Ед О'Конър
Отровна приспивна песен (49)

49

Мери Колсън беше уплашена и объркана.

Отново беше спала лошо и не можеше да сложи нито залък в устата си. Освен това установи, че ежедневните й сблъсъци с Дорийн О’Риордан постепенно изсмукват силите й. Осъзна, че Дорийн иска точно това, и се разстрои още повече. Освен другото й бяха предписали още по-силни лекарства, за да контролират симптомите на все по-задълбочаващата се болест. Страничните ефекти бяха тревожни. Мери седя в креслото си цял следобед. Беше й неприятно горещо и мъчително преглъщаше чая си. Лекарят я беше предупредил какво може да очаква от влошаващите се симптоми. Можеше да се справи с физическите неудобства, но я потискаше отслабналата й способност да се концентрира и да разсъждава. Мери се озоваваше на различни места в къщата си и не можеше да си спомни защо е отишла там.

Най-неприятни бяха халюцинациите. Бяха преди всичко гласове, някои от които разпознаваше веднага, а други бяха странни хибриди, родени от въображението й. Това разстрои Мери. Беше неспособна да използва дарбата си. Установи, че гласовете на духовете, които чуваше някога, са погълнати и изопачени от звуковите й халюцинации. Ставаше й трудно да различава едните от другите точно когато умствените й способности бяха започнали да линеят с тревожна бързина.

— Както знаеш, Мери — чу тя да й казва лекарят, — болестта на Паркинсон е прогресиращо неврологично разстройство…

— Ям от сладкиша ти — доплува гласът на Дорийн от кухнята.

— Остави сладкиша ми на мира — чу се да казва Мери.

— Колкото повече се влошава състоянието на нервните клетки, толкова по-трудно ще се придвижваш из къщата… ще усещаш мускулите си схванати и това ще ти причинява неудобство…

— Естествените райони на обитаване на горилите са сериозно засегнати от изсичането на горите и лова… — каза телевизорът, който не беше включен.

— Не бива да ядеш това, Мери. — Гласът на Дорийн й напомни на тона на ядосана учителка. — В него има ядки.

— Процесът причинява недостиг на допамин в мозъка… а това пречи на мозъка ти да изпраща ида получава съобщения от мускулите…

— В него има ядки — настоя Дорийн.

— Мъжът, който е починал днес, е бил ваш приятел, господин Андъруд — спомни си собствените си думи Мери.

— Да, така е — долетя до нея гласът на Андъруд от дивана.

— Предписвам ви по-силен допаминов агонист, за да компенсираме това. — Мери чу звука от късането на хартия, когато лекарят откъсна рецептата от кочана.

— Не забравяй ключовете — каза мъртвият приятел на Андъруд.

— Готова ли си за кутията, Мери? — попита глас, който не познаваше.

— В него има ядки — настоя Дорийн.

Мери Колсън напрегна всички сили, за да прогони гласовете. Огледа празната дневна и осъзна, че трябва да се постарае да ангажира мозъка си с нещо. Но този път заетият й с ребуса мозък улови конкретни думи от врявата и състави от тях цял разговор. Бъркотията на страницата сякаш се проектира в стаята, някаква смес от безсмислици, накъсвана от отделни думи, които разпознаваше. Бутна настрани книжката с ребусите.

Дали не можеше да свърши нещо в къщата? Реши да отвори прозореца на кухнята — потеше се под жилетката си и смяташе, че ще се почувства по-добре от чистия въздух. През последния час треморът на ръцете и на краката й бе намалял и тя се почувства достатъчно сигурна, за да пробва. Преодоля краткото разстояние до кухнята по-лесно, отколкото бе допускала, и усети как увереността й расте и настроението й се подобрява. Гласовете позатихнаха, когато с мъка отвори кухненския прозорец и студеният полъх, който докосна лицето й, я поуспокои. След това с раздразнение забеляза, че Дорийн не е изнесла отпадъците пред къщата.

— Утре ще събират сметта — чу се да казва тя. — Да не забравиш, дебеланке.

— Изяж си закуската — промърмори Дорийн.

Мери се опита да вдигне торбата. Не беше тежка. Леко ръмеше, но тя се почувства достатъчно силна и уверена, за да се справи сама със задачата. Помъкна торбата към предния коридор и отключи вратата. Надникна навън и колебливо излезе на алеята, след като се увери, че е подпряла вратата — и друг път се беше заключвала навън.

Чу лая на куче. По средата на пътя Мери внезапно изпита страх.

— Сънят винаги свършва по един и същи начин — чу тя собствения си глас от вътрешността на къщата — с появата на човека куче.

Кучето отново излая, този път по-силно. Мери примижа и се вгледа в размазаното пространство недалеч. Не виждаше никого, но зрението й беше лошо. С мъка стигна до предната част на градината и остави торбата пред портата. Сега вече виждаше някакво движение — два силуета се приближаваха към нея.

— Сънят винаги свършва по един и същи начин…

Една от фигурите беше на човек, а другата беше на куче, което възбудено подскачаше около него. Мери изпита ужас. Обърна се и забърза обратно към къщата, а от вълнението слабите й нервни клетки почти отказаха да действат. Препъна се и падна на студения влажен бетон. Удари лицето си, преди да успее да го закрие с длани.

— Готова ли си за кутията. Мери? — отново попита гласът.

Лежеше на една страна, а светът се размазваше пред погледа й. Усещаше зеления мъх на тревата, сивото небе, което се стовари отгоре й, и муцуната на едно куче. Усети мириса на дъха му, усети и грапавия му влажен език върху лицето си. Над нея се бе надвесил някакъв мъж и я гледаше. Усети вкуса на кръв в устата си. Признателно потъна в мрака.