш-шт! Чувам твърде много гласове. Трудно ми е да разбера. Заради глупавите ми хапчета е. Трудно ми е да се съсредоточа.

Андъруд забеляза шишенцето с хапчетата до креслото. Запита се дали Мери Колсън изобщо има някаква представа какво се случва.

— Човекът, който е умрял днес, е ваш приятел — тихо каза тя.

Сърцето на Андъруд подскочи в гърдите:

— Да, така е.

Мери кимна. Опънатият й показалец продължаваше да изисква от Андъруд да мълчи.

— Казва нещо.

— Къде е той? — попита Андъруд.

— Стои точно зад вас — отвори очи Мери.

Андъруд рязко се изправи и се огледа в празната стая.

— Казва нещо — почти беззвучно мърдаха устните на Мери, сякаш изричаше молитва.

Андъруд остана прав на около метър от нея и внезапно се почувства несигурен.

— Какво казва?

Мери като че ли се отпусна на стола си и доскоро невиждащите й очи се вторачиха в Андъруд.

— Каза: „Помниш ли за ключовете?“.

Андъруд се втренчи в нея, притихнал и ужасен. Това беше едно от последните неща, които му беше казал Джак Харви.