Дейвид Балдачи
Виновните (54)

54

Боби Уендъл ги измери с поглед.

— Обикновено не приемам посетители без предварителна уговорка.

Роби и Рийл се намираха в имението на семейство Уендъл на брега на Мексиканския залив. То приличаше повече на курорт от веригата „Риц Карлтън“, отколкото на семеен дом. Богатите наистина бяха различни. Нещо повече, те сякаш живееха на различна планета.

— Въпреки това ни приехте — каза Роби.

— Да речем, че посланието ви беше доста… провокативно.

Боби Уендъл бе по-висок от Роби, слаб, с дълга посивяла коса и силно издадена брадичка. Зелените му очи се бяха впили в двамата, докато седеше на канапето, от което се откриваше великолепна панорама към водата.

Роби и Рийл бяха съпроводени от едри, широкоплещести охранители, след като застанаха пред входа на имението и предадоха съобщение от едва четири думи: Снимки с баща ви.

— Да, така е. Целта ни беше такава.

Роби седна срещу Уендъл, без да дочака покана. Рийл остана права. Оръжията им бяха в колата, тъй като предположиха, че ще им ги вземат. Охраната на входа ги претърси, но не подходи достатъчно професионално. Пропусна някои неща.

Ножът, замаскиран в колана на Роби.

Или гаротата, скрита в ръкава на Рийл.

— И защо?

— Заради едни мъртви хора в едно блато близо до Кантрел.

Уендъл вдигна рамене.

— Е, и? Какво общо има това с мен?

— Има много общо… ако са работили за вас.

— Много хора работят за мен. Но никой от тях не е мъртъв.

— Очаквах да го кажете — отвърна Роби. — Затова да се върнем на снимките. Освен ако не искате да си тръгнем, без да обсъждаме нищо.

— Слушам ви.

— Говорихме с Пит.

— Кой Пит?

— Добър опит — обади се Рийл.

Уендъл я погледна.

— Изглеждате сериозни. Поведението ви е много професионално.

— В този случай външният вид не лъже.

Уендъл отново погледна към Роби.

— Снимки?

— На баща ви. И неговите млади приятели.

Уендъл трепна, извърна поглед и потри устни с показалеца си.

— Надявам се, че сте по-добри в шантажа, отколкото онова дребно нищожество.

— Това признание ли е? — попита Рийл.

— Какво искате?

— Един човек лежи в ареста по обвинение в убийството на Шърман Кланси.

— Какво общо има това с мен?

— Много, особено ако вие сте наредили да убият Шърм. Това би означавало, че обвиненият е невинен.

Уендъл се приведе напред и каза:

— Нямах представа кой е Шърман Кланси, докато не почина баща ми. Нямах представа и кой е Пит Кланси, докато не направи опит да ме шантажира.

— Значи признавате, че познавате Пит? — попита Роби.

— Да. И повярвайте ми, за най-голямо мое съжаление.

— Но сте знаели за… проблема на баща ви?

— Че е обичал да си играе с малки деца? Не, нямах представа, докато Пит не ми изпрати снимките.

— Искате да кажете, че не сте нареждали да убият Шърман Кланси?

— Дори да го бях направил, защо да го признавам пред вас? В интерес на истината, отговорът е отрицателен. И не знаех, че някой изнудва баща ми. Когато видях снимките… — Гласът му заглъхна, той стана, отиде до прозореца и погледна към залива. — Разполагаме със сто четирийсет и седем нефтодобивни платформи в Мексиканския залив. Компанията ни не е толкова голяма, колкото „Ексон-Мобил“ например, но се справяме добре. Баща ми беше брилянтен бизнесмен, най-добрият, когото съм срещал. Не мога да стъпя на малкия му пръст, особено по отношение на сключването на изгодни сделки и правенето на пари. Мисля, че е така, защото не съм психопат. А той очевидно е бил такъв. От друга страна, някои от най-добрите капиталисти са именно психопати. — Обърна се отново с лице към тях. — Повдигна ми се, когато видях тези снимки. Искаше ми се да го убия!

— Как всъщност умря той? — попита Роби.

— На операционната маса. Аневризма на аортата. В смъртта му няма никаква загадка. Дори не им хрумна да направят аутопсия. А аз видях снимките едва след смъртта му.

— И сте наели хора, които да вземат снимките от Пит?

Уендъл вдигна рамене.

— Може да не съм толкова умен като баща ми, но не съм глупав. Така че отговорът ми е: нямам представа за какво говорите.

— Става въпрос за отвличания и убийства — напомни му Роби.

— Не знам какво да ви кажа.

— Планирате ли публично предлагане на акции от вашата компания?

— Да.

— Следователно ще изгубите много пари, ако това се разчуе — предположи Роби.

— Не и ако погледнем по-мащабно на нещата. Баща ми се оттегли от бизнеса още преди пет години. Партньорите ни работят с мен, а не с него. Той е мъртъв. Аз не съм. Дори да е бил педофил, момчетата от Уолстрийт пет пари не дават за подобни неща. Интересуват се единствено от баланси и печалби, а ние правим страшно много пари. Инвестираме умно, имаме дялове от най-добрите находища. Рецесията не ни засегна, нещо повече, разполагахме с достатъчно свободен капитал, за да купуваме на ниски цени, когато всички останали разпродаваха. В момента сме на гребена на вълната. Всичко е чудесно. Първичното публично предлагане ще продължи с пълна пара, независимо дали ще се разрази някакъв скандал около баща ми.

