Ед О'Конър
Отровна приспивна песен (61)

61

Андъруд махна защитната синя лента от входната врата на Джак Андъруд и я отключи. Изпита тревожно предчувствие. Измъчваше го не само мисълта за случилото се в къщата преди няколко дни. Нито пък образите за ужасната съдба на Роуина Харви, които въображението му подхвърляше. Повече от всичко състоянието му се дължеше на засилващото се и неприятно усещане, че Джак наблюдава всичко, което прави той.

Миризмата на пушек, все още се усещаше в къщата. След почти седмица в коридора все още миришеше кисело и остро. Андъруд внимателно се насочи към кабинета на Джак. Екипът от експерти беше опразнил почти цялата стая, беше прибрал и описал всичко интересно. Андъруд не беше сигурен точно какво търси. Зачуди се дали Джак не беше скрил някакъв сейф в къщата, на място, което екипът е пропуснал.

Опирайки се на твърденията на Мери Колсън за ключовете и за отварянето на някаква кутия, Андъруд постепенно стигна до извода, че кутията с лоши спомени е истинска. Това не беше само трик на психолога. Той беше последвал съвета на Джак и бе дал на кутията живот, бе я напълнил със снимки, компактдискове и други неща, които му напомняха за предишния му живот с Джулия. Вероятно Джак беше направил същото. Един от ключовете на връзката на Джак приличаше на ключ за катинар. Андъруд беше убеден, че Джак Харви също си е направил кутия с лоши спомени, която има съвсем осезаемо, физическо съществуване. И че все още е някъде в къщата.

Но къде?

Знаеше, че екипът от експерти е претърсил цялата къща най-обстойно, търсейки дори най-дребни веществени улики и материал за ДНК проби. Пожарът беше унищожил по-голямата част от нещата в кабинета на Джак и екипите бяха открили само откъслечни остатъци от картоните на пациентите му. Андъруд реши да остави кабинета и долния етаж на къщата. Знаеше, че са претърсени щателно и че Джак не би оставил важни материали на леснодостъпния приземен етаж.

Качи се горе. Голямата спалня ухаеше леко на парфюма на Роуина Харви. Въздейства му донякъде възбуждащо. Андъруд претърси шкафовете и чекмеджетата и провери под ъглите на килима за нещо по-интересно. Не откри нищо и прегледа банята. Даде си сметка, че без особена причина чете етикетите на козметичните продукти на Роуина Харви: почистващи лосиони, овлажняващи кремове, шампоан. Беше леко разочарован, когато откри шишенце с лосион за имитация на слънчев загар — винаги бе смятал, че тенът на Роуина Харви е съвсем естествен.

Убиецът иска Роуина Харви, каза си той, седял е в приемната на Джак Харви и е наблюдавал снимката й. Може би дори се е срещал с нея, когато е идвал в къщата. Убиецът изпитва сексуално влечение към нея. Може би вече я е изнасилил. Защо не я е убил като останалите? За какво друго иска да я използва?

Заряза банята и продължи нататък. Претърсването на останалите три спални и на тавана му отне малко повече от час. Накрая слезе в кухнята на Харви и си наля чаша вода. Гледката откъм задната страна на къщата беше впечатляваща. Градината се простираше на почти един акър и беше оградена от плътна редица тъмнозелени иглолистни растения. Андъруд забеляза, че след последното му посещение в къщата Джак беше сложил водоскок в средата на градината. Приличаше на малък водопад, чиято вода се изпомпваше от главния водоизточник и се лееше върху красиво подредени обли камъни. Огледа се за контролния лост. Нямаше смисъл да се захранва водоскок, който никой не искаше да гледа. Андъруд си даде сметка, че копчето се намира в бараката на Джак.

Знаеше и това, че екипът от експерти е претърсил бараката и не е открил нищо интересно. Докато се приближаваше, забеляза табелката, която бяха заковали със скоби за дървената врата на бараката. Копчето за спиране на водопада беше от дясната страна. Андъруд дръпна ръчката и чу как водата спира да клокочи. Вдъхна ароматите и се наслади на гледката на градината. Внезапно изпита огромно съжаление към семейство Харви. Тук беше голямото каменно барбекю, където Джак се беше потил над пържолите през лятото, тук беше белият пластмасов шезлонг, на който Роуина Харви бе придавала известна автентичност на химическия си тен, тук беше и вътрешният двор, където бяха седели заедно и бяха пили изстудено шардоне.

