Дейвид Балдачи
Виновните (7)

7

Роби се качи на самолета до Атланта, където направи връзка с полета до Джаксън, Мисисипи.

Там можеше да вземе малък самолет до Билокси, но предпочете да наеме кола и да шофира три часа до Кантрел. Пътуването му щеше да приключи на няколко километра от Мексиканския залив. Реши да използва автомобил, за да се аклиматизира към горещината и влагата в Мисисипи. А и нямаше защо да бърза, и бездруго щеше да завари баща си в Кантрел.

Подкара по шосе 49, което пресичаше щата по диагонал към Гълфпорт.

Мисисипи се състоеше предимно от равнини и низини, най-високата му точка се издигаше на 246 м над морското равнище и почти седемдесет процента от повърхността му бяха заети от гори. Премина покрай обработваеми земи, засети със сладки картофи, най-ценната земеделска култура по тези места. И покрай безброй птицеферми. Пилетата в Мисисипи бяха четирийсет пъти повече от хората. Роби видя поне няколко хиляди от тях, докато пътуваше на юг.

А как миришеха само!

Статистиката поставяше Мисисипи почти на дъното на всички важни класации на петдесетте щата. И макар да бе най-бедният щат, жителите му отделяха повече средства за благотворителност на глава от населението, отколкото жителите на най-богатите щати. Освен това те бяха най-религиозните американци. Нещо повече. Конституцията на Мисисипи забраняваше на хора, които отричат бог, да заемат длъжности в щатската администрация. Въпреки че този член от щатската конституция бе формално обезсилен от федералните закони, порядъчните жители на Щата на магнолиите не вярваха в разделението между Църквата и държавата и определено не желаеха да бъдат ръководени от атеисти.

В същото време малко след като Уил Роби бе напуснал родния си град, същият този богобоязлив щат бе легализирал офшорните казина и хазартният бизнес процъфтяваше. Очевидно човек можеше да вярва в бог и в същото време да прибира от масите за залагания спечелените с труд пари на своите съграждани.

Чернокожите бяха мнозинство сред населението до началото на две масови миграции, първо на север, а после на запад, започнали през 1910 г. и продължили цели шест десетилетия. Това почти библейско преселение бе резултат от репресивните закони, наложили расовата сегрегация след края на Гражданската война. Поради тях чернокожите бяха останали все така потиснати и унизени, както по време на робството. Дискриминационните закони бяха действали повече от сто години, а пагубните им последици се усещаха съвсем ясно и днес.

Роби продължи да шофира и да разглежда пейзажа, който не се бе променил много, откакто той бе напуснал щата. Повече от половината жители на Мисисипи продължаваха да живеят в земеделски райони. Премина покрай множество села и градчета, които можеше да прекоси от единия до другия край, преди да е преброил до пет. През по-голямата част от времето шосето следваше река Пърл, една от най-големите в щата. В последния си участък тя разделяше Мисисипи от Луизиана.

Като момче Роби бе плувал в Пърл въпреки опасните течения, бе ловил риба в нея, бе плавал по зеленясалите й води със стар дървен скиф.

Хубави спомени. Хубави, но избледнели. Поне доскоро.

Роби напусна шосе 49 и пое на югозапад. Видя пътен знак, който предупреждаваше, че наближава жп линия. По тази линия бяха преминавали товарните композиции, но не и пътническите, а вагоните пренасяха дървен материал в годините на промишления бум. Сега линията не се използваше, но знаците бяха останали, тъй като никой не си бе направил труда да ги махне. Така стояха нещата тук.

Половин час по-късно Роби навлезе в покрайнините на Кантрел. Беше точно един следобед. На север от градчето минаваше междущатската магистрала I-10, а на запад — магистрала 59. Сега той беше по-близо до границата с Луизиана, отколкото до Гълфпорт. Времето бе топло, а въздухът влажен, нещо съвсем обичайно за щат със субтропичен климат, който имаше кратки меки зими и дълги влажни лета. През детството си Роби бе видял сняг само два пъти. Първия път четиригодишният Уил бе връхлетял с писъци в дома си, за да се спаси, тъй като нямаше представа какво е това. А иначе бе преживял куп урагани и наводнения, дори торнадо от пета степен.

Бе оцелял във всички онези перипетии, в които попада едно момче, израснало в малко градче. Когато бе напуснал Кантрел, населението му бе 2367 души. Ако вярваше на табелата на шосето, която го посрещна с „добре дошъл“, днес не му достигаха трима жители, за да закръгли бройката на 2000.

Според Роби бе същинско чудо, че градчето е оцеляло. Явно тези, които бяха останали тук, не можеха да се измъкнат от него.

Или нямаха желание да опитат.

Лъскавата му кола под наем се открояваше сред прашните пикапи и старите линкълни, плимути и импали с огромни багажници, макар да зърна и червено беемве последен модел, паркирано преди офиса на агенция, която рекламираше „най-добрия дълбоководен риболов на света“.

Бяха изминали двайсет и две години, откакто Роби бе напуснал това място. Беше готов да се закълне, че тук нищо не се е променило кой знае колко. Но разбира се, че се бе променило.

Най-малкото, баща му бе арестуван по обвинение в убийство.

Роби добре знаеше къде се намира участъкът, стига да не го бяха преместили. Подкара в тази посока, без да обръща внимание на минувачите, които го зяпаха. Предположи, че тук се отбиват малко външни хора. Кой би изминал целия този път, за да попадне на място като Кантрел?

Е, аз го направих.