— Защо тогава се интересувате от снимките? — попита Рийл.

Когато Уендъл не отговори, Роби направи това вместо него.

— Защото майка му Норма Джийн е още жива.

Уендъл извърна поглед, но каза:

— Баща ми беше неприятна личност. Държеше се ужасно и с мен, и със сестрите ми. В момента управлявам компанията благодарение на факта, че той беше прекалено зает да се забавлява.

— С малки момченца?

— Винаги съм смятал, че става въпрос за жени. Сега ми се иска да беше имал любовници. Но вече знам истината.

— А майка ви? — попита Рийл.

— Жена със златно сърце. Такива хора обикновено са наивни. Види ли снимките… това ще я убие. — Той погледна Роби, после Рийл. — Наистина ще я убие. Не мога да понеса подобна мисъл.

— Затова ли искате снимките?

— А вие на мое място не бихте ли ги искали?

— И продължавате да твърдите, че нямате нищо общо със смъртта на Шърман Кланси?

— Както вече ви казах, нямах представа кой е той до момента, в който се появи синът му. Тогава се зарових във финансовите архиви на компанията. Намерих тайна сметка, открита преди много години. През нея са минавали пари в продължение на десетилетия. Милиони долари. Може би дори десетки милиони. Опитах се да проследя къде са отивали парите, но това се оказа… черна дупка. Прехвърлих задачата на експерт-счетоводители, но и те не успяха да открият нищо. Както вече ви казах, баща ми беше много умен. В един момент Пит се появи на прага ми и започна да говори за снимки и пари. Тогава събрах две и две.

— И това е било след убийството на Шърман Кланси?

— И след смъртта на баща ми. Нямах причина да проявявам интерес към този епизод от миналото до момента, в който онази отрепка не започна да изнудва семейството ми. Явно беше решил, че паричният поток не бива да пресъхва заради смъртта на моя баща, а и на неговия. Това беше позицията му.

— Значи сте се срещнали лично?

— Да, точно тук, между другото.

— Заради снимките?

— Познах баща ми. Това ми бе достатъчно.

— А познахте ли някое от децата?

Уендъл поклати глава.

— Не. Те ми изглеждаха… просто деца — каза той пребледнял.

— Нито едно от тях не е бяло, господин Уендъл — изтъкна Роби. — Или са чернокожи, или латиноси. Питам се дали това има някакво значение.

— Какво искате да кажете?

— Дали това не ни подсказва откъде са идвали децата?

— Не, не знам нищо по този въпрос.

— Бях в дома на Пит, когато той се появи с онези типове. Канеха се да вземат снимките и да го убият. Обещаха да му спретнат киселинна вана.

— Може и така да е, а може и да не е. Нямам представа. Може просто да са се опитвали да го сплашат, за да им даде снимките, след което да си тръгнат.

— Разбира се, няма да признаете, че сте ги насъскали по дирите на Пит?

— Не, няма. Затова разполагам с куп адвокати. Освен това знам, че никой от вас двамата не носи записващо устройство. То би задействало сензорите, вградени в рамката на вратата на тази стая.

Роби погледна вратата.

— Идеята ваша ли е?

— Не, на баща ми. Вече ви казах, че беше много умен. И параноичен.

Роби го погледна изпитателно.

— А вие и сестрите ви? Опитвал ли е някога…?

— Никога! — отвърна рязко Уендъл. Никога с мен. А и със сестрите ми не. Замълча и продължи: — Не че съм ги питал, след като видях снимките. Но… но не би ли трябвало да им се отрази психически, ако собственият им баща е правил подобни неща с тях?

Той вдигна глава и ги изгледа умолително.

— А те нямат психически проблеми, така ли? — попита Рийл.

— Не са споделяли да имат — отвърна Уендъл.

— Може би им е трудно да си признаят подобно нещо — каза Роби.

— Не съм убил Шърман Кланси. И не съм изпращал никого да го ликвидира. Просто не исках майка ми да види… да види онези снимки. Ако тези хора са заплашвали Пит или са преминали границата, това не е по моя вина. Не съм искал да се стига дотам. Исках само снимките.

— Ако от ФБР проверят банковите ви сметки, ще открият ли плащания към загадъчни подизпълнители? Като например убитите мъже?

— Аз съм предпазлив човек. Можете да го тълкувате както искате.

— Снимките, които видяхме… — започна Роби. — Все някой трябва да ги е направил. Пит споменавал ли е името на фотографа?

Уендъл изглеждаше искрено озадачен от въпроса.

— Останах шокиран, че баща ми е на тези снимки, и никога не се замислих кой ги е направил. Искате да кажете, че е бил замесен още един възрастен мъж?

— Точно това искам да кажа.

— Но кой? Кой е този мръсник? Да не би да е Шърман Кланси?

— Много ми се иска да знаех отговора на този въпрос — каза Роби.

— А снимките?

— Няма да ги използвам, освен ако не ми се наложи. Но бъдете подготвен, господин Уендъл, тъй като има голяма вероятност случаят да се разчуе.