Дейвид Балдачи
Виновните (12)

12

Роби се върна при колата си, погледна към къщата и отново забеляза Присила да го наблюдава от прозореца на горния етаж. Не изглеждаше доволна и той знаеше, че не го харесва. Но пък изглеждаше лоялна към баща му. Роби нямаше добро мнение за баща си, но тя очевидно имаше.

Той погледна към задния двор, където бе държал Лора Барксдейл в прегръдките си в онази топла и влажна юнска нощ. Бяха се врекли във вечна любов така, както само тийнейджърите могат да го направят. Тогава Роби вече мислеше да напусне Кантрел и когато сподели плановете си с Лора, тя на мига го помоли да я вземе със себе си. Всичко изглеждаше идеално.

Роби натовари малкото си вещи на ръждясалия шевролет. На следващата вечер отиде на уреченото място и зачака Лора да дойде. Чака цели три часа. Тя така и не се появи.

Притеснен, че може да й се е случило нещо, той подкара старата си таратайка към дома й и паркира на скришно място. Промъкна се до къщата, приковал поглед във втория етаж на ярко осветената фасада, третия прозорец вляво, спалнята на Лора. Лампата светеше и очертаваше силуета й.

Тя нямаше да дойде. Вечната им любов бе издържала по-малко от двайсет и четири часа.

Роби се върна в колата си и с късогледството и упорството, характерни за осемнайсетгодишните, потегли. Не спря чак до следващата сутрин. Хранеше се и спеше в колата и продължи да кара, докато пред погледа му не се появи Атлантическият океан.

През следващите две години написа на Лора куп писма, с които я канеше да дойде при него, но не получи отговор. Звъня в дома й, но никой не се обади. Въпреки това се зарече, че ще се върне и ще я измъкне от Кантрел, че отново ще бъдат заедно.

Животът му се стече така, че не успя да го направи, а любовта, която изпитваше към Лора, угасна бавно. Годините отлитаха, а той така и не се завърна в Мисисипи.

До този ден.

 

 

Роби запали двигателя и потегли по застланата с чакъл алея.

Баща му се бе оженил повторно и новата му съпруга бе на възрастта на Роби.

И имат малко дете, кръстено на мен, което не говори.

Единственият човек, за когото не се бе сещал, откакто дойде тук, беше майка му. Реши, че няма причина да се сеща за нея. Тя го бе изоставила. Направила бе избор, който го изключи от живота й и го остави сам с психически неуравновесен бивш морски пехотинец, преквалифицирал се в адвокат, който бе дълбоко убеден, че момчетата трябва да израснат силни и корави. Всички методи, които ги правеха силни и корави, бяха подходящи. И колкото по-жестоки бяха, колкото по-близо до точката на пречупване отвеждаха, толкова по-добре.

Лора също имаше семейни проблеми, но не бе споделила с Роби какви точно въпреки молбите да му се довери. Вроденият й позитивизъм често се редуваше с пристъпи на меланхолия. Затова бе приела плана му да напуснат Кантрел и да започнат нов живот на друго място.

Роби не си бе представял, че ще прекоси сам половината страна. От тогава до ден-днешен се чувстваше сам в много отношения.

Подкара към града по пътища, над които трептеше мараня, и той включи климатика.

Имаше толкова много неща, които не знаеше.

Как Виктория се бе запознала с баща му и после се бе омъжила за него?

Как баща му бе станал съдия?

Как бе успял да си позволи имение като „Дъбовете“?

Роби нямаше представа как Шърман Кланси е отървал присъдата. Не знаеше нищо и за делото срещу баща му, освен оскъдните факти, които му бе съобщил Синия. Но се надяваше Шийла Тагърт да попълни празнотите по време на срещата им в пет.

Трийсет минути по-късно той пристигна в Кантрел. Разстоянието не бе голямо по права линия, но пътищата бяха в лошо състояние и криволичеха насам-натам, вместо да те отведат направо в центъра на града. Жителите на Кантрел явно разполагаха с цялото време на света и не бързаха за никъде.

Роби паркира близо до „Мама Лулу“ на Литъл Чокто стрийт и тръгна пеша. Имаше малко време до срещата с Тагърт и трябваше да намери къде да отседне.

Когато живееше тук, на Дюбоа стрийт имаше малък хотел. Запъти се натам, метнал на рамо платнения си сак. „Дюбоа“ бе на мястото си, но не и хотелът. Вместо него откри голям изкоп, който зееше сред сградите по улицата.

Роби застана пред изкопа, огледа пустия парцел и се зачуди какво е станало.