Андъруд си спомни как Джак ругаеше и се оплакваше колко скъпо му е излязло оформянето на вътрешния двор. Роуина бе настоявала за обли камъни, доставени от някаква компания в Кумбрия.

— От Кумбрия, за бога! — проплака Джак пред него. — Като че ли тук нямаме камъни!

Андъруд забеляза, че Джак е поставил два от неизползваните камъни в близост до водоскока. Нещо не изглеждаше както трябва. Обикновените сиви каменни блокове не се връзваха с разноцветните камъни във водоскока. Съмняваше се, че Роуина Харви бе одобрила тази тромава подредба. Андъруд стъпи върху едната плоча и усети, че тя леко се движи под краката му. Слезе и се приведе, за да я разгледа. Една от двете плочи бе здраво легнала върху пръстта, но другата явно бе положена върху нещо друго. Извади една лопата от бараката, повдигна мърдащата плоча и я отмести с няколко сантиметра. Погледна под нея. Плочата лежеше върху метална кутия с катинар. Издърпа плочата върху моравата и с огромно усилие успя да извади кутията от дупката.

Андъруд побърза да се върне в къщата с трофея си. Седна на кухненската маса и провери големината на катинара. На връзката на Джак имаше два ключа, които вероятно щяха да станат. Отключи с втория. Вътре имаше кафяв хартиен плик и значителна сума пари в брой. Андъруд разлисти пачката и прецени, че вероятно възлиза на пет хиляди лири. След това се опита да се съсредоточи и извади съдържанието на плика.

Вътре имаше бележки, написани с почерка на Джак, и две страници, които явно бяха преснимани от енциклопедия.

Андъруд прочете първо бележките.

Първи сеанс. У дома, 3 февруари 2002 г. Пациентът закъсня. Външният му вид е мърляв и неподдържан. Когато го попитах защо дрехите му са толкова мръсни, ми отговори, че е работил в градината. Явно му се струваше много забавно. Освен това въпросите ми му бяха неприятни. Отговорите му бяха предпазливи и често раздразнителни. Не прояви интерес да говори за семейството или за работата си. Не можеше да се концентрира, изпадаше във физическа летаргия и зае отбранителна поза, което говори за някаква форма на наркотична зависимост.

Андъруд продължи да чете. Бележките му се сториха учудващо общи. Приличаха само на основа за по-задълбочен анализ. Питаше се дали Джак не е изпращал редовни доклади за състоянието на пациента си на трети човек. Освен това нямаше имена, нищо конкретно. Странно.

Втори сеанс. У дома, 13 февруари 2002 г. Външният вид на пациента е още по-лош, отколкото през миналата седмица. Облечен е със същите дрехи, както и на първата консултация, и създава силното усещане, че междувременно не се е преобличал. Закъсня. Все още няма желание да обсъжда проблема си подробно. Когато го попитах дали взема наркотици, пациентът избухна в истеричен смях. В продължение на почти пет минути не можах да изкопча от него нищо смислено. Явно почти не съзнава какво представлява и какви са последиците от действията му. Към края на сеанса пациентът напълно изгуби връзката си с мен и започна да описва странна поредица от образи, които като че ли имат религиозни обертонове.

Трети сеанс. У дома, 23 февруари 2002 г. Външният му вид е шокиращ. Пациентът е небръснат и мръсен. Задната част на панталона му е изцапана с екскременти. На въпроса на какво се дължи външният му вид, пациентът отговори, че е бил „на земята“, и избълва порой от ругатни. Не е в състояние да се справя с действителността. Попитах го дали се нуждае от медицинска помощ и той ми се изсмя. Пациентът явно се намира в състояние на следхалюциногенен транс — твърдеше, че в задната частна главата му има светлинки, които „го преследват в къщата“ и че „навсякъде има демони“. Пациентът непрекъснато пиеше от една пластмасова бутилка, която като че ли съдържаше урина. По-тревожно бе, че изглеждаше запленен от мисълта за обезглавяването. Попита ме за мнение то ми на лекар какъв би бил най-оптималният начин. Съдейки по пълно то разпадане на личността му и по очевидните саморазрушителни тенденции, аз допуснах, че става дума за склонност към самоубийство — че отстраняването на главата е идентично с изкореняването на проблема или със заличаване на омразната личност. Когато го запитах дали му е минавала мисълта за самоубийство, пациентът се изкиска и каза: „Не, само да убия теб“. Някои от свързаните с халюцинациите симптоми и физическите признаци ме навеждат на мисълта за злоупотреба с диетиламид на лизергиновата киселина. Препоръчвам хоспитализирането му, за да му бъде попречено да причини вреда на себе си или на други хора.

