Дейвид Балдачи
Виновните (57)

57

— Ето го, излиза — каза Роби.

Двамата с Рийл седяха в колата си от другата страна на улицата срещу участъка.

Вратата се отвори и на прага се появи Тагърт. Зад нея вървеше Дан Роби, облечен най-вероятно с дрехите, с които го бяха арестували: памучен панталон, бяла риза и мокасини.

Когато Роби понечи да слезе, по улицата профуча волво и рязко спря пред участъка. Виктория изскочи от колата, втурна се към съпруга си и го прегърна.

Рийл, която наблюдаваше сцената, отбеляза:

— Явно не си единственият, който се чувства гузен.

— Явно — отвърна Роби и затвори вратата.

Виктория поведе съпруга си към волвото. Качиха се вътре и потеглиха. Тагърт се върна в участъка и затвори стоманената врата след себе си.

— Какво ще правим сега? — попита Рийл. — Предполагам, че отиват в „Дъбовете“.

— И ние ще направим същото — отвърна Роби.

— Може да стане интересно — отбеляза Рийл.

 

 

Когато пристигнаха в имението, видяха празното волво отпред. Роби и Рийл се качиха по стълбите и отвориха входната врата. Във фоайето ги посрещна Присила, а Тайлър я следваше по петите.

— Качиха се горе — каза тя.

— Предполагам, че не са успели да… — започна Роби.

— Човекът е бил разделен от жена си прекалено дълго — отвърна превзето Присила и изведе Тайлър навън.

Роби забърза по стълбите, следван от Рийл.

— Роби, нали няма…

— Не, разбира се, че няма.

Той сви наляво и влезе в стаята си, като затвори вратата след себе си. Чу Рийл да се суети пред вратата му, после, изглежда, се прибра в стаята си.

Роби седна на леглото и заби поглед в пода. След миг скочи на крака и започна да кръстосва нервно из стаята. Забави крачка и спря до прозореца. Погледна навън и се върна към онази нощ. Последната нощ, когато бе видял Лора Барксдейл. Бе стоял долу, бе гледал към същия този прозорец и бе видял силуета й зад пердетата. Безкрайно разочарован, той се бе качил в колата си и бе потеглил към новия си живот. Сам.

През следващите месеци й бе писал няколко пъти. Бе звънял, бе оставял съобщения.

Беше се чудил защо не се бе появила онази нощ. Защо не бе удържала на думата си? С течение на времето писмата и съобщенията му бяха станали все по-гневни и по-гневни. Накрая просто бе спрял да й пише. И да й се обажда.

Излезе от стаята, отиде в градината, седна пред езерцето и впери поглед в двойка патици, които се носеха по водата.

Половин час по-късно над него падна сянка. Беше Виктория. Косата й бе влажна, от нея се носеше свежият дъх на току-що взет душ. Бе облякла къси панталони и потниче. Краката й бяха боси, а раменете обсипани с лунички.

— Как е той? — попита Роби.

— Вече е по-добре — отвърна тя и на устните й заигра доволна усмивка.

— Тони ми съобщи, че ще излезе под гаранция — каза той, без да обръща внимание на изражението й.

— Изобщо не е трябвало да го арестуват.

— Уликите срещу него бяха доста сериозни.

Виктория седна на земята до него.

— Бяха? Това означава ли, че нещо се е променило?

— Да, имам основания да се надявам, че ще се измъкне.

Тя се взря в него, после извърна поглед.

— Той не е убивал никого.

— Знам. Просто трябва да убедим и останалите в това. Извън всякакво съмнение — добави той, припомнил си последния им разговор. — Така ще може да остане в Кантрел, без да се срамува от нищо.

— Обичам баща ти.

— Не се съмнявам.

— И не съм мръсница. Никога не съм му изневерявала. Знам какво говорят хората за мен и Кланси, но никога не съм спала с него.

— Но и никога не си обяснявала защо си била в дома му онази нощ. Казала си, че имаш работа с него. Но никога не си споменала каква.

Тя зарея поглед над водата, сбърчи чело и каза:

— Той ме шантажираше.

Роби трепна.

— Шантажирал те е? Как?

— Имах някои проблеми, преди да се запозная с баща ти.

— Какви проблеми?

— По-конкретно, проблем с наркотиците. Претърпях катастрофа и се пристрастих към болкоуспокояващите. После преминах на по-силни… субстанции. Накрая започнах да крада, за да мога да си ги позволявам. Потърсих помощ, подложих се на лечение, справих се с проблема и започнах живота си отначало.

— Кланси обаче е разбрал за това. Как?

— Не ми каза. Очевидно за него изнудването е било нещо като бизнес.

— Откъде съдиш за това?

— От отделни думи и фрази, които изтърваваше. — Тя го погледна. — Вярваш ми, нали?

— Да. Всъщност попаднахме и на други случаи на изнудване от страна на Кланси. И така, какво правихте на онази среща?

— Платих му. Той настоя да го направя лично.

— Останала си твърде дълго с него. Ако е било обикновено плащане, защо е трябвало да пиете заедно в продължение на часове? Защо просто не си му дала парите и не си си тръгнала?

— Това беше другото му условие, Уил. Искаше да остана и да пием заедно. Искаше и да спя с него. Отказах му, пратих го по дяволите и той спря да настоява. Но трябваше да остана и да пия с него. Предполагам, че го искаше, за да може да се похвали на всички и да натрие носа на Дан. Да го накара да си мисли, че съм му изневерила. Тогава не ми пукаше. Не исках Дан да разбере за миналото ми. Това беше най-важното. Кланси не ме интересуваше. Знаех, че Дан никога няма да повярва, че съм спала с такава отрепка.

— А може и да го е повярвал — отвърна Роби. — Заплашил е Кланси на обществено място.

— Така би постъпил всеки мъж, който пази територията си. Казах му, че не съм спала с Кланси, и мисля, че ми повярва. Но скрих от него за шантажа. Обясних му, че сме се срещнали случайно и сме пили заедно. В това няма нищо лошо.

— Каква беше сумата на откупа?

— Петдесет хиляди долара.

— В брой?

— Така пожела Кланси. А и аз предпочетох този вариант. Не исках да останат следи от плащането, които да доведат до мен.

— И откъде взе петдесет хиляди?

— Имах живот и преди Дан — отвърна тя. — Бизнесът ми с организиране на конференции и мероприятия се развиваше много добре. Запазих дял от него, тъй като бях вложила прекалено много усилия, за да го зарежа с лека ръка.

Можеше да се обърнеш към полицията.

— Да, можех, но не го направих.

Поседяха мълчаливо няколко минути.

— Всичко е толкова объркано — каза тихо тя.

— Да, и най-вероятно повече, отколкото предполагаш.

Тя погледна към къщата.

— А тази Лора Барксдейл?

— Какво за нея?

— Не я ли видя повече?

— Никога.

— Но не си я забравил?

— Не.

— Явно си държал на нея.

— Така е.

— Както аз държа на баща ти.

— Предполагам. Но все пак ти имаш него. Аз нямам Лора.

— Но ако той влезе в затвора, ще го изгубя. — Тя го погледна и добави: Ти също.