Дейвид Балдачи
Виновните (3)

3

Роби слезе по металната стълбичка и за пръв път от месец стъпи на американска земя. Озърна се и видя мъж с измачкан шлифер до задната врата на черен шевролет събърбън. Имаше чувството, че гледа черно-бял филм от епохата на Студената война.

Джиповете винаги бяха черни и винаги събърбъни. А хората винаги носеха измачкани шлифери, сякаш водени от някаква вътрешна склонност да следват стереотипа.

Роби отиде до джипа и се качи на задната седалка. Мъжът с шлифера се настани зад волана и колата потегли.

Едва тогава Роби погледна вдясно от себе си.

Синия отвърна на погледа му. Истинското му име бе Роджър Уолтън.

За Роби обаче той винаги щеше да бъде Синия. Това кодово име показваше нивото му на достъп в агенцията. Не беше най-високото, но достатъчно високо, та Синия да знае всичко или почти всичко, което се случваше там.

Както почти винаги, той бе облечен в син костюм, най-обикновена конфекция, с червена вратовръзка и бяла риза с копченца на яката. Посребрената му коса беше сресана, а лицето му — избръснато. Той беше от старата школа, професионалист до мозъка на костите си. Нищо не бе в състояние да го извади от равновесие. Нищо не бе в състояние да промени навиците, придобити през дългата му кариера, която включваше ликвидирането на малцина хора, за да се гарантира сигурността на мнозина.

За разлика от него Уил Роби, който бе прекарал единайсет часа на борда на товарен самолет, изглеждаше като жив труп. Изобщо не се чувстваше професионалист. Всъщност не изпитваше никакви чувства.

Роби не наруши мълчанието. Нямаше какво да каже. Поне засега. Искаше първо да чуе какво ще каже шефът му.

Синия се покашля и започна:

— Очевидно нещата не протекоха според плана.

Роби не реагира. Синия продължи:

— Информацията от разузнаването се оказа неточна. Често се случва, както добре знаеш. Принудени сме да работим с онова, с което разполагаме. Детето трябваше да е с майка си, но явно тя е променила плановете си в последния момент. Оставила е дъщеря си вкъщи. Нямахме време да прекратим мисията, без да изложим на опасност нашия човек вътре.

Роби трябваше да признае, че всичко, което Синия каза току-що, звучи разумно и логично. Но това не му помагаше да се почувства по-добре.

Продължиха да се возят в мълчание.

Накрая Роби попита:

— На колко години беше детето?

— Роби, невъзможно е да…

— На колко?

Роби бе вперил поглед в тила на шофьора и видя как мускулите на врата му се напрягат.

— На четири — отвърна Синия. — Казваше се Саша.

Роби бе видял, че момиченцето е малко. Затова възрастта му не го изненада.

Получи пристъп на гадене, придружен от непреодолима, всепомитаща клаустрофобия, връхлетяла го със силата на куршума, който бе изстрелял преди дванайсет часа. Куршумът, който бе убил четиригодишната Саша.

— Спри.

— Какво? — попита шофьорът.

— Спри колата.

Уил Роби не повиши глас. Тонът му бе спокоен и равен, но въпреки това прозвуча по-заплашително, отколкото ако беше изкрещял и извадил автомат.

Шофьорът погледна в огледалото. Синия кимна и той отби встрани.

Роби отвори вратата още преди джипът да е спрял напълно. Скочи на земята и тръгна по банкета.

Синия се пресегна и затвори вратата. Погледна шофьора, който не бе отместил очи от огледалото. Очакваше заповед, вероятно да настъпи газта и да прегази Роби.

— Следвай го по банкета, Бенет. И включи аварийните. Не искаме да предизвикаме катастрофа.

Бенет се подчини и шевролетът последва Роби, докато край тях профучаваха коли и камиони.

— Дано не ни спре някой полицай — промърмори Бенет.

— Аз ще се оправя — отвърна невъзмутимо Синия.

 

 

Уил Роби крачеше бавно. Мускулите му бяха напрегнати, а раната на ръката го болеше ужасно. Преди време един лекар му бе казал, че трябва да му присадят кожа. Явно се бе оказал прав.

