Дейвид Балдачи
Виновните (31)

31

Когато Роби най-сетне реши да се върне в „Дъбовете“, минаваше пет сутринта и тъмното небе започваше да просветлява. Спря пред къщата, но остана в колата със затворени очи, за да обмисли случилото се.

Мъжете в дома на Пит можеха да са онези горили от казиното, за които бе чул. Явно смятаха, че синът знае онова, което е знаел и баща му, каквото и да бе то. Пит очевидно им бе изпратил имейли, които ги бяха ядосали и довели до среднощната „среща“.

Роби се бе намесил и бе спасил живота на Пит, излагайки се на опасност. Дори да не знаеха кой е той, бързо щяха да научат и да изпратят нови горили, за да довършат работата, с която тримата не успяха да се справят. Това означаваше, че Роби се превръща в мишена.

Той вдигна поглед към къщата. Бе обещал да защитава Виктория и Тайлър, а сега можеше да им донесе само неприятности.

Извади флашката от джоба си и я загледа, сякаш се надяваше тя да му разкрие отговорите на многото въпроси, които го измъчваха.

Как трябваше да постъпи? Да остане или да си тръгне?

Дори да си тръгна, пак могат да открият връзката между нас, да дойдат тук и да ги заплашат или наранят, за да се доберат до мен.

Роби прибра флашката, излезе от колата и се приближи към къщата от задната страна. Покатери се по колоната до верандата на втория етаж и оттам влезе в стаята си. Дремна няколко часа, пусна душа и остави студената вода да го събуди напълно. Бе изцапал дрехите си с кръв по време на схватката в дома на Пит. Нито капка от кръвта обаче не бе негова. Той изпра петната, доколкото можа, и пъхна мръсните дрехи на дъното на сака си.

Наближаваше седем сутринта. Позвъни на Синия и му разказа какво се е случило. Както можеше да се очаква, шефът му не остана доволен.

— Ситуацията излиза от контрол, Роби. Искам да се върнеш. Веднага!

— Не мога да го направя.

— Заповядвам ти да се върнеш във Вашингтон!

— Аз съм в отпуск, така че не можеш да ми заповядаш каквото и да било.

— Случаят се оказа много по-заплетен, отколкото предполагаше, Роби. Ако директорът разбере…

— Тъкър ме мрази до дъното на душата си. Не мисля, че може да стане по-лошо.

— Грешиш, много грешиш.

— Оценявам съвета ти. Но ако искаш да се върна на служба някой ден и да мога да натискам спусъка без проблем, трябва да доведа това до край.

Роби затвори и прибра телефона. Не попита за Джесика Рийл, защото предположи, че отговорът ще е същият. „Не се е върнала от мисия“. И бездруго не искаше тя да е около него. След последната нощ ситуацията се бе променила коренно и Роби нямаше представа как ще се развие занапред. Но ако нещата на тази малка ивица земя край Мексиканския залив се объркаха, той не искаше някой друг да пострада. И най-малко Джесика. Тя не заслужаваше да загине заради личните му проблеми.

 

 

Закуси в компанията на Виктория и Тайлър. Момчето често поглеждаше крадешком към него, докато се хранеше. Виктория изглеждаше потисната, а мислите й бяха насочени някъде много, много далече. Когато приключиха, тя каза:

— Стори ми се, че се прибра рано сутринта.

— Не съм бил аз. Спах като бебе.

Виктория кимна.

— Може мъжът, когото си видял, да се е върнал.

— Възможно е — отвърна Роби. — Ще огледам наоколо, преди да изляза.

— Къде отиваш?

— Да се видя с баща ми. Ще ходиш ли днес при него?

— Ходя всеки ден. Този път ще взема и Тай.

Роби погледна момченцето.

— Мисля, че ще се отрази добре и на двамата.

Тя попита тихо:

— Смяташ ли? Да види баща си, затворен в килия?

— Не е необходимо да знае какво представлява това място. Достатъчно му е да знае, че ще се срещне с баща си.

Виктория извърна поглед, очевидно раздразнена.

— Дръж си телефона подръка. Ако се случи нещо, звънни — каза той и стана от масата.

— Защо трябва да се случва нещо?

— Човек никога не знае.

Присила го последва на излизане от имението.

— Къде бяхте снощи? Защото към пет сутринта ви видях да се катерите към втория етаж.

— Излязох да подишам чист въздух.

— Че какво, в къщата няма ли въздух?

— Исках по-различен.

— Не можахте ли да използвате стълбите?

— Това беше вместо фитнес.

— Аха. В някакви неприятности ли сте се забъркали, Уил Роби?

— Не и ако мога да ги избегна.

Той се качи в колата и потегли.

Тогава чу сирените. Когато наближи главния път, който водеше към града, покрай него профуча пожарна с включени светлини. Последва я още една. Зад тях се движеха полицейски автомобил и линейка.

Роби се канеше да завие надясно към града. Вместо това зави наляво и последва колоната от автомобили с виещи сирени. Двайсет минути по-късно видя над гората да се издигат облаци гъст черен дим. Десет минути по-късно пожарните влетяха през портите на имението на Кланси. Димът бе толкова гъст, че когато Роби спря от другата страна на пътя, не успя да види почти нищо отвъд оградата.

Няколко минути по-късно той чу мощните струи вода, с които пожарникарите заливаха пламъците. Полицейската кола, която бе блокирала входа към имението, се отмести само за да пропусне още един екип на пожарната.

Роби излезе от колата и се подпря на предната броня. Минута по-късно се появи нова патрулка, от която слезе помощник-шериф Шийла Тагърт. Тя погледна към Роби и се сопна:

— Задникът ги да не е мръднал от там!

После пресече тичешком улицата и се присъедини към другия патрул. Ченгето зад волана свали прозореца и двамата размениха няколко думи. Тагърт се върна при Роби.

— Какво, за бога, нравиш тук? — попита строго тя.

— Минавах и реших да видя какво става. Чия е тази къща?

— Защо ли си мисля, че много добре знаеш кой живее тук?

— Може би защото си патологично подозрителна.

— Това е домът на Кланси. Или каквото е останало от него.

Има ли пострадали?

— Нямам никаква представа. Но когато разбера, няма да ти кажа. Можеш да чуеш клюките като всички останали.

— Знае ли се причината за пожара?

— Същият отговор като на последния ти въпрос.

— Добре, в такъв случай май ще потеглям.

Тя го хвана за ръката.

— Роби, искаш ли да ми кажеш нещо?

— Сетя ли се за нещо, първо на вас ще кажа, помощник-шериф Тагърт.

Когато потегли, провери в огледалото. Шийла Тагърт гледаше след него.

Имаше един човек, с когото Роби трябваше да поговори. Надяваше се разговорът им да остане в тайна. Ако, разбира се, можеше да съществува тайна в място като Кантрел, Мисисипи.