— Изгоря до основи, мамка му! — изрече мъжки глас.

Обърна се и видя прегърбена възрастна двойка. Мъжът бе облечен като фермер — с гащеризон и джинсова риза — и бе обут в износени тежки ботуши. На главата му бе кацнала смешна шапка от туид, която изобщо не подхождаше на облеклото му. Жената носеше рокля на точки и сандали, а очилата й имаха най-дебелите рамки, които Роби бе виждал някога. Изглеждаха на осемдесет и няколко, ако не и на деветдесет. Нищо чудно да бяха и столетници. Роби не можеше да определи възрастта им.

 

 

Жената изгледа строго своя спътник.

— Не е хубаво да се ругае, Монро Тасъл.

Монро погледна Роби, ухили се и разкри идеално равните си изкуствени зъби.

— Женени сме от шейсет и девет години, а тя продължава да се обръща към мен на име и фамилия.

— Принудена съм да го правя, за да привлека вниманието ти, защото се зазяпваш като повечето мъже след определено време — отвърна тя. Това означава всеки мъж, който е женен повече от година.

— Не съм погледнал друга, откакто прие предложението ми за брак, Юджиния.

— От устата на сладкодумците се лее отрова! — каза Юджиния, но го потупа по ръката, доволна от думите му.

Роби предположи, че водят този шеговит словесен дуел поне от трийсет години. Очевидно бяха натрупали доста опит. Той посочи изкопа и попита:

— Значи е изгорял. Кога?

— О, кога беше, Юджиния? Май преди десет години.

— Там някъде. Подпалил се е от мълния, така казаха. — Тя понижи глас и добави: — Мен ако питаш, причината е друга.

— Парите от застраховката добави Монро.

Тя го смушка с лакът.

— Аз разказвам.

— Защо не са го построили отново? — попита Роби.

Възрастната двойка изглеждаше изненадана от въпроса му.

— Нямаше смисъл, синко — обясни Монро. — Имаха ли повече от двама гости едновременно, приемаха, че хотелът е пълен, и окачваха табела НЯМА СВОБОДНИ СТАИ.

Юджиния погледна сака на Роби.

— Търсиш къде да отседнеш ли, синко?

— Знаеш ли къде е „Таверната на Данби“ на Мюли Роуд? На втория етаж има стан под наем.

— Знам я.

Монро присви очи и попита:

— Да не си местен, синко?

— Вече не — отвърна Роби, благодари на възрастната двойка и се запъти към Мюли Роуд.

Пет минути по-късно се озова там.

Юджиния Тасъл не бе съвсем точна. Над „Таверната на Данби“ нямаше стаи. Имаше само една стая. Беше свободна, затова Роби я нае и плати в брой, за да не се налага да разкрива името си. Въпреки това бе сигурен, че почти всички в Кантрел вече са научили кой е той. Собственикът на „Данби“, едър мъж с рошава брада и яки мускулести ръце, му връчи ключа.

— Дълго ли ще останете? — попита той.

— Не съм сигурен — сви рамене Роби.

Отнесе сака си в стаята, извади част от нещата, подреди ги върху разнебитено бюро, седна на леглото и впери поглед в улицата.

Част от Роби, вероятно по-голямата част от него, искаше да се върне в Джаксън, да се качи на самолет и да се прибере във Вашингтон.

Баща му не желаеше да го види и той не намираше причина да остане тук. Въпреки това нямаше да си тръгне.

Погледна часовника си. Наближаваше пет. Изми се в малката баня, преоблече се, напусна стаята и превъртя ключа два пъти. Слезе бързо по стълбите и се озова в таверната.

Вътре имаше трима клиенти, все млади хора. Те впериха в него зачервени очи, без да пускат гърлата на полупразните си бирени бутилки. Зад бара стоеше млада жена, която погледна първо към тримата клиенти, после към Роби и така му разкри всичко, което трябваше да знае.

Тя, изглежда, се страхуваше за него.

Собственикът на „Данби“ не се виждаше никъде, което потвърди предположението му.

Когато тръгна към вратата, тримата мъже станаха като един и препречиха пътя му.

На ръст и тримата бяха колкото него, дори по-едри. И по-млади — на не повече от двайсет и пет. Вероятно Роби бе напуснал Кантрел, преди да се родят. Бяха здрави и мускулести, вонящи на пот и бира. И се канеха да освободят много тестостерон.

Роби погледна мъжа в средата. Арогантното му изражение и позицията му пред останалите двама подсказваха на Роби, че това е водачът им.

— Мога ли да ви помогна? — попита той.