Четвърти сеанс. У дома, 5 март 2002 г. Подобрение на външния вид. Пациентът изглеждаше по-чист и носеше различни дрехи от последната ни среща. По-склонен е да отговаря на въпроси. Разкри ми, че според него се превръща в превъплъщение на хиндуистко божество. Вероятно това е връщане към някаква детска фантазия от времето, което е прекарал в Индия. Отказва да отговаря на името си и реагира единствено на името „Сома“. Явно това е божеството, в което според него се превръща. Попитах го дали преобразяването му има някаква цел. Попитах го и дали се опитва да се превърне в бог, за да върне майка си към живота — кой друг, ако не бог, може да обърне хода на времето? Той ме нарече „скапан шарлатанин“. Каза, че не може да съм „Брихаспати“, щом задавам такива идиотски въпроси. (Впоследствие научих, че Брихаспати е бил мъдрецът на хиндуистките божества.) След това пациентът се впусна в дълго и сложно обяснение на преобразяването си. Каза, че „бил създаден при разбиването на млечния океан“, че е „извлякъл еликсира на безсмъртието“ и че ще стане „родоначалник на лунната раса на земята“. Очевидно е, че разсъжденията му не почиват на почти никаква логична основа и според мен са резултат от наркотиците, които е погълнал през предишното денонощие. Пациентът започна да ме разпитва и за съпругата ми. Особено се въодушеви, когато научи, че се казва Роуина. Излязох от стаята за малко, за да си сипя чаша вода. Когато се върнах, видях, че пациентът е свалил снимката на Роуина, която виси над бюрото ми, коленичил е на килима и онанира върху нея. Когато го укорих, той се катурна по гръб и истерично се разсмя. Сеансите не дават резултат. Пациентът трябва да постъпи в болница и да се подложи на интензивно лечение за отказване от наркотиците.

Пети сеанс. У дома/ЯХ. 15 март 202 г. Пациентът не пристигна за уговорения час. Позвъних в дома му и на мобилния му телефон, но не вдигна. Разтревожих се, че може да се е наранил, затова отидох в дома му.

Андъруд престана да чете. Джак най-сетне се бе отказал от предпазливостта и бе написал нещо конкретно. ЯХ. Какво беше това — име на човек или на място?

При пристигането си заварих пациента да стои гол на алеята пред къщата. Държеше нещо, което приличаше на голям нож или на сатър. Останах в колата. Той ме наблюдава известно време, явно без да има представа кой съм или какво съм. Изглеждаше изпаднал в транс. След около десет минути се прибра в къщата. Уплаших се за собствената си безопасност и се свързах с бащата на пациента. Осведомих го, че не е по силите мида помогна на пациента и че единствената реална възможност е продължителна хоспитализация. Баща му ми отговори, че оттук нататък той ще се заеме с проблема и че моят ангажимент е приключил.

Андъруд изпита мрачно задоволство. Картинката вече се проясняваше. Бащата на пациента бе организирал намесата на Джак. От известно време беше допускал, че участва трета страна. Запита се дали трупът на мъж на средна възраст, който бяха намерили в канавката близо до Фулфорд, не е на бащата на убиеца. Освен това забеляза, че описанията съответстват хронологично на отрязъка от време, установен вследствие на аутопсиите, направени от Лийч. Първото убийство бе извършено някъде в началото на февруари. Сеансите с Джак явно бяха приключили в средата на март. Второто убийство — на жената със забити в плътта й парченца стъкло — бе станало в началото на април.

Часовникът в кухнята внезапно отброи пет удара и Андъруд се стресна. Празната къща го притесняваше. Тревожеше го и съзнанието, че необикновените способности на Мери Колсън още веднъж го бяха отвели на стъпка по-близо до убиеца. Усещаше как мъртвите го наблюдават и очакват следващия му ход. Андъруд набързо прегледа двете фотокопирани страници, където се разказваха легендите за Сома и за мъдреца на боговете Брихаспати, преди да напусне къщата.

Сега ключът се криеше в буквите ЯХ. Трябваше да поговори с Алисън Декстър.

Събра документите, излезе от къщата и заключа два пъти вратата.

Къщата отново притихна. Парфюмът на Роуина Харви леко се спусна по стълбите. Водата върху пъстрите камъни на водоскока беше неподвижна. Часовникът в кухнята тиктакаше безполезно, а таймерът на централното парно отопление включи котела. Снимките на стената на дневната се взряха в пустотата.

Пустотата също се взря в тях.