Стъпваше тежко, докато студеният вятър го брулеше. Краката му бяха като налети с олово, а сетивата му — притъпени. Все пак не бе мигнал през последните двайсет и шест часа. Току-що бе прекосил няколко часови зони и тази разлика също му се отразяваше.

Освен това бе убил дете.

Не поглеждаше нито наляво, нито надясно. Не реагираше дори когато покрай него профучаваха четирийсеттонни камиони и якето му плющеше от въздушната струя.

Джипът го следва около петстотин метра, преди той отново да седне отзад и Бенет да продължи по магистралата.

— Къде е Джесика? — попита Роби.

— На мисия извън страната — отвърна Синия.

— Кога ще се върне?

— Няма да е скоро.

Роби погледна през прозореца. Имаше нужда да поговори с Джесика Рийл. Тя единствена можеше да разбере какво се случва в главата му. Дори Синия не бе в състояние да го направи.

Имаше и още нещо, от което Роби се нуждаеше час по-скоро. Усещаше го с всяка пора на тялото си, с всяка клетка на мозъка си.

— Трябва да замина на нова мисия, и то бързо. Каквато и задача да имаш, искам аз да я поема.

— Не съм убеден, че е разумно.

— Трябва да натисна спусъка отново — настоя Роби, вперил поглед в Синия. — Трябва. Сигурно имаш нещо планирано.

Синия се покашля.

— Всъщност имаме една мисия, която бяхме оставили на заден план, но сега отново е актуална.

— Поемам я.

— Не знаеш за какво става въпрос.

— Няма значение. Поемам я.

Синия въздъхна и оправи вратовръзката си.

— Сигурен ли си? — попита той. — Няма ли да е по-добре да…

Роби протегна ръка и показалецът му натисна невидим спусък.

— Това ми е работата. Не мога ли да се справя с нея, не ставам за нищо. Трябва да се уверя, че още ме бива.

— В такъв случай ще получиш необходимата информация още утре. — Синия помълча и продължи: — Случилото се е ужасна трагедия, но то не е единствената причина да се срещна с теб.

Роби се извърна и го погледна.

— Каква е другата причина?

— Лична е. — Синия се обърна към шофьора. — Бенет. Стъклото, моля!

Бенет натисна един бутон на таблото и задейства стъклен панел, който отдели задната част на купето от предната.

— Лична? — учуди се Роби.

Той нямаше лични проблеми, щом всичко с Джесика Рийл беше наред. Всъщност… Замръзна на мястото си и попита:

— Джули? С Джули ли е свързано?

Джули Гети бе петнайсетгодишно момиче, което преди време бе нахлуло в живота на Уил Роби по възможно най-бруталния начин. Двамата едва не бяха загинали при експлозия на автобус. Нейният живот бе многократно излаган на опасност заради приятелството й с Роби и с Джесика Рийл.

Ако нещо се случеше с Джули…

Синия вече бе вдигнал длан, за да го успокои.

— Госпожица Гети се чувства отлично. Не е свързано с нея.

— Тогава не разбирам какво имаш предвид под лично. Те са единствените…

— Става дума за баща ти — каза Синия.

Роби положи усилия да се съсредоточи върху тези думи. Не се получи. Успя единствено да си представи лицето на баща си, наложено върху това на Синия.

Сурово, жестоко лице, което той се бе надявал да не види никога повече. В интерес на истината, двамата не се бяха срещали повече от двайсет години. Роби поклати глава, за да се отърси от неприятните спомени, които не го бяха навестявали от доста време. Но думите на Синия бяха отприщили бента и те нахлуваха в главата му.

— Умрял ли е?

Бащата на Роби бе на възраст, когато един сърдечен пристъп или инсулт биха могли да го пратят в гроба.

— Не.

— Какво тогава? — попита рязко Роби, уморен от начина, по който Синия протакаше отговора.

Това не беше в стила на шефа му. Обикновено той бе кратък, ясен, делови.

— Арестуван е.

— Арестуван? За какво?

— За убийство — отвърна Синия и замълча, но когато Роби не каза нито дума, продължи: — Реших, че ще искаш да знаеш.

Роби извърна поглед встрани и промърмори:

— Сгрешил си.