Ед О'Конър
Отровна приспивна песен (10)

10

Макс Фалън имаше неприятното усещане, че нещо не е наред. Чувстваше сухота. Гърлото му бе възпалено. Шумът в помещението някак странно се стелеше над него.

— Имам нужда от една вода „Перие“.

Лице близо до него. Рихтер.

— Трябва да вървиш да опънеш мадамата, човече.

— Трябва да я опъна… — Думите се сляха в едно. Макс съзнаваше, че е твърде пиян. Чуваше другите да говорят за него. Шепнешком. Разтревожи се. Трябваше да си тръгва.

Фалън с мъка излезе от входа на „Корни енд Бароу“ и се препъна на каменното стълбище. Запъти се към познатите светлини на „Фогъл енд Мур“. Виеше му се свят и започваше да изпада в паника.

Гласът в главата му казваше:

Под водите на млечния океан, под водите на млечния океан. Нещо не е съвсем наред.

Сърцето му биеше лудо, а главата му се плискаше, като че ли беше пълна с вода. Някой прошепна нещо в ухото му. Обърна се. Нямаше никой. Спря. Изведнъж загуби ориентация, когато светът се завъртя около него. Вече не държеше нещата под контрол. Намираше се в окото на бурята. Около него се бяха скупчили гръмоносни облаци. Седеше върху оста на калейдоскопа.

Гласът в главата му каза:

Под водите на млечния океан, под водите на млечния океан. Нещо не е съвсем наред.

Опита се да се съсредоточи върху източника на гласа, но край него нямаше никой. Беше уплашен и смътно съзнаваше, че се случва нещо ужасно.

Гласът изсъска:

Под водите на млечния океан, под водите на млечния океан. Нещо не е съвсем наред.

Ставаше все по-силен. Знаеше, че го следят някакви хора, че двеста и шестнайсет очи наблюдават движенията му.

Петдесет и четири божества и петдесет и четири демона. Разтърсват планината и разбиват океана от мляко.

Петдесет и четири божества и петдесет и четири демона. Разтърсват планината и разбиват океана от мляко.

Облегна се на металния парапет в края на Уест Индия Док. Намираше се на Антилските острови. Къде, по дяволите, е това? Познаваше Индия, обаче това място не беше там. Това беше нещо различно. Нещо съвършено различно, мамка му. Погледна към водата. Не беше мляко. Беше неподвижна и кафява. Набраздена като замръзнал шоколад. Приличаше на кал, на замръзнала кал. Нереална, скапано нереална.

Петдесет и четири божества и петдесет и четири демона. Разтърсват планината и разбиват океана от мляко.

Петдесет и четири божества и петдесет и четири демона. Разтърсват планината и разбиват океана от мляко.

Шепотът ставаше по-силен. Беше точно зад гърба му. Сякаш се разнасяше от задната част на главата му.

— Кой е там, по дяволите? — провикна се той. Вятърът обрули ушите му. Стори му се, че пада от самолет и за момент бе точно така — уплашено размаха ръце и крака, когато земята се надигна към него. Удари го силно в лицето. Захапа бетона. Усети в устата си вкуса на кръв. Очите му се завъртяха в орбитите си и в един миг се оказа, че се взира в задната част на собствената си глава. С усилие ги върна на мястото им.

Съсредоточи се. Съсредоточи се.

С мъка се изправи, подпирайки се на парапета. Не можеше да се успокои.

Калейдоскопът продължаваше да се върти неистово. Сградите се премятаха около него като огромни бели платна от коприна, издути от вятъра. Планината се сриваше, трошеше се на късове, които падаха в океана.

Под водите на млечния океан…

Гласовете срещу него лаеха.

Под водите на млечния океан нещо не е съвсем наред.

— Разкарайте се! — кресна Фалън срещу никого.

— Ти се разкарай! — кресна никой срещу него.

Внезапно съзря пред себе си зъби. Само зъби. Знаеше, че са там — два реда жълти зъби.

— Добре ли си, приятел? — казаха зъбите.

Зъбите му говореха. Зъбите можеха да говорят. Макс се опита да си припомни как да мисли. Ако зъбите могат да говорят, трябва да крият език. Но защо езикът не падаше откъм задната им страна?

— Май малко ти се гади, Макс? — усмихнаха се зъбите. Макс знаеше, че зъбите не могат да се смеят. За това трябваха мускули. Трябваше лице.

— Не ме хапете, мамка му!

Макс беше уплашен. Зъбите бяха умни. Зъбите се опитваха да го измамят.

— Просто искам да помогна.

Зъбите лъжеха. Зъбите щяха да го изядат.

Усещаше как им текат лигите от възбуда — долавяше миризмата. Макс се свлече на колене и зачака да бъде изяден.

Саймън Крауч се надвеси над него и се полюбува на стореното. Беше впечатлен. Олдо не преувеличаваше. След хапчетата мозъкът на Фалън щеше да прилича на бъркани яйца. Но всичко едва сега започваше. Чакаше ги дълга нощ. С мъка успя да изправи Макс на крака.

— Хайде, Макси. Смелост, момче!

Фалън усети, че някой го повдига. Зъбите имаха ръце. Зъбите го вдигаха нагоре. Зъбите имаха мускули. Мускулите се нуждаеха от кръв. Кръвта се нуждае от сърце. Сърцето се нуждае от мозък. Мозъкът се нуждае от човек. Зъбите бяха свързани с някакъв човек. Заля го вълна на облекчение.