— Уил Роби? — изрече водачът.

Роби не каза нищо, но кимна леко.

— Баща ти е убиец.

— Не и докато не се произнесе съдът — възрази той.

Вече бе застанал под такъв ъгъл, че тялото му да представлява по-малка мишена, и бе пренесъл тежестта върху възглавничките на краката си, запазвайки достатъчна стабилност, за да блокира евентуално нападение. Погледът му следеше и тримата едновременно, ръцете му бяха отпуснати, но прасците и бедрените му мускули бяха напрегнати като навити пружини. Стигнеше ли се до сблъсък, знаеше какво да направи. Планът се бе оформил в главата му, без изобщо да се замисли върху него.

Личеше си, че противниците му са аматьори, които дори не са служили в армията. В противен случай нямаше да се наредят пред него като кегли.

— Той уби моя баща! — заяви водачът.

— Ти ли си синът на Шърман Кланси? — попита Роби със спокоен, равен тон.

Винаги предпочиташе да избегне конфликта и ако можеше да отслаби напрежението, го правеше.

— Аз съм.

— Искрено съжалявам за загубата ти.

Младият мъж изсумтя презрително.

— Ама че извинение от роднина на човека, убил баща ми.

— Отсъствах доста време. Едва преди няколко дни научих какво се е случило. Нека оставим съдът да реши съдбата на баща ми. Така ще бъде най-добре за всички.

Мъжът насочи пръст в лицето на Роби.

— Не си добре дошъл тук.

Роби усети как търпението му започва да се изчерпва. Ако нещата продължаваха да се развиват с това темпо, можеше да остане тук цяла вечер.

— Има твърде много места, където не съм добре дошъл.

Това бе едно от най-искрените признания, които бе изрекъл от пристигането си в таверната.

Думите му озадачиха и тримата. Объркаха ги. А когато мозъците на такива отрепки се озоват в задънена улица и те не знаят какво да правят, единствената алтернатива бе да постигнат с юмруци онова, което не можеха да постигнат с интелект. Намерението на Роби бе точно такова — да ги провокира, защото имаше уговорена среща и искаше да приключи с тримата по-бързо.

Синът на Кланси разби бирената си бутилка в ръба на масата и замахна към него.

Само че той вече не беше там. Бе направил крачка вдясно, бе коленичил и хванал крака на мъжа до Кланси, беше го дръпнал рязко и блъснал странично към другите двама. И докато те падаха на пода. Роби се пресегна и стисна ръката, която държеше бутилката. Изви я назад, синът на Кланси изпищя и пусна бутилката. Роби я изрита настрани, отстъпи крачка назад и се приготви за следващия рунд.

Синът на Кланси се надигна от пода и се хвърли срещу Роби. Нова грешка. Трябваше да се прегрупират и да го нападнат едновременно от различни страни. Те обаче бяха глупави и не умееха да се бият.

Сега вече той бе сигурен, че няма да закъснее за срещата си с Тагърт.

Удар в лицето на смотаняка, при който основата на дясната длан на Роби се заби в носа му. Последва забиване на лакът в десния му бъбрек, което го събори на пода. Не можа да се надигне, защото ударът в лицето го бе пратил в безсъзнание. Болката от разбития нос и наранения бъбрек щеше да се появи впоследствие.

Вторият мъж наведе глава, налетя като бик и успя да обвие едрите си ръце около кръста на Роби. Намерението му несъмнено бе да го вдигне от земята и да го стовари върху стената. Грешката в тази стратегия бе, че оставяше свободни ръцете на Роби, който заби двата си юмрука в ушите му, а както е известно, те са доста чувствителен орган. Мъжът изрева, пусна го и се свлече на пода. Роби го хвана за врата и натисна главата му надолу, като в същото време нанесе жесток удар с коляно под брадичката му, в резултат на който онзи загуби два зъба. И той се просна по гръб в безсъзнание.

Третият постъпи умно. Избяга. Роби чу тропота на обувките му по дървените стъпала пред входа.

Роби погледна към двамата окървавени мъже, които лежаха в несвяст на пода, а после и към момичето зад бара. То го гледаше с отворена уста, застинало с кърпа и халба в ръце.

Роби посочи водача на нападателите.

— Това ли е Пит Кланси?

— Да, г-г-господине — отвърна момичето с треперещ глас.

— Ако повдигнат обвинения срещу мен, ще разкажеш ли истината?

Тя като че ли щеше да припадне всеки момент.

— Аз… господине, аз…

— Няма проблем — каза Роби, обърна се и излезе.

Трябваше да побърза за срещата.