Петдесет и четири божества и петдесет и четири демона. Разтърсват планината и разбиват океана от мляко.

Петдесет и четири божества и петдесет и четири демона. Разтърсват планината и разбиват океана от мляко.

— Моля те, престани да го повтаряш — каза Макс на зъбите. — Не знам какво означава.

— Нищо не съм казал, тъпако — отвърна Крауч.

— Планината пада в океана — изломоти Макс, — затова водата е кафява.

Крауч помъкна Фалън към Кабът Скуеър. Фалън беше отпуснал върху него натежалото си тяло.

— Имаш големи зъби — изкикоти се Фалън.

— Млъквай, задник!

Крауч забеляза колата на Олдо да се приближава откъм паркинга на Канари Уорф. Фаровете ги осветиха.

— Аз съм роден от водите на океана — каза Фалън. — Майка ми ме направи бог.

— За бога! — изломоти Крауч.

Олдо спря пред тях. Крауч отвори задната врата и Фалън се мушна вътре на четири крака.

— Това е скапано мръсно такси — заяви Фалън.

Крауч скочи вътре и Олдо потегли.

— Как е той? — попита Олдо.

— Не знае на кой свят се намира.

— Учудвам се, че изобщо е в съзнание след онова, което сипахме в питието му.

Макс наистина не знаеше на кой свят се намира. Беше в Индия и риташе футболна топка срещу някаква стена; беше на дока за корабите от Антилските острови, където и да се намираха те, и ядеше бетон, дока то планината рухваше в океана, а той плуваше под вода и сереше.

Петдесет и четири божества и петдесет и четири демона. Разтърсват планината и разбиват океана от мляко.

Петдесет и четири божества и петдесет и четири демона. Разтърсват планината и разбиват океана от мляко.

Макс усети как книгата му се притиска към ребрата. Започна да разбира какво казват гласовете.

Пазачът им даде знак да минат през пропускателния пункт на Канари Уорф и Олдо зави наляво към магистралата. Крауч започваше да се отпуска.

— Къде отиваме? — попита той Олдо.

— Зад Брик Лейн — гласеше отговорът. — Знам едно местенце.

Крауч се обърна към Макс:

— Чу ли това, задник? Ще ти смачкаме главата.

Зъбите отново му се хилеха. Фалън се присъедини към смеха, докато колата с ръмжене се носеше към Ийст Енд. Не можеше да престане да се смее.

Беше много весело. Той плуваше в млечния океан и знаеше, че е безсмъртен. До него доплува един бог. Имаше неговото лице.

Беше страхотно!

Пътуването продължи по-малко от десет минути. Олдо паркира в една съседна на Брик Лейн уличка. Край тях минаваха хора, обаче никой не им обръщаше внимание. Крауч измъкна Фалън от колата и с помощта на Олдо го повлече в мрака, докато той се заливаше от смях. В края на уличката имаше двор, заобиколен от три страни с рушащи се черни стени.

— Какво е това място? — попита Крауч.

— Било е фабрика за кибрит, преди нацистите да пуснат отгоре му една бомба. Никой не си е дал труда да го възстанови.

Двамата мъже пуснаха Фалън и отстъпиха назад, когато той се свлече долу. Макс не следеше разговора им. Той излизаше от водата и се катереше по разкаляния склон на планината. Демони прелитаха пред погледа му като пеперуди. Той замахваше към тях, мачкаше ги в дланта си и се кикотеше, когато те се изплъзваха между несръчните му пръсти. В съзнанието му се разиграваше една история — несекваща поредица, на която той не можеше да сложи край. Легна на върха на планината и се заслуша в гръмотевиците. Потръпна, когато мълнията улучи тялото му. В този миг, най-неочаквано, Макс Фалън съзря мъртвата си майка.

Олдо и Крауч започнаха да млатят Фалън с ритници и юмруци. Не след дълго ужасно се ядосаха, че не могат да го накарат да крещи. Макс беше безчувствен. Опита се да докосне красивото видение пред себе си. Благите очи на майка му се пълнеха със сълзи, а лицето й грееше от гордост.

— Ти ме направи толкова щастлива — каза му тя, — толкова невероятно щастлива!

Постави върху главата му висока шапка, покрита с пъстри скъпоценни камъни.

— Здравей, мамо — рече той.

— Помниш ли кой си? — попита тя в отговор. — Помниш ли красивото малко момче, което направи мама толкова щастлива?

Фалън беше объркан. В съзнанието му нахлуваха различни образи — картини, които прелитаха край него по магистралата на почти пълната му загуба на съзнание.

— Не си спомням — каза той.

Тя се пресегна зад него и постави на кръста му сребърен колан, който блестеше като лунна светлина.

— Сега спомни ли си?

Доплака му се.

— Спомням си — чу се да казва той. — Ти ме превърна в бог.

— Победи всички. Беше толкова красив. Чувствах се истински горда с теб.

— Тогава защо ме напусна? — сърдито попита Макс. — Падна в реката и не се върна повече. Аз излязох от водата. Ти защо не можа?

— Ти беше един малък бог. Бях толкова горда с теб.

— Натъжаваш ме.

— Сега ми се иска да сънувам, Макс. Изпей ми приспивна песен, за да мога да сънувам.

Фалън усети, че се откъсва от нея, че се премята по склона на планината и напразно се вкопчва в растения и камъни, за да забави устремния си полет. Премина през облаците и видя как ширналите се светлини на Лондон се носят към него.

Отвори очи и се взря в черните сърца на нападателите си.